Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (6)

6.

Андраде, с лъскав череп и очила на върха на носа му, го чакаше пред куп документи.

— Гаден използвач — процеди предприемачът, след като затвори вратата.

Пълномощникът вдигна очи от сметките, които преглеждаше.

— Надявам се, че не говориш за мен.

— Говоря за Мариано Асенсио.

— Гигантът?

— Гигантът пират.

— Нищо ново под слънцето.

— Преговаря с някакви англичани. Търговска компания, готова да инвестира там, където я посъветват. Платежоспособни са, имат пари в брой и няма да си губят времето с разработването на нови мини. Ще се доверят на това, което той им каже, а този дявол земята ще преобърне, за да им предложи нещо апетитно и да получи след това хубаво парче от баницата.

— Не се и съмнявай.

— Вече ми каза, че първото нещо, в което ще завре големия си нос, е архивът на Службата по минно дело, където със сигурност ще намери проекти.

— Почти всичките незначителни за амбициите на тези хора. С изключение…

— С изключение на нашия.

— Което означава…

— Че когато Асенсио види, че не отваряме „Три луни“, ще ги поведе по следата, която ще оставим.

— И щом усетят, че си надушил възможности за печалба, за три дни ще се намърдат там.

Настана тишина, напрегната като катапулт, готов да се изстреля. Андраде пръв я наруши.

— А най-лошото ще бъде, че ще действат съвсем законно, защото ние просрочихме сроковете — каза той мрачно.

— И то много.

— А това означава, че „Три луни“ може да бъде обявена…

Две зловещи думи отекнаха в унисон.

— За празна и изоставена.

На езика на миньорската професия тези прилагателни, подредени точно в този ред, предвещават нещо зловещо: че ако от определената дата мината не започне изпълнението, ако не заработи или пък дейностите бъдат преустановени за продължително време без основателна причина, всеки би могъл да поиска ново разрешение за експлоатация, да лиши предишния предприемач от владението на находището и да сложи ръка върху него.

— Както в миналото е трябвало да се иска разрешение от краля на Испания, за да бъде инсталиран рудан в мините, които са били собственост на короната — процеди той.

Мауро Лареа затвори очи и притисна клепачите с върховете на пръстите си. В моментната тъмнина в паметта му изникнаха единайсетте листа гербова хартия, парафирани от него, които внесе в канцеларията на архива на Службата по минно дело. Съгласно установените норми, в тях той искаше официално разрешение за експлоатация на изоставената мина и излагаше най-съвестно намеренията си. Разширението, което смяташе да разработи, и неговата посока, дълбочина, различните отвесни шахти, през които да проникне.

Андраде сякаш прочете мислите му, защото тихо прошепна:

— Опазил ни Бог.

Чужденци бяха взели машините му и го бяха завлекли на дъното. Ако не поправеше положението навреме, други щяха да му откраднат и идеите, и знанията му — единствената опора, която му оставаше, в случай че един ден нещата се обърнат наново.

Двамата мъже се спогледаха и мълчаливо кимнаха в знак на съгласие. В главите им имаше една и съща мисъл. Трябваше на всяка цена да изнесат досието от архива, за да не попадне в ръцете на Асенсио и на англичаните. И трябваше да действат изключително предпазливо, за да не събудят любопитство, нито подозрения.

Продължиха разговора вечерта, когато Андраде се върна, след като бе направил някои проучвания. Запозна го с тях пред билярдната маса, на която Мауро Лареа от два часа играеше отново срещу себе си — единственият начин да укроти демоните, докато взема решения.

— Калеха е извън града от няколко седмици за годишната си обиколка на общините.

Овидио Калеха беше началник на архива в Службата по минно дело — стар познайник от занаята, с когото преди години бяха имали не едно и две пререкания. Било за границите между кладенците, било за пратка живак, било за нещо друго. В нито един от тези случаи Калеха не успя да излезе на глава с тях и Лареа и Андраде почти винаги отнасяха лъвския пай. При това положение и двамата съзнаваха, че въпреки изтеклите години омразата все още тлее в някогашния им конкурент. Нищо хубаво не биха могли да очакват от него. По-скоро обратното.

Калеха отдавна се бе отдалечил от миньорските лагери след променливата съдба на инвестициите си и бе успял да се добере до този административен пост, който привидно не му носеше големи печалби, но от който в действителност получаваше допълнителни облаги благодарение на недотам придирчивия си морал.

— Може би отсъствието му е в наша полза — отбеляза пълномощникът. — Ако беше тук, веднага щом научеше, че искаме да оттеглим проекта, щеше да се заинтересува от него. И щеше да се бави да ни го върне под измислен претекст, а междувременно някой писар щеше да му направи копие или той самият щеше да запише подробностите и да ги запази за себе си.

— Или да ги сподели с някого, който прояви интерес.

— Със сигурност — отвърна пълномощникът и поднесе към устата си недоизпитата чаша с бренди, която приятелят му бе оставил върху края на масата. Не му поиска разрешение, нямаше нужда.

Умовете им работеха трескаво. Отчаяно.

— Можем да се възползваме от отсъствието му, за да подкупим някого от подчинените му. Онзи кльощавия с рядката брада. Или другия, с тъмните очила. Да им подшушнем да извадят дискретно досието от архива, като им предложим в замяна нещо съблазнително; може би някаква ценна вещ, преди да сме разпродали всичко. Хубава картина, комплект свещници от масивно сребро, две кобили…

Андраде внимателно върна кристалната чаша на предишното й място, точно на мокрия кръг, който бе оставила върху махагона.

— Калеха има само тези двама подчинени, които ти добре познаваш и които е дресирал като панаирджийски маймуни. Никога не действат зад гърба му, не смеят да ухапят ръката, която ги храни. Освен ако не им предложиш съкровището на Монтесума, а това е почти невъзможно, те винаги ще имат по-голяма изгода да запазят лоялността си към своя началник.

Не попита как е успял да узнае това. В гъстата мрежа на столичната бюрокрация човек можеше да научи всичко, стига да зададеше няколко умели въпроса.

— Нека изчакаме до утре — заключи Мауро Лареа. — Искам да споделя още нещо, което Мариано Асенсио ми каза.

* * *

Повтори му последния съвет, който великанът му прошепна сред миризмата на мазна храна. И му каза, че това може би не е толкова лоша възможност. И Андраде, както винаги, когато усетеше, че приятелят му се движи в мрака на ръба на пропаст, извади кърпичка и избърса челото си. Бе започнал да се поти.

Появиха се в Минната палата към единайсет и половина предобед, за да не издадат нетърпението си. Все едно че минаваха случайно през внушителната сграда, в която се намираше архивът. Или сякаш бяха намерили пролука в безбройните си ангажименти. Въоръжени с вечните навити на руло листове, присъщи на професията им, и с кожена чанта, пълна — както се предполагаше — с документи. Уверени в себе си, елегантно облечени със сюртуците си от английски вълнен плат, с безупречно изгладените вратовръзки и с бомбетата, които те свалиха на влизане. Сякаш съдбата все още беше благосклонна към тях и им намигваше със симпатия.

В канцелариите не се забелязваше да кипи особена дейност; проектите, които се регистрираха през тези дни, не бяха много. Може би поради тази причина завариха само двамата служители на Калеха, потънали в работата си, с ръкавели от лъскав плат, които ги предпазваха от мастилото и праха. Стените бяха покрити с високи до тавана витрини със стъклени врати. И добре заключени, както се увериха още при първия поглед. Бяха препълнени с хиляди документи, протоколи и удостоверения, в по-голямата си част пожълтели, които съдържаха цялата история на мексиканската минна промишленост от епохата на колонията до настоящето.

Поздравиха с известна фамилиарност; в крайна сметка четиримата мъже се виждаха поне два пъти в годината. Само че в онези случаи служителите не се намесваха, защото лично Овидио Калеха ги обслужваше с пресилена любезност, която издаваше явната му антипатия.

Подчинените се изправиха.

— Началника го няма.

Те изразиха престорено учудване.

— Но ако с нещо можем да помогнем на господата…

Пълномощникът пръв започна атаката.

— Мисля, че можете. Вие сте напълно доверени служители на дон Овидио и познавате архива из основи като него. Дори по-добре от него — каза лицемерно той.

Мауро Лареа продължи атаката:

— Трябва да прегледаме едно досие със заявка на находище. На мое име, Мауро Лареа. Нося бележката за депозирането му, за да го намерите по-лесно.

По-високият от служителите, този с тъмните очила, се прокашля. Другият, кльощавият с невзрачния вид, постави ръце зад гърба си и сведе поглед.

Изминаха няколко изпълнени с неудобство секунди, в които се чуваше махалото на стенния часовник, поставен над голямото писалище на отсъстващия началник.

Мъжът отново прочисти гърлото си, преди да им даде отговора, който те очакваха.

— Съжалявам много, господа, но мисля, че това е невъзможно.

Двамата умело изписаха на лицата си престорено учудване.

Андраде вдигна въпросително вежда, а Мауро Лареа свъси леко чело.

— Но как така, дон Монико?

Служителят сви рамене в знак на безсилие.

— Заповеди на началника.

— Струва ми се невъзможно — отбеляза Андраде с отработена реторика.

Тогава кльощавият се притече на помощ на колегата си.

— Това са заповеди и ние трябва да ги спазваме, господа. А и ключовете не са при нас.

Перце не можеше да се вземе от архива без изричното разрешение на Овидио Калеха; двамата служители нямаше да отстъпят дори под дулото на оръжие.

А сега какво ще правим, друже, попитаха се безмълвно. Не бяха предвидили нищо, нямаха друг изход, освен да си тръгнат с празни ръце. Понякога нещата се усложняваха, сякаш някой перверзен Сатана ги манипулираше по свое усмотрение.

Още се колебаеха дали да продължат да настояват, или да се примирят, когато в дъното на помещението се чу изскърцване на една странична врата. Четиримата насочиха очи натам, изпитвайки облекчение от моментното прекъсване на напрежението. Още с отварянето й три котки бързо се шмугнаха в стаята. После се показа краят на пола с цвят на горчица. И накрая, когато вратата се отвори напълно, влезе жена на неопределена възраст. Нито млада, нито стара, нито хубава, нито грозна. Андраде пристъпи напред, изписвайки на лицето си усмивка. Зад нея криеше огромното си облекчение, че е намерил непредвиден претекст, за да удължи престоя си в архива.

— Приятно ми е да ви видя, госпожице Калеха.

От своя страна, Мауро Лареа сдържа желанието си да подхвърли иронично на приятеля си: „Браво на теб, братле, не само си проверил имената на подчинените, но и си научил за съществуването на дъщеря“.

На лицето на новодошлата се изписа смущение, сякаш не бе очаквала да завари външни хора в помещението. Вероятно бе влязла за момент откъм жилището, което началникът на архива и семейството му заемаха в Минната палата. Беше облечена небрежно, по домашному.

Нямаше обаче друг избор, освен да се справи с положението, и тя плахо ги поздрави.

Пълномощникът пристъпи още две крачки напред.

— Дон Монико и дон Севериано тъкмо ни съобщиха, че в момента баща ви отсъства.

Кръгло лице, коса, прибрана на тила, възраст доста над трийсетте, не особено грациозно тяло, облечено в безвкусен сутрешен тоалет с висока яка с цвят на слонова кост. Жена като стотици други, които не оставят следа в ретината на мъжете на улицата, но които в крайна сметка винаги се оказват благодарни и приятни. Точно такава беше Фауста Калеха, застанала пред него: неразличима сред тълпата жена.

— Наистина е извън града — отвърна тя. — Доколкото знаем обаче, скоро ще се върне. Точно затова дойдох, за да разбера дали вече е получено писмото, което да го потвърждава.

— Още нямаме потвърждение, госпожице Фауста — отговори мъжът с тъмните очила. — Нищо не е пристигнало.

С изключение на пълномощника, който се бе приближил до дъщерята на началника, останалите стояха неподвижно, като забити в дъсчения под, докато котките свободно се увиваха около краката на мебелите и на служителите. Едната, червеникава като пламък, скочи на масата и се разходи по листовете и свитъците на нея.

Андраде отново взе думата, за да продължи разговора.

— А как е майка ви тези дни, госпожице?

Ако не се намираше в такова трудно положение, Мауро Лареа щеше да избухне в гръмък смях. Откъде е този интерес, стар дявол такъв, към семейството на човек, който е готов да му отрежат едното ухо, но не и да ни помогне?

Дъщерята, естествено, не забеляза лицемерието във въпроса.

— Вече почти се възстанови, благодаря ви, господине.

— Андраде, Елиас Андраде, приятел на баща ви, на вашите услуги. Нека ви представя този господин, също скъп приятел на баща ви, дон Мауро Лареа, преуспял предприемач, вдовец, когото имам честта да представлявам и за чиято почтеност, доброта и висока нравственост залагам дори душата си.

Полудя ли, братле? Какво целиш с този блудкав разговор за госпожички? Какво искаш да измъкнеш от тази жена, като я лъжеш за връзката ни с баща й, като й разкриваш подробности за мен и ме обсипваш с глупави хвалби?

Почти веднага обаче осъзна, че не се нуждае от отговори: когато долови погледа на Фауста Калеха, разбра мигновено какво цели приятелят му. Всичко беше в очите й, във вниманието, с което тя огледа тялото му, дрехите, лицето, външността му. Голям дявол си, негоднико. Узнал си, че дъщерята е неомъжена, и веднага ти е хрумнало да ме поднесеш на тепсия като потенциален кандидат с надеждата да успеем да направим пробив.

— Много се радваме, госпожице, че майка ви е възстановила здравето си. И ако не е недискретно от моя страна, от какво неразположение страдаше?

Пълномощникът бе подновил абсурдния разговор от същото място, на което го бе прекъснал, със същата витиевата словесност. Тя мигновено отдели поглед от него, сякаш я бяха уличили в лъжа.

— Силна простуда, но за щастие й мина.

— Дано да не се повтори.

— Надяваме се, господине.

— И… и… вече в състояние ли е да приема гости?

— Точно днес сутринта дойдоха да я видят няколко приятелки.

— А… а мислите ли, че ще приеме визитата на моя милост? Придружен, естествено, от господин Лареа.

Този път той пое инициативата. Няма друг начин, помисли си той. Много неща бяха заложени на карта и трябваше да действа решително. А от четирите проклети месеца, които имаше на разположение, за да се изправи на крака, вече бяха изминали два дни.

И без ни най-малко да се прикрива, той смело заби в жената продължителен и многозначителен поглед, от който тя потрепери.

После сведе уплашено глава. Червеникавият котарак се отърка гальовно в гънките на полата й. Тя се наведе да го вземе, гушна го, докосна го по муцунката и му прошепна нещо, което те не успяха да чуят.

Двамата приятели стояха най-почтително в очакване на отговора. Междувременно обаче мозъците им трескаво работеха. Щом служителите упорито отказваха да извадят досието от архива, може би съпругата и дъщерята биха могли да направят нещо за тях. Хайде, хайде, хайде. Не умувай толкова, момиче, кажи „да“, повтаряха мислено те.

Най-после тя се наведе, за да остави котката. Когато се изправи с леко зачервени бузи, тя изрече това, което те се надяваха да чуят:

— Господата винаги ще бъдат добре дошли в скромния ни дом.