Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (55)

55.

Сред тълпата се разнесоха радостни викове.

— Чудо! Чудо! — викаха в един глас жените с долепени длани пред гърдите и с поглед, отправен към небето. — Света Рита от Касия стори чудо! Младенецът от сребърната люлка стори чудо!

Чуваха се пляскания и хвалебствия. Момчетата скачаха и надуваха свирки от кухи кайсиеви костилки. Един продавач на кречетала демонстрираше досадния звук на стоката си.

Сол Клейдън и мъжете от двете й страни обаче запазиха пълно мълчание, затаили дъх.

Силуетите се открояваха все по-ясно в мрака. Мауро Лареа, мръсен и гол до кръста, водеше майка Констанса. Или Инес Монталво. Помагаше й да отстранява обгорелите останки и въглени, които все още димяха, за да не изгори босите си крака. С мазните остатъци от ризата Мауро беше приспособил превръзка през рамото си, за да поддържа изкълчената си ръка. И двамата затвориха очи срещу утринната светлина.

Не — беше мълчаливият отговор, който Лареа даде на тревожния въпрос, изписан на лицето на Соледад. — Не намерих мъжа ти. Нито жив, нито мъртъв. Няма го.

Тогава Мауро се отдели от монахинята, забеляза Нико, който го гледаше възторжено, някой му подаде кана със студена вода, която изпи жадно; след това синът му изля отгоре му цяла кофа вода, която отми от тялото му слой пепел, примесена със зехтин и пот. Горчивото чувство обаче бе проникнало навътре, във всичките му пори.

Докато се случваше всичко това, той не бе спрял да я гледа. Или да ги гледа. И двете. Няколко крачки, любовта на един мъж и повече от половин живот, протекъл коренно различно за всяка от тях, разделяха сестрите Монталво. Едната — облечена изискано, другата — с полуизгоряла роба от грубо платно. Едната носеше косата си хваната на кок, който в тези часове се беше почти разпуснал, но все още подчертаваше природната й елегантност. Другата — без було, с почти обръснат череп и дълбоко изгаряне, което след време щеше да остави белег.

Въпреки огромната разлика във вида на едната и на другата, Мауро все пак забеляза колко много си приличат.

Двете се гледаха, застанали неподвижни една срещу друга. Соледад реагира първа, като направи бавна крачка към Инес. След това още една. И трета. Пространството около тях се бе разчистило и бе настанала тишина. Мануел Исаси преглъщаше тревогата си, както се гълта горчиво хапче; Палмър изглеждаше на път да изгуби обичайната си флегматичност поради отсъствието на новини за милорда. Николас, който не беше в течение на голяма част от историята, правеше безуспешни опити да свърже нещата. След втората кофа вода, която все още се стичаше по косата и гърдите му, и придържайки скования си от болка лакът, Мауро Лареа продължаваше да се пита къде, по дяволите, се беше дянал побърканият съпруг на Соледад.

Плесницата изплющя като удар с камшик; наоколо се чуха изумени гласове. Инес Монталво, с извърнато от удара лице, започна да кърви от носа. Изтекоха няколко мъчителни секунди, през които тя бавно обърна главата си, заставайки отново лице в лице със сестра си. Повече не помръдна. Не вдигна ръка към почервенялата си буза, не се развика, нито се оплака. Знаеше какво се крие зад този несдържан гняв на сестра й. Големи капки кръв закапаха по робата й.

Тогава Соледад, укротила яростта си, разтвори ръце. Тези дълги ръце, които пленяваха и съблазняваха Мауро и на които не преставаше да се любува. Ръцете, които го прегръщаха в онова ранно утро в Кадис, под убежището на кулата на „Сан Агустин“; същите, които се бяха разперили като крилете на чайка, за да му покажат игралната зала на семейство Монталво, и които лежаха на гърба му, когато танцуваха заедно валсове и полонези преди цяла вечност. Или може би само преди няколко нощи? С тези ръце, сега уморени и сковани от напрежението през последните дни и часове, се вкопчи във врата на по-голямата си сестра. Тогава двете, приютени една в друга, избухнаха в плач — за миналите времена и за болката от настоящето.

— Дон Мауро, трябва да дойдете веднага.

Той се обърна рязко. В гърлото му все още беше заседнала плътна буца от пепел и слюнки.

Беше Симон, старият прислужник, с неравно подстриганата си коса и със сбръчкана като стогодишен мях кожа. Имаше изплашен вид.

— Побързайте, господине, елате с мен веднага у дома ви, спешно е.

Мауро като че ли го разбра. Заседналата буца в гърлото му сякаш се уголеми.

— Докторът трябва ли да дойде с нас? — попита той слугата.

— По-добре да дойде.

Тръгнаха с бърза крачка от площада, вървяха, без да говорят, за да пестят сили. Няколко глави се извърнаха, стреснати от вида му. Улица „Карпинтерия“, улица „Седерия“, площад „Клаво“ и накрая улица „Торнерия“.

Ангустиас ги чакаше, разстроена, в покрития вход. До нея стояха трима мъже, чието присъствие явно я притесняваше, но които очевидно не бяха причината старият прислужник да тръгне да го търси.

— Най-после, приятелю Лареа! Носим ви добри новини!

Тържествуващата усмивка, разтеглила месестите устни на посредника на недвижими имоти, се стопи, когато видя как изглежда Мауро. Зад него мадридчаните застанаха нащрек. Мили боже, какво му се е случило на „индиеца“, откъде идва в този ужасен вид. Без риза под сюртука, подгизнал, потънал в мръсотия и мазнина. Със зачервени като отворени рани очи и вонящ на опърлено. Нима ще подписваме договор с този човек?, сякаш си казваха те, споглеждайки се.

Мауро се помъчи да си спомни имената им, но не успя.

— Казах на господата, че моментът не е подходящ да разговарят с вас, господине — извини се неловко Ангустиас. — Че е по-добре да дойдат следобед. Че днес имаме… че днес имаме други задачи.

Ако имаше малко време, за да помисли трезво, Мауро може би щеше да реагира по друг начин. Но опънатите му нерви му изиграха лоша шега. Или може би беше изтощението. Или съдбата, която вече беше написана.

— Вървете си.

Двойната брадичка на посредника потрепери.

— Вижте, дон Мауро, господата вече са взели решение и носят парите.

— Вън.

Кандидат-купувачът и неговият секретар продължаваха да го наблюдават.

— Но какво е това? — процедиха през зъби. — Какво му е станало на този господин, изглеждаше толкова стабилен и състоятелен.

Лицето на Сарко беше почервеняло, по челото му блестяха големи като грахови зърна капки пот.

— Вижте, дон Мауро… — повтори той.

Със замъгленото си съзнание Мауро като че ли си спомни, че този човек е само един честен посредник, чиито услуги беше потърсил той самият. Но това трябва да е било в някой друг живот. Най-малкото преди цяла вечност.

Посредникът се приближи към него и понижи глас, сякаш се опитваше да спечели доверието му.

— Готови са да платят всичко, което поиска госпожата — му каза почти шепнешком. — Най-голямата покупка, извършена на тази земя от много време.

Щеше да е все едно, ако Сарко му говореше на арамейски.

— Вървете си, ако обичате.

И без да каже дума повече, влезе в двора.

„Къде ли се е натряскал така?“, стори му се, че прошепна секретарят на богатия мадридчанин. „Като че ли току-що е излязъл от някоя кочина.“ Това беше последното, което чу. И му беше все едно.

Зад гърба му кандидат-купувачът направи надменен жест на недоволство.

Ето какви са американците от нашите стари колонии. Решиха да се откъснат от родината майка и виждаме какъв е резултатът. Станали са непостоянни, лекомислени, надути. Ако не бяха толкова твърдоглави, друг петел щеше да им пее.

Развълнуван и обезпокоен, дебелият попиваше потта си с огромна кърпа.

Докторът се намеси последен.

— Иди да се разхладиш, човече, ще получиш удар. А вие, приятели, вече чухте господин Лареа. Моля да уважите волята му.

Тръгнаха си разгневени и с тях надолу по улицата се изтъркаляха всичките му планове и надежди. Капиталът, който му беше необходим, за да се върне в Мексико и да възстанови своята собственост, своето място в обществото, своето минало. За да ожени евентуално Нико. За да се върне с високо самочувствие и да стане отново човекът, който някога беше. Сигурно когато успееше да види нещата с по-бистър ум, щеше да се разкайва за стореното. Но сега нямаше време да разсъждава за последиците или за погрешното решение; притискаха ги други по-спешни задачи.

— Залости вратата, Симон — нареди Ангустиас с рязък тон.

Въпреки ревматизма и умората, които мъчеха костите й, веднага щом се отърва от посетителите, тя забърза нагоре по стълбите, повдигайки с ръце полите си и откривайки тънките си голи глезени.

— Бързо, господа, побързайте, побързайте…

Изкачиха стълбите, като прескачаха стъпалата две по две. Като стигна до старата трапезария, прислужницата внезапно се спря на прага. Прекръсти се и целуна шумно пръстите си. След това се отдръпна, за да могат да видят сцената.

Той седеше с гръб към вратата. С изправен гръб, на почетното място на голямата маса на семейство Монталво. Същата, на която бе сервиран обядът след собствената му сватба; същата, на която сключваше сделки със стария дон Матиас, отпивайки от най-доброто вино на къщата; масата, на която се бе смял от сърце на шегите на двамата си страхотни приятели — Луис и Хакобо; на която бе разменял галантни погледи с двете красиви девойки, едната от които бе избрал за своя жена.

Мъжете влязоха с предпазлива стъпка в помещението. Видяха го първо в профил: патрициански, ъгловати контури, остър нос и полуотворена уста. Като аристократичен нормандец, както го бе описал докторът. Косата му беше като лъвска грива, руса и тук–там прошарена с посребрени кичури. Нямаше и грам тлъстина по кокалестото му тяло, полупокрито от смачкана нощница. Жилестите му съсухрени ръце бяха облегнати успоредно върху масата, с разперени пръсти. Приближиха се бавно, запазвайки почтително мълчание.

Накрая го видяха отпред.

Две дълбоки кухини обграждаха отворените му очи. Светли, прозрачни, безумни.

По гърдите му се стичаше кръв. В гърлото му бе забито стъклено острие.

Сърцата на лекаря и на Мауро Лареа се смразиха.

Едуард Клейдън, освободен от оковите на логиката и разума, в резултат на лудостта си или в момент на ирационална саможертва беше отнел живота си, прерязвайки с хирургическа прецизност югуларната си артерия.

Наблюдаваха го няколко безкрайни секунди.

— Memento mori^[1] — промърмори Исаси.

След това се приближи и внимателно затвори очите му.

Мауро Лареа излезе в галерията. Постави ръце на балюстрадата, наведе се и опря чело в камъка, чувствайки хладнината му. Би дал душата си да можеше да се помоли.

„Виждам някой да си отива сред вода или огън“, му беше казала една стара беззъба циганка, предсказвайки му съдбата преди време, което му се струваше цял век. Или може би само преди няколко нощи. Какво значение имаше. Мъжът на Соледад беше предизвикал страшен пожар, от който бе избягал, и от тази стара къща, където някога е бил щастлив, бе поел път към мрака, от който връщане нямаше. Лишен от съзнание, от разум, от страх. Или може би не.

Без да се изправя, Мауро Лареа потърси в джобовете си кърпичка, но намери само остатъци от мокра и нечетлива хартия. Беше писмото от Тадео Карус, но на мястото, на което преди това бе прочел името му, сега имаше неясно, мазно мастилено петно. Разкъса хартията и пусна парченцата в краката си.

Усети нечия ръка на гърба си. Не беше чул стъпки. Обади се гласът на лекаря:

— Да тръгваме.