Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (54)

54.

— Кофа свода — извика силно Мауро Лареа. Гласът му прокънтя. Кофа с вода, кофа с вода, кофа с вода… За секунди в краката му се появиха три. Тогава смъкна сюртука и вратовръзката си, намокри кърпичката си и покри с нея устата и носа си. През живота си беше присъствал на доста страховити пожари, огънят беше нещо обичайно за мините. В дъното на кладенци и шахти бяха останали приятели, другари и служители, често цели бригади, погълнати от пламъците; изпепелени, задушени, премазани от срутванията на конструкциите. Самият той неведнъж се беше измъквал на косъм. Затова знаеше как трябва да се действа и същевременно беше съвсем наясно, че това, което се канеше да направи, е абсолютно безразсъдство.

Докторът продължаваше да го разубеждава, но без резултат. Хората наоколо го предупреждаваха:

— Внимавайте господине, огънят е много коварно нещо.

Някои от жените се прекръстиха, една от тях подхвана молитва; недъгава старица се блъскаше сред хората, за да достигне до него и да го докосне с щамповано изображение на Богородицата. Нико взе решение да го придружи и започна да се съблича.

— Назад — изрева Мауро, движен от чисто животински инстинкт, този, който кара бащата да закриля потомството си срещу жестокостите, нещастията, враговете и страданията. Въпреки скорошното си непокорство по друг повод, момчето разбра, че е загубило битката.

Последният образ, който Мауро запечата в съзнанието си, преди да се втурне в мрака, беше ужасът в очите на Соледад.

Тръгна напред през пушека и жаравата. Краката му потъваха в купчини нажежена пепел. Движеше се по инстинкт, без ориентация. През тесните процепи едва проникваше светлина. Очите му започнаха да парят. Залитна, опитвайки се да мине през купчина отломки, успя да се подпре на една каменна колона и изруга, като усети, че е нагорещена. След това прекоси помещение, което трябва да е било тържествената зала, част от покрива на която беше срутена, а пейките по цялата й дължина — превърнати в овъглени съчки. Повдигна мократа кърпичка, покриваща част от лицето му, пое жадно въздух, издиша го и продължи напред. Предполагаше, че се движи към обитаваната зона на манастира. Настъпваше камъни, отломки и стъкла. С пресекващ дъх обиколи това, което му се струваше, че са били килиите на монахините. Но не намери и следа от хора: само изпочупени легени, части от нарове и тук–там на пода по някой разпокъсан молитвеник или преобърнато разпятие. Стигна до края на дългия коридор, дишайки на пресекулки, и пое обратно. Бе направил едва няколко крачки, когато чу зад гърба си оглушителен трясък. Продължи устремено, без да се обръща назад; предпочете да не поглежда току-що срутилата се каменна зидария, която бе оставила дупка към небето. Ако беше паднала секунди преди това, щеше да размаже черепа му.

Върна се в общата част, потънал в пот. Собственото му дишане го оглушаваше. След столовата с дългата маса и обгорелите пейки влезе почти слепешком в кухните. Гърлото му гореше, едва виждаше. Кърпичката, с която се предпазваше, се бе напоила с плътен слой прах; започна да кашля. Опита се да намери пипнешком някоя бъчва с вода с надеждата да потопи в нея главата си, но не успя. Една преграда се беше срутила върху полица със съдове и върху глинените плочки се бяха разлели повече от една ароба^[1] зехтин.

Той се подхлъзна, блъсна се в малка каменна пейка и падна настрани, върху левия си лакът; нададе животински вой.

Изминаха няколко ужасни минути, не можеше да диша от болка. Влачейки се през лепкавата локва зехтин, с мъка успя да седне с прилепена до тялото ръка, опирайки гръб в една полусрутена стена. Опипа се внимателно и отново изрева. Ставата на лакътя се беше разместила. Като дърпаше със зъби, успя да откъсне ръкава на ризата. Усука го с пръсти и направи безформена топка. Напъха я в устата си и я захапа здраво със зъби. Все още задъхан и дишайки тежко през носа, с дясната си ръка започна да раздвижва лявата. В началото го направи бавно и внимателно и след няколко секунди я дръпна така зверски, че от очите му бликнаха сълзи и се принуди да обърне глава настрани, за да изплюе валмото плат. След това, сякаш изкарвайки от душата си злия Велзевул, той повърна.

Изчака няколко минути със затворени очи и изпънати в локвата зехтин крака, с вкус на прегоряло в устата си, с тежко отпуснат гръб и с повърнатото на педя от него, като с едната си ръка милваше другата. Също както бе правил толкова пъти с Мариана и Нико в детските им години, когато ги нападаха нощни кошмари; както би направил и с крехкото телце на малката Елвира, току–що появила се на бял свят, стига неблагосклонната съдба да престанеше да му нанася удари.

Постепенно слепоочията му престанаха да туптят, дишането му стана равномерно и светът отново започна да се върти около вечната си ос. Разместената кост отново се бе върнала на мястото си. Тъкмо се опитваше да стане, когато му се стори, че чу нещо. Нещо различно от шумовете, които го придружаваха, откакто беше влязъл в манастира. Отпусна се отново, затвори очи и се ослуша. Смръщи вежди, когато го чу втори път. На третия път вече нямаше съмнение. Слабият, но характерен звук, който чуваше, беше от живо същество, което се мъчеше да излезе от мястото, където явно не искаше да остане.

— Чува ли ме някой? — извика Мауро.

В отговор до него отново достигна ехото на приглушени удари по дърво.

Най-после успя да се измъкне от лепкавия зехтин и се запъти, целият омазан, към мястото, откъдето идваха шумовете, в чупката на един коридор, който вероятно свързваше кухнята с друго помещение — склада, работилницата или може би пералнята. Дотам обаче нямаше достъп, преграда от отломки пречеше да се отвори вратата.

Най-напред успя да отмести падналите греди, повдигайки ги в тъмното сантиметър по сантиметър с едното или с другото рамо, според положението им. След това започна да отмества камъните с една ръка. Беше невъзможно да прецени колко време ще му отнеме да освободи входа — можеше да е половин час, четиридесет и пет минути или час и половина. Във всеки случай накрая успя да го направи. До момента от другата страна не бе чул никакъв глас и той предпочете да не избързва да пита каквото и да е. Само от време на време чуваше удара на нервен юмрук, жадуващ да види светлината.

— Влизам — предупреди Мауро, докато отстраняваше последните отломки.

Но не успя да го направи, защото още преди да я докосне, вратата се отвори с жалостиво изскърцване. Пред себе си видя изпито лице под много къса коса, с издълбано като с резец изражение на безкрайна мъка.

— Извадете ме от тук, моля ви.

Гласът беше глух, а устните — само две белезникави черти.

— А той? — попита Мауро.

Тя бавно поклати глава със стиснати клепачи. Кожата й бе восъчнобяла и на едната си скула имаше дълбока рана от изгаряне.

— Не знам — прошепна. — Господ да ми прости с безкрайната си милостивост, но не знам.