Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (52)

52.

От тук нататък всичко се разви с шеметна бързина. Бързи стъпки, заповеди, суматоха. Внезапно изникнали опасения и несигурност. Колебания, съмнения. Може би всичко това беше глупаво безразсъдство. Може би това беше най-дръзкият и опасен начин да отстранят Алан Клейдън от хоризонта за продължителен период от време. Утрото обаче дишаше във врата им като гладен звяр и те или трябваше да действат бързо, или Бристол щеше да спечели играта.

Задачите и функциите бяха разпределени незабавно. На улица „Вероника“ помолиха младата Паулита да приготви вързоп с излезли от употреба мъжки дрехи; четирима доверени, току–що заспали моряци бяха вдигнати от сън. Старият Хенаро напълни няколко торби с хранителни припаси.

Беше към един часът, когато докторът влезе отново в странноприемницата.

— Бъдете така добър да събудите англичанина от стая номер шест, моля.

Дежурното момче го погледна със сънливо лице.

— Поръчката му е за четири и половина, господине.

— Представете си, че този час току-що е настъпил — каза докторът, плъзгайки едно дуро на тезгяха. Знаеше, че Клейдън няма да има представа от точния час, в който светът се движеше — за техен късмет часовникът беше първото нещо, което бандитите му бяха откраднали.

Само след няколко минути Алан слезе във вътрешния двор. Пръстите му бяха превързани, а на бузата си имаше белег от порязване. По кожата на лицето му, преди това светла и поддържана, а сега потъмняла и сгърчена, личаха следите от ужасния ден, прекаран на дъното на едно дере, от мъчителните моменти, които бе понесъл в тази фанатична и непонятна южна страна, за една от чиито дъщери, за съжаление, баща му беше решил да се ожени. Всичко, което се бе случило по време на краткия му престой в Испания, беше насилствено, брутално, налудничаво: внезапното нахлуване на предполагаемия любовник на мащехата му в спалнята; индианецът, който бе счупил палците му с най-спокойно изражение; нападението на разбойниците по пътя, които бяха готови да смъкнат и кожата от гърба му. Стремителната походка, с която Исаси го беше видял да се приближава, издаваше огромното му желание да напусне възможно най-бързо тази нещастна земя.

Намръщи се, когато видя, че от бристолските търговци няма и следа.

Докторът го успокои.

— Англичаните току-що тръгнаха към кея, за да уредят последните подробности — му обясни на своя английски, който бе научил от гувернантките на семейство Монталво. — Часът на отплаването беше изтеглен напред поради прогноза за неблагоприятни промени на времето, аз лично ще ви придружа.

По лицето на Алан Клейдън премина бърза сянка на недоверие, но преди да премисли думите на доктора, Исаси пусна едно подканващо: Come on, ту friend^[1].

Бяха се разбрали да го съпровождат само Исаси и Фату. Лекарят беше сигурен човек, защото бе спечелил доверието на англичанина. А младият наследник на търговската къща, запленен от прелъстителната и користолюбива игра на Соледад, беше решил да я следва сляпо, без да чуе хилядите разумни доводи, изтъквани както от съпругата му, така и от здравия разум.

На кея ги очакваха две завързани лодки, всяка от които с по двама моряци на греблата, вдигнати току-що от сламениците. Все още сънени, те се питаха каква ли муха е влязла в главата на младия господин Антонио, че да предложи на всеки по едно сребърно дуро, ако са готови да излязат в този час в морето. Фату, разбира се, не се представи на Алан с истинското си име, но разигра фарса съвсем сериозно, разговаряйки с него на литературен английски, който ползваше ежедневно в своя бизнес, за да превози стоката си от полуострова до коварния Албион. Четири-пет празни приказки за промяната на вятъра или за някаква неясна утринна мъгла; няколко думи за gentlemen from Bristol — джентълмените от Бристол, които вече били тръгнали към sherry ship, закотвен в залива, със заръката мистър Клейдън да ги последва възможно най-бързо. Стискане на ръце на сбогуване, множество thank you. Вече нямаше време за съмнения или разкаяние, така че Алан се настани криво–ляво в малката лодка. Нощната тъма не им пречеше да виждат все още смутеното му лице, когато въжето бе издърпано. Исаси и Фату го наблюдаваха от вълнолома, докато лодкарите започнаха да гребат. Бог да те пази, приятелю. God bless you. May you have a safe voyage. Приятен път.

Дадоха на Алан няколко минути, за да не вгорчат преждевременно краткото му пътуване. Изпращаха го на Големите Антили най-безцеремонно и без той да знае. На един шумен, топъл, оживен и пулсиращ карибски остров, където англичанинът щеше да бъде нежелан натрапник и откъдето — без контакти и без пари — се надяваха, че ще му бъде дяволски трудно да се върне. Когато прецениха, че разстоянието е безопасно, сред декорите се появи останалата част от трупата, за да довърши представлението. Икономът Хенаро и един млад прислужник от къщата пренесоха провизиите до втората лодка. Допълнителни бъчонки с вода, още храна, чифт дюшеци, три завивки, една газена лампа. Соледад отиде при Антонио Фату и Мануел Исаси, за да обсъдят последните впечатления, а в това време Мауро Лареа извика при себе си Сантос Уесос под един брезентов навес до стената.

— Почакайте за момент, господарю, да приключа.

— Ела тук, трябваш ми веднага.

Сантос се приближи с чувал боб на гърба.

— Отиваш с тях.

Изненадан, прислужникът пусна чувала на земята.

— Нямам никакво доверие на англичанина — каза Мауро.

— Наистина ли искате да се върна в Куба без вас?

Мауро Лареа бе всичко за Сантос: опора, убежище в света, смисълът на живота му. Човекът, който го измъкна от дъното на сребърните мини, където животът го бе принудил да отиде още когато беше хлапе с щръкнали кокали и кожа с цвят на мед.

— Искам да стоиш близо до копелето през целия път и да си отваряш добре очите — продължи Мауро, хващайки го за раменете. — Обслужвай го, когато поиска, и гледай да има колкото може по-малко контакт с Горостиса. Ако разговарят помежду си — нещо, в което се съмнявам, тъй като нито един от двамата не говори езика на другия — не се отделяй от тях.

Сантос кимна разбиращо, неспособен да каже и думичка.

— Веднага щом пристигнете в Хавана — продължи Мауро бързо, — изчезнете с момичето, така че никой от двамата да не може да ви намери. Калафат ще ти каже къде да отидете. Предай му това съобщение, когато пристигнеш.

Чрез настоящото ви моля, скъпи приятелю, да се погрижите за моя слуга и освободената мулатка, като намерите за двамата убежище извън града. Това беше съдържанието на набързо написаната бележка. Скоро ще ви съобщя моето местопребиваване и ще компенсирам своевременно оказаната услуга. В края на бележката — шеговит намек, който старият банкер щеше да разбере. Като предварително ви благодари, с вас се разделя вашият осиновен испанец.

— И вземи също това — добави той.

Последните му пари, съхранявани до момента в дома на Фату, минаха от ръка в ръка: от тук нататък или щеше бързо да продаде наследството, или щеше да се наложи да посегне към парите на графинята.

— Твоя е — каза, като подаде кесията на Сантос Уесос, който стоеше като вцепенен. — Но ги използвай разумно, знаеш, че няма повече. И внимавай с момичето, докато сте на борда — да не би огънят в слабините да ни изиграе пак някоя лоша шега. След това подреди живота си, братле, както намериш за добре. При мен винаги ще има място за теб, но ще съм доволен също, ако решиш да останеш окончателно на Антилите.

Нещо влажно проблесна по лицето на индианеца под изгряващата луна.

— Само не се разнежвай, момче — предупреди го Мауро с престорен смях, опитвайки се да разсее тъгата, обхванала и двамата.

— Не съм виждал досега човек от планините на Сан Мигелито да пуска и половин сълза, няма ти да си първият, глупако.

Прегръдката им беше кратка и искрена.

— Хайде, качвай се на лодката. Бъди винаги нащрек и не се предавай. Грижи се за себе си. И за нея.

Мауро се обърна с гръб веднага щом чу първия плясък на греблата; предпочете да не гледа с преизпълнено с мъка сърце как това момче, превърнало се в мъж под неговото крило, се отдалечава сред тъмните вълни към закотвения кораб. Достатъчна му бе горчилката, която изпита, когато Николас си тръгна в същия този ден на обяд; беше излишно да забива последователно два ножа в сърцето си.

Поеха мълчаливо по обратния път към улица „Вероника“, всеки със собствените си мисли и угризения за последствията от осъдителния произвол, в който всички те бяха взели участие. Когато тръгнаха по улица „Корео“, Соледад забави крачка, извади нещо изпод диплите на роклята си и каза:

— Тази сутрин пристигнаха две писма. Паула ме помоли да ти ги дам, ако не те види.

Той спря моментално под светлината на един фенер, разгледа двата изпомачкани плика, прехвърлили долини, планини, острови и океани, докато стигнат до него. На единия разпозна безупречния калиграфски почерк на пълномощника си Андраде. На другия — недодяланите букви на Тадео Карус. Второто писмо пусна в джоба си и разчупи набързо червения восък на първото. Датата беше отпреди месец.

След ден и половина трудно раждане — пишеше Андраде — твоята Мариана роди прекрасно малко момиченце, което, явно наследило куража на дядо си, ревеше с пълна сила. Въпреки упоритото желание на твоята сватя, дъщеря ти не пожела да го кръсти Урсула. Ще се казва Елвира, на името на майка й. Бог да ги благослови и Бог да благослови и теб, братко, там, където си.

Мауро повдигна очи към звездите. Децата, които си отиваха, и децата, които идваха: цикълът на живота, почти винаги непълен и почти винаги произволен. За пръв път от много години Мауро Лареа изпита желание да заплаче.

— Всичко наред ли е? — чу тогава глас до ухото си.

Една лека ръка се положи върху ръката му и той преглътна вълнението си, връщайки се към реалността на пристанищната нощ и към единственото сигурно нещо, останало недокоснато в момент, когато му липсваше всякаква опорна точка.

Този път не успя да се овладее. Хвана я за китката и я издърпа зад един ъгъл, където никой не можеше да ги види, ако ги потърсеха с поглед, чудейки се къде са се дянали. Обхвана лицето й с големите си, осеяни с белези ръце, плъзна пръсти около изящната й шия, доближи се. Жадно сля устните си с тези на Соледад Монталво в страстна целувка, която тя прие безотказно. Целувка, която съдържаше цялото възпирано през всички тези дни желание и цялата бездънна мъка, която го задушаваше, и цялото облекчение на света, защото поне едно, едно-единствено нещо сред хилядите неудачи, които го измъчваха като заболи се в него шипове, се беше получило добре.

Продължиха да се целуват, закриляни от утрото, изпълнено със солен морски дъх и звъна на камбаните на „Сан Агустин“, обгърнати от мириса на море, облегнати на грапавия камък на една от многото фасади. Освободени от всякакви задръжки, страстни, безотговорни, вкопчени един в друг като двама корабокрушенци, под кулите и покривите на този чужд град, нарушавайки най-елементарните норми на благоприличие. Изисканата светска и омъжена дама от Херес и пришълецът от Новия свят, вплетени един в друг на светлината на уличните фенери също като една обикновена необвързана жена и един груб, необуздан миньор; освободени за няколко мига от страхове и брони. Чиста страст, чист инстинкт. Само пори, слюнка, топлина, плът и дъх.

Жадната му уста се спусна от ключицата към дълбокото убежище под нея, копнеейки да се приюти там за вечни времена, докато произнасяше името й с дрезгав глас, усещайки неистово желание, изгарящо слабините му, корема и сърцето му.

Наблизо се чу астматичната кашлица на Хенаро. Без да ги вижда, им съобщаваше дискретно, че някой го е изпратил да ги търси. Дългите й пръсти спряха да галят наболата му брадичка.

— Чакат ни — прошепна тя в ухото му.

Но Мауро знаеше, че това не е вярно. Нищо, никой и никъде не го чакаше. Единственото място във вселената, където жадуваше да остане завинаги, бяха обятията на Сол Клейдън.