Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (7)

7.

Майка и дъщеря бяха преполовили яхнията с овче и говеждо месо за обяд, когато получиха пищната картичка. Господата Лареа и Андраде известяваха, че ще ги посетят същия ден точно в шест следобед.

Два часа по-късно, когато най-хубавите екземпляри от домашната посуда бяха пръснати из целия салон, съпругата на началника на архива притисна за кой ли път писъмцето към масивната си гръд. Ами ако беше вярно…

— Да знаеш как ме погледна, мамо. И е такъв красавец.

— И с пари, скъпа. И с пари…

Предпазливостта обаче я накара да не храни големи надежди. Откакто назначиха мъжа й на този пост, почти всяка седмица получаваха някакъв подарък. Покани за закуски и вечеринки, огромна тава с банички, дискретна торбичка с унции злато. Дори преди няколко месеца ги изненадаха — много приятно, разбира се — с файтон купе. И в замяна на всичко това нейният Овидио трябваше само — измежду десетките документи, които ежедневно минаваха през ръцете му — да постави или махне някоя дата тук или печат там, да обяви за забутано някое досие или да погледне в посока, обратна на тази, в която би трябвало да гледа.

Затова първоначалната реакция на съпругата беше на недоверие.

— Сигурна ли си, момиче, че те е погледнал както казваш, че те е погледнал?

— Напълно съм сигурна, мамо. Първо в очите. А после…

Закърши срамежливо пръсти.

— После ме погледна както… Както един истински мъж гледа жена.

Дори и така доня Илария не бе напълно убедена. Нещо е намислил, реши тя. Иначе защо мъж като дон Мауро Лареа ще се загледа във Фауста? От мъжа си знаеше доста за него. Много рискове бяха поемали той и верният му приятел Андраде, и двамата бяха като хрътки, когато надушеха някоя възможност. Знаеше също, че се чувства като риба във вода в най-отбраните кръгове, сред хора от висшата класа, към която семейство Калеха, за съжаление, не принадлежеше. И в тези кръгове със сигурност имаше достатъчно кандидатки, които да сложат край на вдовството му. Явно нещо го бе заинтересувало много, за да се реши да ухажва дъщеря им; беше почти сигурна в това. Нещо, което само мъжът й би могъл да направи за него. „Този проклет испанец е голяма работа — повтаряше нейният Овидио всеки път, когато станеше дума. — Като хрътка надушва изгодните сделки; като гладна лисица. Не оставя да му избяга нито една плячка.“

Но… Ами ако… Съмненията я връхлитаха на вълни, докато търсеше в скрина най-хубавата покривка. Онази от шотландски лен с кръстосаната бродерия? Или другата, с рязаната дантела? Какво значение имаше, че всичко е игра на интереси, помисли си тя. Какво бяха няколко услуги в замяна на една постоянна опора за момичето, на едно мъжко тяло, което да се появи в скучния й живот и в студеното й легло? Съпруг, за бога. На тази възраст. Щеше да намери начин да накара Овидио да забрави за търканията помежду им. А те не бяха незначителни, разбира се, спомни си тя, докато бършеше една сребърна лъжичка, доста болки в стомаха му причиниха, дори кръв повръщаше в онези времена на напрежение заради някакви кладенци или пратки живак, или… Или каквото и да е било.

— Трябва да забравим за случилото се — прошепна тя, като отхлупи захарницата, която изваждаха само по големи поводи. Освен това е по-добре да се възползват, докато той не е в столицата. Така ще бъде по-лесно да го убеди, ако нещата се развият добре. Миналото си е минало.

В такива размишления бе потънала доня Илария, докато Фауста, с намазано с бадемова паста и каша от трици лице, за да избели кожата си, даваше указания на слугините в кухнята как да изгладят муселина на най-хубавата й рокля. Няколко пресечки по на юг и чужд на приготовленията в негова чест, Мауро Лареа се бе затворил в кабинета си без сюртук и вратовръзка. Отпуснал се в едно кресло с пура между пръстите си, той умишлено бе прогонил от ума си закуската, която ги очакваше този следобед, и отново и отново се връщаше към края на срещата си с Мариано Асенсио предния ден.

Жестикулиранията и оглушителният глас с дъх на чили и свинско все още бяха като живи в паметта му; почти усети отново тежката ръка да се стоварва върху рамото му. „Ако имах твоите пари, знаеш ли какво щях да направя?“ — попита го риторично великанът. И му даде отговор — име с четири букви, около което мислите му още се въртяха. Възможност, за която бе казал на Андраде предната вечер. Разбира се, Асенсио беше използвач, способен да продаде собствения си баща за чиния пръжки, но имаше усет и се бореше за интересите си там, където надушеше печалба.

— Ами ако е прав — процеди той за кой ли път. Всмукна от изпушената до половина пура. Ами ако това беше съдбата му?

Силни потропвания на вратата го изтръгнаха от мислите му. След миг тя се отвори.

В този момент той вече беше затвърдил решението си.

— Още ли стоиш тук и пушиш, и не си се облякъл? — прогърмя гласът на пълномощника.

Беше точно шест, когато двамата слязоха от файтона на улица „Сан Андрес“ и се озоваха отново пред монументалната фасада на Минната палата.

Един прислужник ги чакаше пред голямата врата, която бе широко отворена. Когато ги видя да приближават, той прекъсна оживения си разговор с портиера и заобикаляйки пищното стълбище, ги поведе от централния двор към западното крило на долния етаж. Въпреки че бяха свикнали да се движат с лекота из публичните пространства на сградата, частните помещения им бяха непознати. Босият млад индианец се плъзгаше по плочките тихо като змия. Бързите и отсечени стъпки на техните английски боти отекваха шумно по сивия камък.

Не срещнаха почти никого в този следобеден час. Студентите вече бяха приключили лекциите си по физика и химия на минералите и навярно бяха отишли да ухажват момичетата в Централния парк. Преподавателите и служителите сигурно се бяха върнали към личния си живот след работния ден, а за облекчение и на двамата не срещнаха ректора или заместник-ректора.

— Ако дон Флориан не се бе оттеглил, може би щеше да ни помогне.

Капеланът обаче, стар мърморко, когото познаваха от Реал де Каторсе, отдавна бе захвърлил расото, предвид новия светски дух, който бе завладял страната.

— Може би трябваше да донесем нещо на момичето — процеди през зъби Мауро Лареа посред един самотен коридор.

— Какво например?

— Знам ли? — В гласа му се долавяше досада и нито капка истински интерес. — Камелии, лакомства или книга с поезия.

— Ти и поезия? — Андраде сподави ироничния си смях. — Много късно — обяви той, като сниши глас. — Мисля, че стигнахме. Дръж се добре.

По една стълба стигнаха до полуетажа, където се намираха жилищата на персонала. Третата врата вляво беше отворена; оттам млада индианка с лъскави плитки ги отведе в салона.

— Добър ден, скъпи приятели.

Поради скорошната си болест госпожа Калеха не стана от креслото. Облечена в тъмни дрехи и с дискретни перли на шията, тя само им протегна ръка, която двамата целунаха почтително. Две крачки зад нея Фауста бе кръстосала пръсти между гънките на безвкусната си рокля, която още пазеше топлината на ютията.

След поздравите седнаха, като заеха стратегическите места, които доня Илария беше предвидила.

— Вие тук, до мен, дон Елиас — каза му тя, потупвайки страничната облегалка на близкото кресло. — А вие, господин Лареа, се настанете, ако обичате, на дивана.

В другия му край, естествено, седна дъщерята.

Един поглед им беше достатъчен, за да преценят обстановката, която ги заобикаляше. Помещението бе с по-скоро нисък таван и не особено голямо, с безвкусни мебели и почти лишено от лукс. Въпреки това тук-там се забелязваха признаци на охолство. Две декоративни кристални огледала върху поставка от кедрово дърво, прекрасна алабастрова ваза, изложена на видно място. Дори ново-новеничко пиано като съвсем млада невеста. Двамата се досетиха за произхода на тези предмети: бяха знаци на благодарност за оказани услуги. За това, че началникът на архива си е затворил очите по някакъв въпрос, че е посредничил, че е предоставил информация, която не би трябвало да излиза от пределите на архива.

Разговорът започна, както и се очакваше, с най-незначителни теми. Доня Илария подробно ги уведоми за здравословното си състояние и те я изслушаха с престорен интерес, като от време на време хвърляха поглед към стенния часовник. Беше с разкошна гравирана дървена рамка — без съмнение подарен в замяна на някоя услуга. Докато във въздуха се носеха фрази, наситени със симптоми и лекове, часовникът им напомняше с биенето си на всеки четвърт час, че времето минава, без да са постигнали никакъв напредък по техния въпрос. След като описа телесните си страдания, домакинята продължи да монополизира разговора този път с подробен преглед на най-значимите местни събития през последните дни: все още нерешеното престъпление на моста на „Ла Лагуниля“, последната кражба в приземието на „Порта Коели“.

По тези интересни пътища се изнизваше следобедът и вече беше седем и четвърт. Отегчен от празния брътвеж и неспособен да сдържи нетърпението си, Мауро Лареа бе започнал несъзнателно да потропва с десния си крак. Пълномощникът му вече вадеше кърпичката от джоба си, защото усещаше, че всеки момент ще се изпоти.

Докато в един момент доня Илария, все едно между другото, реши да мине по същество.

— Но стига сме говорили за неща, които не ни засягат. Разкажете на Фауста и на мен, скъпи господа, какви са бъдещите ви проекти?

Не даде време на Андраде да пробута някоя от изкусните си лъжи.

— Едно пътуване.

Двете жени впериха очи в предприемача. Сега Андраде наистина попи с кърпичката потта по плешивия си лъщящ череп.

— Скоро ще го предприема, но още не знам точно кога.

— Задълго ли? — попита Фауста с унил глас.

Почти не бе имала възможност да говори, възпрепятствана от неудържимата словоохотливост на майка си. Мауро Лареа се възползва от случая, за да я погледне, и й отговори, придавайки оптимистичен нюанс на думите си.

— По делови въпроси, надявам се, че няма да е дълго.

Тя се усмихна с облекчение, макар че плоското й лице не се разведри напълно. Той изпита леко чувство на вина.

Неспособна да устои на желанието да поеме отново в ръце насоката на разговора, доня Илария се обърна към него с въпроса:

— И къде ще ви отведе това пътуване, дон Мауро, ако мога да попитам?

Трясъкът, който се разнесе при падането на чашата, лъжичката и чинията на пода, прекъсна разговора. Покривката се покри с петна от шоколад, дори десният крачол на панталона на Андраде бе напръскан с гъсти капки.

— Боже мой, колко съм непохватен!

Въпреки че го бе направил нарочно, за да попречи на приятеля си да продължи да говори, пълномощникът се опита да прозвучи искрено:

— Моля да ме извините, госпожо, толкова съм невнимателен.

Последиците от предполагаемия инцидент продължиха дълго: Андраде се навеждаше, за да събере парчетата китайски порцелан, паднали под масата, докато домакинята настояваше да не го прави; Андраде усърдно бършеше със салфетка петната по панталона, докато тя го предупреждаваше, че така ще стане по-лошо.

— Извикай Лусиана, дъще. Кажи й да донесе съд с вода и лимонов сок.

Фауста обаче, възползвайки се от суматохата и ядосана на майка си, задето бе обсебила вниманието на гостите, току-що бе начертала в ума си други, много по-различни планове. Те са дошли да видят мен, майко; остави ме да се порадвам поне на една минута блаженство. Това й се искаше да й изкрещи, но не го направи. Престори се, че не е чула заповедта да извика слугинята, и се наведе, за да вдигне от пода парче порцелан, което беше до краката й. Докато Мауро Лареа наблюдаваше с неудобство патетичната препирня между пълномощника си и домакинята заради разлетия шоколад, тя, все още наведена и скрита от гънките на полата, внимателно прокара острия край на парчето счупен порцелан по възглавничката на палеца си.

— Господи, порязах се — прошепна тя, като се изправи.

Единствено предприемачът, седнал на същия диван, изглежда, я чу и отклони вниманието си от другите двама, погълнати от битката си срещу петната.

Тя му показа пръста си.

— Тече кръв — каза.

Наистина течеше кръв. Точно толкова, че една самотна капка да падне върху тапицерията.

Той веднага извади кърпичка от джоба си.

— Позволете, ако обичате…

Хвана малката й мека ръка, превърза внимателно пръста й и леко го притисна.

— Дръжте го така, скоро ще се съсири.

Усети, че Андраде ги гледа с крайчеца на окото си, затова не се изненада, че пълномощникът продължи смехотворния си разговор с доня Илария, за да попречи на майката да ги види.

— Значи, ме съветвате да не търкам плата? — чу го той да се обръща към нея, сякаш домашните работи и поддръжката на дрехите пораждаха у пълномощника му дълбока загриженост. Едва успя да сдържи желанието да се изсмее.

— Чувала съм, че най-доброто средство е слюнката — каза в това време Фауста.

Тонът й беше спокоен. Спокоен, но твърд, без пукнатини.

Господи, помисли си той, досещайки се за намеренията на момичето. Тя бе отвила кърпичката от пръста си и като Саломе, протягаща подноса с отсечената глава на Йоан Кръстител, му го предлагаше.

Не виждаше друг изход, освен да го поднесе към устата си, нямаше време за губене, оскъдните драматични способности на Андраде вече се изчерпваха. Фауста, може би в знак на протест срещу майка си заради прекомерното й бъбрене или търсейки доказателство за интереса на Мауро към нея като жена, изискваше контакт с ръцете и устата му; плътски допир, колкото и лек да беше той. И той знаеше, че не може да я разочарова.

Положи устни върху възглавничката на пръста и прокара върху нея езика си. Когато вдигна очи, видя, че момичето притваря очи. Остави да минат две секунди и отново облиза пръста. От гърлото на момичето се откъсна хрипкав звук. „Голям негодник си“, чу той далечния укорителен глас на съвестта си. Не му обърна внимание, притисна върха на пръста между устните си и го облиза за трети път.

— Надявам се това да помогне — промърмори той, връщайки ръката на собственичката й.

Тя не успя да отговори, защото покашлянето на Андраде ги накара да обърнат глави. Доня Илария ги наблюдаваше със сбърчено чело, сякаш се питаше: „Какво е станало тук, какво съм пропуснала?“.

Навън се бе почти стъмнило, нямаше какво повече да се направи през този пропилян следобед.

— Не искаме да ви притесняваме повече — казаха, признавайки се за победени. — Закуската беше прекрасна, какво щедро гостоприемство.

Докато приятелите изреждаха общи любезности, а майката настояваше да останат още малко, двамата се питаха по какъв начин можеха да действат по-нататък.

Разбира се, съпругата на началника на архива отново пое инициативата.

— Мъжът ми скоро ще приключи работата си в Такско — каза бавно тя, докато се изправяше с усилие от креслото. — Най-после научихме днес следобед, че след три дни ще се върне в столицата. Може би след четири. Най-много.

Това си беше чисто предупреждение, или те поне така го разбраха. Не се бавете, господа — това всъщност им бе казала. — Щом толкова искате да спечелите благоволението на бащата, решете как ще действате с дъщерята. И във ваш интерес е — ако не искате началникът на архива да ви изрита от дома си — да побързате и да уредите въпроса, преди той да може да се намеси.

По един тъмен коридор стигнаха до изхода на жилището, а майката и Андраде отново си размениха любезни фрази.

Точно когато излизаха в галерията, рижият котарак се появи с мяукане. Фауста се наведе, за да го вземе. Това е последната ти възможност, братле, каза си той, когато я видя да се навежда. Затова той също се приведе, сякаш воден от неудържимо желание да погали животното. И в тази поза, двамата почти приклекнали, той й прошепна:

— Ще се върна вдругиден призори, когато всички спят. Изпратете ми писъмце, в което да ме упътите откъде мога да вляза.