Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (8)

8.

Двайсет и четири часа след като бе напуснал жилището на семейство Калеха, Мауро Лареа вдигаше чашата си в знак на наздравица и се готвеше да извести на грижливо подбраната публика намеренията си. Точно обратното на това, което пълномощникът и предпазливостта го съветваха.

— Скъпа графиньо, скъпи деца, скъпи приятели…

Мизансценът в трапезарията беше безукорен. Двете дузини лампи на полилея пръскаха светлина върху среброто и кристала, вината бяха приготвени, вечерята всеки момент щеше да бъде сервирана.

— Скъпа графиньо, скъпи деца, скъпи приятели — повтори той и продължи: — Събрах ви тази вечер, защото искам да ви съобщя една много приятна новина.

На почетното място седеше той, домакинът. Срещу него, облечена в траур, надменна и внушителна както винаги — свекървата на дъщеря му, графиня Колима, която вече не беше графиня, нито имаше някаква аристократична титла, но настояваше упорито да я наричат така. Мариана, мъжът й Алонсо и Андраде седяха от дясната му страна. Отляво — двама богати и знатни познати, придружени от съпругите си, ненадминати в умението да разпространяват клюки и новини сред светското общество на столицата. Точно каквото му трябваше.

— Както всички знаете, положението в страната е твърде далече от стабилността, от която се нуждаят деловите мъже като мен.

Всъщност не лъжеше, само нагаждаше реалността към интересите си. Мерките, които либералите бяха предприели през последните години, несъмнено бяха ощетили старата креолска аристокрация, земевладелския елит и някои предприемачи. Но не толкова онези, които бяха съумели да се ориентират в обстановката. Някои дори бяха развили в себе си истински талант да се облагодетелстват от неясното политическо положение и се бяха сдобили с тлъсти печалби и обществени договори. Неговият случай не беше точно такъв, но на него решително му бе провървяло. Не беше против либералните мерки в момента, но предпочиташе да е предпазлив и да лавира внимателно по въпросите, които разпалваха страстите. Просто за всеки случай.

— Постоянното напрежение ни принуждава да преосмислим много неща…

— Безбожникът Хуарес ще ни доведе до просешка тояга! — прекъсна го графинята гневно. — Този индианец ще ни доведе до пълна катастрофа!

На ушите на възрастната жена се полюляваха в ритъма на гнева й две прекрасни обици с брилянти, които искряха на светлината на свещите. Съпругите на двамата приятели я подкрепиха с одобрителен шепот.

— Къде другаде, освен в семинарията — настоя тя разпалено, — са научили този индианец да се храни седнал и с лъжица, да носи обувки и да говори испански? А сега ни излиза с тези глупости за граждански брак, изземване на църковните имоти и прогонване на монасите и монахините от манастирите им! За бога, докъде ще стигнем!

— Мамо, моля ви — укори я Алонсо примирено, свикнал с избухванията на деспотичната си майка.

Графинята млъкна с явна неохота; после поднесе салфетката към устата си и изрече ядосано няколко фрази, които платът заглуши.

— Благодаря, скъпа Урсула — продължи Мауро Лареа невъзмутимо. Вече беше опознал възрастната жена и разгорещените й изказвания бяха престанали да го учудват. — Е, както ви казвах, и без да навлизам в по-големи политически дълбини — добави той дипломатично, — искам да ви съобщя, че след сериозни размишления реших да изнеса дейността си извън границите на страната.

От почти всички гърла се изтръгна шепот на изумление, с изключение на Андраде и Мариана, които вече бяха уведомени. Бе съобщил новината на дъщеря си същата сутрин, когато се разхождаха по булевард „Букарели“ в откритата карета, която тя обикновено ползваше. Лицето на младата жена първо изрази учудване, после разбиране и одобрение, които подсили с усмивка.

— Ще е за добро — каза тя. — Сигурна съм, че ще успееш.

После поглади корема си, сякаш с топлината на ръцете си искаше да предаде на нероденото си дете спокойствието, което показваше пред баща си. Тревогата — а тя не бе малка — запази за себе си.

— Скъпа графиньо, скъпи деца, скъпи приятели — каза за трети път той с премерена театралност. — След като обмислих внимателно различни възможности, реших да прехвърля капиталите си в Куба.

Шепотът се превърна във високи гласове, а учудването — в одобрение. Графинята се изсмя остро.

— Браво, свате! — изписка тя и стовари юмрука си върху масата. — Отиди в колониите на родината майка! Върни се в испанските владения, където властват редът и законът, където има кралица, която да почиташ, и порядъчни хора на власт!

Коментарите, приветствията и одобренията прелетяха от единия до другия край на масата. През това време Мариана и той се спогледаха. Двамата знаеха, че това е само първата стъпка. Още нищо не беше уредено, предстоеше много път за извървяване.

— Куба все още предлага много възможности, скъпи ми приятелю — заяви Салвадор Леал, богат текстилен фабрикант. — Взел си мъдро решение.

— Ако можех да убедя брат си да продадем именията, бъди сигурен, че щях да те последвам — добави Енрике Камино, собственик на огромни стопанства със зърнени култури.

Разговорът продължи в салона, където поднесоха кафе и напитки. Предположенията и предсказанията се сипеха едно след друго, докато стана полунощ. Без да отслаби бдителността си нито за секунда, той продължи да обслужва гостите си с обичайната си сърдечност, като отговаряше с прикрити лъжи на десетки въпроси. Да, разбира се, вече е продал почти всичките си имоти; да, очевидно има много интересни контакти на Антилите; да, от месеци планира всичко; да, естествено, от известно време предвижда, че бизнесът със сребро в Мексико е на изчерпване. Да, да, да, да. Разбира се, естествено, как иначе.

Изпроводи ги до външната врата, където те се разделиха шумно, обсипвайки го с поздравления. Когато тропотът на последната карета се изгуби в далечината, той влезе вътре. Не прекоси целия двор, а се спря по средата и пъхнал ръце в джобовете, вдигна очи към небето и пое дълбоко въздух. Задържа го няколко мига, после го изпусна, без да свежда поглед, може би търсейки сред звездите някое небесно тяло, което да хвърли известна светлина върху неясното му бъдеще.

Остана така няколко минути, изправен сред аркадите от червен камък, вперил поглед в небосвода. Мислеше за Мариана, за това как щеше да й се отрази евентуалният му провал; за Нико и за обезпокоителните му похождения, за бъдещия му брак, доскоро толкова сигурен, а сега хлъзгав като белтък на яйце.

Усети зад себе си тихи стъпки и нечие присъствие. Нямаше нужда да се обръща, за да разбере за кого става дума.

— Здравей, момче. Чу всичко, нали?

Сантос Уесос Кеведо Калдерон, спътникът му през всичките тези години. Индианецът от чичимеките, който едва умееше да чете и пише и който по някаква от онези безумни случайности на съдбата имаше презимена на испански писатели. Стоеше там, прикривайки гърба му, както винаги.

— Думичка по думичка, господарю.

— Няма ли да ми кажеш нещо?

Отговорът дойде веднага:

— Чакам да ми съобщите кога заминаваме.

Той се усмихна с горчива ирония. Индианецът му бе предан до смърт.

— Скоро, момче. Но преди това трябва да свърша нещо тази нощ.

Не поиска никой да го придружи. Нито слуга, нито кочияш, нито пълномощникът. Знаеше, че отива, без да знае какво го очаква, готов да импровизира в крачка, в зависимост от реакцията на Фауста Калеха. Късно сутринта дъщерята на началника на архива му бе изпратила писъмце с аромат на виолетки. Обясняваше му как да влезе в Минната палата през една странична врата. Накрая свършваше с „ще ви чакам“. И така, на сляпо, Мауро Лареа поемаше риска да го засекат да влиза тайно в сграда, където не би трябвало под никакъв предлог да влиза в този час.

Предпочете да отиде пеша — тъмната му сянка щеше да мине по-незабелязано от каретата. Когато стигна до параклиса „Света Богородица от Витлеем“, пое по тъмната уличка „Бетлемитас“. Загърнат в наметалото, с нахлупена шапка.

Ами ако някой се беше отнесъл така с Мариана? Това си помисли, докато вървеше. Ами ако някой беше събудил наивни надежди у дъщеря му? Ами ако някой негодник я беше използвал егоистично, за да я захвърли като непотребна вещ веднага щом постигне целите си? Щеше да го потърси, разбира се. За да му извади очите със собствените си ръце. Престани да си блъскаш главата — каза си той. — Нещата са такива, каквито са, и ти нямаш друг изход. Само това оставаше, да сантименталничиш на твоята възраст.

Няколко крачки по-нататък, на бледата светлина на един фенер, той съзря това, което търсеше. Една странична врата, през която влизаха служителите, живеещи в сградата, и която нямаше нищо общо с внушителните врати на фасадата откъм „Сан Андрес“. Изглеждаше заключена, но когато я бутна лекичко, за да провери, тя се отвори със скърцане.

Заизкачва се тихичко, опипвайки предпазливо с ръце перилото от ковано желязо, а с краката си — стъпалата, които не виждаше, като внимаваше те да не скърцат. Цареше пълен мрак, затова целият настръхна, когато чу шепот от горния етаж.

— Добър вечер, дон Мауро.

Предпочете да не отговори. Все още. Още едно стъпало, след него друго. Оставаше му съвсем малко, за да стигне до полуетажа, когато чу, че някой драсна клечка кибрит. Пламъчето веднага прерасна в по-голям пламък — Фауста бе запалила газен фенер. Той все така мълчеше. Тя отново проговори:

— Не бях сигурна, че ще дойдете.

Вдигна очи и видя момичето горе, осветено от жълтеникава светлина. Когато до края му оставаха само четири стъпала, антипатичният глас на съвестта му се обади отново: Какво правиш тук, човече? Не усложнявай повече нещата, още имаш време, потърси друг начин да решиш проблемите си. Не пораждай измамни надежди в тази нещастна жена. Но нуждата да намери изход, го тласкаше безмилостно напред, така че преглътна угризенията си. Когато изкачи последното стъпало, той прати по дяволите моралните си тревоги.

— Добър вечер, уважаема Фауста. Радвам се отново да ви видя — каза той с най-лицемерната любезност, на която беше способен.

Тя се усмихна стеснително, но очите й не заблестяха.

— Донесох ви подарък. Скромен сувенир, нищо особено. Надявам се да ме извините.

Точно преди вечерята, докато прислужниците довършваха приготовленията и се суетяха из помещенията и коридорите, носейки кани с вода и букети цветя, той влезе в стаята на Мариана за пръв път, откакто тя бе напуснала дома им. Все още имаше много нейни неща в нея: порцеланови кукли, гергеф за бродиране, писалището с чекмеджета. Направи усилие, за да не изпадне в меланхолия, и се отправи към витрината, в която тя пазеше безброй джунджурии. Стъклата на вратичките иззвънтяха, когато той рязко ги отвори. Портмонето от мъниста, което преди години й донесе от Морелия? Малкото огледало с тюркоазена рамка за шестнайсетия й рожден ден? Без да мисли много-много, грабна едно ветрило с ребра от ажурна дантела и го сложи в джоба си.

Фауста го пое с трепереща ръка.

— Дон Мауро, каква прелест — прошепна тя.

Угризенията отново го връхлетяха, но нямаше време за разкаяние, трябваше да продължи.

— Имате ли предвид някое място, където да отидем?

Още се намираха на стълбищната площадка и говореха шепнешком.

— Мислех за един кабинет на първия етаж. Гледа към задния двор, никой не може да види светлината.

— Идеята е чудесна.

Тя скромно се усмихна.

— Макар че бихме могли да помислим за някое по-дискретно, по-усамотено място — цинично подхвърли той. — По-труднодостъпно. Най-вече за да не излагаме на опасност репутацията ви.

Момичето стисна замислено устни. Той я изпревари:

— Архивът например.

— Архивът? — повтори тя учудено.

— Същият. Далече е от жилищата и от помещенията на учениците. Никой няма да ни чуе.

Тя се замисли, докато накрая прошепна:

— Може би е добра идея.

Обзе го силна възбуда и едва се сдържа, за да не й каже: „Хайде, скъпа, да отидем там“.

— Предполагам обаче, че баща ви, като примерен изпълнител на служебния си дълг, го държи здраво заключен.

— С два ключа, за да бъда по-точна.

Как само се застраховаш, подлецо, процеди той мислено.

— Ами… — прочисти той гърлото си. — Мислите ли, че бихте могли лесно да вземете ключовете?

Тя се замисли, преценявайки рисковете.

— Казвам го, за да се чувстваме по-спокойно. Без да се притесняваме. — Той замълча за момент. — Заедно. Двамата.

— Тази нощ е невъзможно. Той държи ключовете в едно чекмедже на скрина в стаята си, а сега в нея спи майка ми.

— Може би утре?

Тя отново сви устни. Не изглеждаше особено убедена.

— Може би.

Той бавно доближи ръката си до бузата й и погали невзрачното лице. Тя притвори очи. Остави се да я гали, усмихвайки се унесено.

Спри, негоднико — отново прозвуча гласът на съвестта му. — Не е необходимо да правиш това. Но четирите проклети месеца без два дни, определени от Тадео Карус, отново му напомниха за себе си.

— Тогава утре ще се върна — прошепна той на ухото й.

Думите му върнаха Фауста към реалността.

— Нима вече си тръгвате? — попита тя, като полуотвори уста от изненада.

— Опасявам се, че да, скъпа. — Пъхна ръка в джоба на елека, извади часовника, спомни си, че вероятно ще трябва да продаде накрая и него. — Почти три часът след полунощ е, чака ме напрегнат ден.

— Разбирам ви, дон Мауро.

— Не е нужно да ме наричаш дон Мауро. Нито да ми говориш на „вие“.

Тя отново стисна устни и кимна утвърдително с брадичка. Той заслиза по стълбата. Вече без да се крие, жаден да вдиша свежия утринен въздух.

Миг преди да стигне до улицата, чу, че го вика. Спря се, обърна се. Фауста започна да слиза към него, почти тичайки в тъмнината. Какво ли ще искаш сега, момиче.

— Спи спокойно, скъпи Мауро, и бъди сигурен, че ще ти дам ключовете от архива — каза му тя задъхано.

Хвана премазаната му от мините ръка и я допря до сърцето си. Но той не усети туптене, нито пулсиране, само една мека гръд, изгубила всякакъв спомен за еластичната заобленост, която може би някога е имала. После тя опря ръце в неговата гръд и леко ги притисна.

Повдигна се на пръсти, доближи уста до ухото му:

— Помисли какво в замяна ще направиш ти за мен.