Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (53)

53.

На връщане никой не заспа въпреки умората, която бяха натрупали. Соледад, полюлявана от ритмичното потракване на колелата по пътя, бе облегнала глава на едната страна на каретата със затворени очи. До нея Мауро Лареа се опитваше безрезултатно да възвърне разсъдъка си. А между двамата, скрити от гънките на полата и от мрака, лежаха преплетени десет пръста. Кокалчета, възглавнички, нокти. Пет нейни и пет негови, вкопчили се, сякаш приели една обща, съкровена вяра, докато някъде там, навън, зад стъклата, светът беше объркан и беше сив.

Срещу двамата седеше Мануел Исаси със сериозен вид зад черната си брада, както винаги, потънал в мисли.

Бяха предвидили да пристигнат в Херес призори, когато градът все още сънено разтърква очи, за да се устреми към една нова сутрин, подобна на толкова други: с работниците, влизащи в големите къщи, излизащи на полето или отправящи се към винарските изби; с биещите камбани на църквите; с мулетата и каруците, поемащи по обичайния си път. Оставаше им само половин левга, за да се смесят с тази обичайна шетня, когато цялото това предвидимо ежедневие бе взривено със силата на буре с барут, подпален с факла на разсъмване.

В началото пътниците, защитени от купето на каретата и мушамените перденца, не чуха тропота на приближаващия се в галоп кон, вдигащ облаци гъст прах, нито разпознаха лицето на ездача, който пресече пътя им. Чак когато конете рязко забавиха ход, разбраха, че става нещо. Дръпнаха перденцата и се опитаха да надникнат. Мауро Лареа отвори вратичката. Сред пушилката, цвиленето и бъркотията той успя да разпознае фигурата на новодошлия, чието присъствие го смути. Слезе от каретата и затвори вратичката след себе си, за да не могат Соледад и докторът да чуят това, което Николас щеше да му каже.

— Манастирът.

Младежът посочи на север. Над покривите на Херес се виеше сив дим.

Тогава Соледад отвори вратичката.

— Мога ли да знам какво…? — попита тя, слизайки пъргаво от каретата.

Виждайки втренчените погледи на предприемача и сина му, Соледад обърна глава в същата посока. Лицето й пребледня. Пръстите, които преди това се бяха преплели в топъл възел с неговите, сега се забиха в ръката на Мауро като месарски куки.

— Едуард — промълви тя.

Мауро кимна утвърдително.

Изминаха няколко мига на напрегнато мълчание, докато докторът, вече слязъл от каретата и разбрал за случилото се, започна да задава въпроси:

— Кога, къде, как?

— Започнал е след полунощ в една от килиите. Смятат, че причината е била недогоряла свещ или кандило — заразказва Николас. Косата, лицето и ботушите му бяха покрити с пепел. — Съседите помагаха през цялата нощ. За щастие, огънят не е стигнал до църквата, но е обхванал помещенията на монахините. Някой е изпратил съобщение до дома на Клейдън и икономът, не знаейки към кого да се обърне, ме вдигна от леглото. Двамата заедно отидохме там, опитахме… опитахме… — Не довърши изречението, думите му смениха посоката. — Практически вече е потушен.

— Едуард — повтори тихо Соледад.

— Успяха да спасят монахините, заведоха ги в частни домове — продължи момчето. — Изглежда, липсва само една — понижи глас. — Никой не е споменал за мъж.

Споменът за Инес Монталво, за майка Констанса, се смеси с утринния студ.

— По-добре да не губим време — каза Мауро Лареа, подканяйки ги да се качат в каретата.

Соледад не помръдна от мястото си.

— Хайде, Сол — настоя докторът, прегръщайки я през раменете.

Нямаше реакция.

— Да вървим — повтори той.

Жребецът, с който беше дошъл Николас, изцвили. Това беше същият кон от конюшнята на Клейдън, който тя яздеше, когато бяха за пръв път в „Хармония“. Като го чу, Соледад поклати леко глава, премигна бързо и като че ли се върна в настоящето. За да поеме юздите както винаги. Този път в буквалния смисъл.

Приближи се до животното и потупа задницата му. Тримата мъже разбраха веднага какво е решила да направи, но никой не посмя да я спре. Нико й помогна да възседне коня. Веднага щом се понесе в галоп, с развята пелерина, те се втурнаха към каретата, подканяйки кочияша да побърза. Тръгнаха след нея сред облаци прах и разхвърчала се пръст, сред оглушителния тропот на копитата и тракането на колелата, подскачащи по каменистия път, докато стройният гръб на Соледад Монталво се смаляваше в далечината, навлизайки в улиците на града и в една неизвестност, лепкава и черна като катран.

Стремителният галоп на кафявия жребец го отдалечи бързо от впрегнатите коне и скоро я изгубиха от поглед.

Когато пристигнаха до манастира, от устата на конете излизаше пяна. Не успяха да стигнат с каретата до малкия площад, въпреки усилията им да разбутат хората с викове и заплахи. Бащата, синът и докторът скочиха на земята и започнаха да си проправят път сред тълпата от хора, които все още прииждаха с първите проблясъци на деня. Докато напредваха, чуха да се говори, че от три изби наблизо са донесли водни помпи, за да се борят с бедствието. Както им беше казал Николас, бяха успели да спрат огъня, преди да стигне до църквата. Друго беше положението със самия манастир. Сред локвите и купищата отломки те се препъваха в разхвърляни по земята преобърнати дървени ведра, глинени делви и дори кухненски купи, които ужасените съседи си бяха прехвърляли от ръка на ръка в ранната утрин, образувайки дълги вериги от хора, започващи от кладенците на съседните дворове. Заобикаляйки навалицата и препятствията, успяха да стигнат до фасадата: изпепелена, почерняла, опустошена от огъня, от който беше останала само тлееща жар. Срещу нея, като на малко островче сред морето от хора, стоеше изтощеният кон с треперещи ноздри, а Палмър, мръсен и капнал от умора, държеше юздите му. До него, вцепенена пред тази разруха, стоеше Соледад.

Херес беше място, където всички се познаваха, където вчерашният и днешният ден се качваха и слизаха по успоредни стълби. И ако не, винаги се намираше някой, способен да установи връзката. Затова при вида на тази изискана дама, която съзерцаваше зловещата картина със стиснати юмруци и с мъчителна тревога, изписана на лицето, мълвата започна да се разнася от уста на уста. Най-напред тихомълком, с шушукания, а след това съвсем открито. „Тя е сестра на една от монахините — си казваха едни на други, побутвайки се с лакти в ребрата. — От най-изисканите; виж само осанката и дрехите й; кадифената пелерина на нея струва най-малко триста реала. Внучки са на известен винар и са дъщери на онзи развейпрах, не си ли спомняте? Според мен това е тази, която се омъжи за англичанин и е сестра на игуменката, а за нея пък се говори, че никога не се показвала, знаете ли?“

Оградиха Сол като преторианска гвардия. Исаси от дясната й страна, а двамата Лареа отляво: рамо до рамо, всички срещу отчаянието. Стояха задъхани, потни, поемайки мръсния въздух с накъсано дишане и все още неспособни да преценят размера и последиците от случилото се. Над главите им се носеха кълба от черна пепел и дим; между краката им пращяха последните остатъци от жарта. Никой от тях не бе в състояние да каже и думичка, а гласовете на съседите и любопитните, след тихи предупреждения и шъткане, постепенно заглъхнаха. Докато накрая всичко потъна в зловеща тишина.

Тогава се чу ужасяващ шум, като от скършване на клони на гигантско дърво, последван от грохота на търкалящи се камъни и отломки, удрящи се едни в други.

— Срути се част от манастира! — извика едно момче, появявайки се тичешком отстрани. Соледад отново стисна юмруци и жилите на врата й се напрегнаха. Мауро Лареа я изгледа намръщен, предусещайки какво е намислила.

— Не! — отсече той категорично и протегна ръката си като бариера пред тялото й, за да й попречи да направи и крачка.

— Трябва да го намеря, трябва да го намеря, трябва да го намеря…

Водопадът от думи се изливаше от устата й в трескав ритъм. Съзнавайки, че ръката на Мауро ще продължи да препречва пътя й, тя се обърна към доктора.

— Трябва да вляза, Мануел, трябва да…

Реакцията на приятеля й също беше категорична. Не!

Здравият разум сочеше, че двамата мъже имат право. Пламъците вече не бяха толкова силни както преди часове, но последствията можеха да бъдат също толкова опасни.

Тогава тя ловко се освободи от ръката му и го хвана здраво за китките, принуждавайки го да я погледне в лицето. И в този момент в тялото и душата на Мауро нахлуха като мощна вълна хиляди усещания. Дълбоката, неутолима и страстна целувка, свързала ги сред сенките само часове преди това. Устата му, която я обхождаше ненаситно и която тя приемаше безрезервно; ръцете й, които сега го стискаха като клещи, тогава галеха жадно мъжкия тил, лицето, очите, проправяйки си път към слепоочията, за да се заровят в косата му, спускаха се към врата, забиваха се в раменете му, вкопчваха се в гърдите му, в неговата природа и същество. Инстинктите и желанието му, чужди на хладнокръвието, така необходимо в момента, избухнаха отново като огньове, разпалвани от голям кожен мях. Престани с тези глупости, малоумнико, заповяда грубо той на себе си.

— Трябва да го намеря… — промълви Сол.

Не му беше трудно да предвиди това, което щеше да поиска от него. Може би някъде там, в манастира, в някой незасегнат от пламъците кът, в някой ъгъл, милостиво спасен от огъня, Едуард все още се е вкопчил в искрица надежда. Може би още е жив, Мауро. Щом не ме оставяш да вляза, намери го ти вместо мен.

— И ти ли полудя, човече? — избоботи докторът.