Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (51)

51.

Кеят ги посрещна тъмен и мълчалив, пълен с морски съдове, привързани с дебели въжета към стълбовете, с прибрани към мачтите платна и без признак за човешко присъствие. Неподвижни едномачтови и двумачтови платноходи; задрямали шлепове и рибарски лодки. Нямаше следа от обичайните камари от сандъци, бурета и денкове, пристигащи от други светове, нито от гласовитите товарачи, нито от върволиците от каруци и кервани, влизащи и излизащи ежедневно през Морската врата. Само плисъкът на тъмната вода, разбиваща се глухо в дървените корпуси и каменния вълнолом.

Фату, Мауро Лареа и слугата му придружиха жените в лодката до кораба. Паулита бе останала вкъщи, за да им приготви яйчен пунш, след като се върнат с просмукани от влагата кости.

Соледад проследи с поглед силуетите им, застанала до стъклата на балкона в една стая на първия етаж. Мауро Лареа я беше вдигнал от пода на коридора, беше я притиснал до гърдите си и я беше отвел в една от близките стаи, полагайки усилие да не се поддаде на импулсите на тялото и на чувствата си, опитвайки се да действа разумно и хладнокръвно.

— Аз ще се погрижа, ще се върна — пошепна в ухото й. Тя кимна с глава.

Сол не успя да размени нито дума с Карола Горостиса, нямаше време. Или може би просто нямаше какво да й каже. Какъв смисъл имаше да изпраща писмо на Густаво по съпругата му? Как можеше с няколко набързо нахвърляни изречения да бъдат компенсирани двайсет години, през които бе носил чужда вина, две десетилетия, през които бе живял с горчилката от чудовищната несправедливост? Затова реши да не предприема нищо. Стоеше до прозореца, опряла пръсти на стъклото, с пълни със сълзи очи, без да каже сбогом на жената, която въпреки брачната си връзка и дългото съжителство не бе успяла да я измести от сърцето на мъжа, с когото някога и при други обстоятелства Соледад също не се беше сбогувала.

Горостиса, запазвайки достойнство, не отвори уста през краткото пътуване. Мулатката Тринидад също почти не проговори, като че ли се беше примирила с действителността. Сантос Уесос гледаше през цялото време сребърните светлини на града.

Когато се прехвърлиха от лодката на стария товарен кораб, мексиканката може би забеляза, че това не е най-подходящото място за дама от нейната класа, но успя да го прикрие с високомерно презрение. Просто отправи с безразличие едно „добър вечер“ към капитана и настоя вещите й да бъдат пренесени незабавно в каютата й. Чак когато влезе в тясното и мрачно помещение, до палубата долетя гневният й вик.

Мауро Лареа беше на път да се освободи от един товар, който тежеше на плещите му като торба с олово, но това облекчение беше примесено с противоречиво чувство. Откакто бе успял да изтръгне от Карола Горостиса най-съкровените й тайни, нещо се бе променило в представата му за тази жена, която с лъжите и интригите си беше обърнала живота му наопаки. Жената, която в ранните зори щеше да поеме обратния път за Новия свят, виновницата за партията билярд, която бе преобърнала съдбата му, все така му се струваше прикрита, лицемерна и себична, само че сега той знаеше, че зад нейните действия се крие и нещо друго, което преди не бе успял дори да предположи. Нещо, което надхвърляше чисто материалната изгода. Нещо, което по някакъв начин я оправдаваше и я правеше по-човечна, а него го смущаваше и объркваше. Това бе отчаяното й желание да се чувства обичана от един съпруг, който сега също се явяваше в друг образ с болезнените стрели, забити в сърцето му.

Във всеки случай вече нямаше никакъв смисъл да търси причините и следствията от всичко, което се беше случило между него и мексиканката, откакто се бе запознал с нея на онова празненство в Ел Серо в Хавана. Сега, след като я настаниха в неудобната каюта, оставаше само едно нещо, което трябваше да уреди. И докато Фату и капитанът уточняваха последните подробности до командния мостик, Мауро Лареа повика Сантос настрани. Слугата се направи, че не го е чул, и седна на кърмата върху купчина въжета. Повика го отново, но без резултат. Отиде при него, сграбчи го за ръката и го принуди да стане.

— Ще ме чуеш ли, глупако?

Застанаха един срещу друг, и двамата с разкрачени крака, за да пазят равновесие, въпреки че морето беше спокойно. Но слугата отказваше да вдигне поглед.

— Погледни ме, Сантос.

Той избегна погледа му, взирайки се в черната вода.

— Погледни ме.

През многото години, през които беше като негова сянка, Сантос никога не бе пренебрегвал заповед на господаря си. С изключение на този път.

— Не можете ли да ме оставите за минута на спокойствие?

— Твоя работа, щом не искаш да чуеш, че госпожата изпълни обещанието си.

Чак тогава индианецът вдигна блесналите си очи.

— Момичето е свободно — каза предприемачът, вдигайки ръка към гърдите си и потупвайки документа, който пазеше във вътрешния джоб на сюртука си. — Ще предам на капитана това писмо, което го удостоверява. Той ще има грижата да го връчи на дон Хулиан Калафат.

В името на Господ, амин. Удостоверявам, че аз, Мария Карола Горостиса-и-Ареляно де Саяс, в пълно съзнание в момента, когато пиша този документ, дарявам свободата и освобождавам от всякаква зависимост, робство и подчинение Мария дела Сантисима Тринидад Кумба, без фамилно име, която горепосочена свобода и давам безвъзмездно, за да разполага като свободно лице със своите права и воля.

Това я беше принудил Мауро да напише на бюрото в стаята й — освобождаването от робство на младото момиче, за което толкова тъгуваше неговият верен Сантос Уесос.

— Можем да тръгваме, Мауро — гласът на Фату се чу зад гърба им, преди прислужникът да може да реагира.

— Отиди да кажеш на Тринидад да отиде веднага при банкера, когато пристигне в Хавана — добави Мауро с по-нисък глас. — След като прочете този документ, той ще й каже какво да прави.

Вцепененият прислужник беше като онемял.

— Когато дойде моментът, ще помислим как да се срещнете отново — добави Мауро, потупвайки го енергично по рамото, сякаш за да му помогне да дойде на себе си. — Сега побързай и да тръгваме.

На кея не трябваше да ги чака никой, но мярнаха тъмен силует с фенер в ръка. Когато се приближиха, видяха, че е младо момче. Може би беше носач, обикалящ за работа в последните часове на деня, или някой уличен мошеник, или пък влюбен, съзерцаващ мрака на залива, докато страда. Вероятно нямаше нищо общо с тях. Но когато лодката стигна до брега, го чуха да казва:

— Някой от господата да се казва Лареа?

— Аз съм — каза Мауро, когато стъпи на земята.

— Викат ви в странноприемницата „Лас Куатро Насионес“. Веднага, ако е възможно.

Сигурно Исаси се беше затруднил с англичанина. Не сметна за нужно да пита.

— Трябва да се разделим веднага, приятелю — каза Мауро, подавайки припряно ръка на Фату. — Много съм ви благодарен за отзивчивостта.

— Мога да ви придружа, ако…

— Вече достатъчно злоупотребих с вас. По-добре се върнете вкъщи и бъдете така добър да осведомите госпожа Клейдън. А сега ви моля да ме извините, но трябва да тръгна веднага. Опасявам се, че въпросът не е маловажен.

— От тук, господине — каза нетърпеливо момчето, осветявайки пътя с фенера. Беше му наредено да ги заведе бързо в странноприемницата и не искаше да загуби уговорения реал. Мауро Лареа го последва с бърза крачка, а Сантос Уесос вървеше по петите му все още умислен. Излязоха от пристанището, минаха по улица „Росарио“ и накрая се озоваха на малката уличка „Тинте“. В тези часове не срещнаха никакви минувачи, с изключение на някоя тъжна фигура, увита в дрипи и задрямала до някоя стена. Но не успяха да стигнат до странноприемницата: насред площад „Мина“ изникна силует на мъж и ги спря сред сенките на фикусите и канарските палми.

— Вземи — каза Исаси, подавайки монета на момчето. — Остави лампата и изчезвай.

Изчакаха, докато се загуби в тъмнината.

— Заминава. Намерил е кораб, който ще го закара до Бристол.

Знаеше, че лекарят има предвид Алан Клейдън, както и съзнаваше, че това е голямо усложнение, защото означаваше, че след осем, най-много след десет дни синът на Едуард щеше да бъде в Лондон и щеше да продължи да се рови в семейните дела. Дотогава Сол и Едуард едва ли щяха да успеят да се укрият.

— Доведох го от Херес и беше убеден, че ще замине за Гибралтар, но за лош късмет, в странноприемницата се засякохме с трима англичани, трима вносители на вино, които празнуваха последната вечер от престоя си в Испания. Бяха седнали през няколко маси и говореха за бъчви и галони с херес, за успешни сделки, качество, цени и за нетърпението да изкарат всичко това на пазара.

— И той ги чу?

— Не само че ги чу, стана от масата, отиде при тях и ги заговори.

— И какво, помоли ги да го отведат директно в Англия?

— С един sherry ship^[1], готов да отплава, натоварен с вино до върха на мачтата. Уговориха се да се срещнат в пет часа сутринта.

— Дяволски лош късмет.

— И аз така си помислих.

Глупако — каза Мауро на себе си, — как ти хрумна да предложиш на лекаря да заведе сина на Едуард в обществено заведение, и то в град, в който сънародниците му не са рядкост? Обсебен от желанието да се отърве от Горостиса, погълнат от мисълта за възможната скорошна продажба на имотите и за хвърлящите го в отчаяние решения на Николас, Мауро не бе обърнал внимание на тази подробност и тя се бе превърнала в огромна грешка.

Стояха в полумрака на площада, който някога е бил зеленчуковата градина на манастира „Сан Франсиско“. Разговаряха тихо, с вдигнати яки на наметалата, под желязната решетка, по която се увиваха тъмни бугенвилии без цветове.

— Не става въпрос за обикновени търговци, случайно минаващи от тук. Тези англичани са бизнесмени със солидни връзки тук — продължи Исаси. — Познаваха Едуард Клейдън, движели са се в едни и същи кръгове, така че по време на пътуването им до Великобритания ще имат предостатъчно време да научат всичко, което Алан има да им каже, а той — да преувеличи лъжите си.

— Добър вечер.

Женският глас, прозвучал от няколко крачки разстояние, накара кожата на Лареа да настръхне. Соледад се приближаваше зад гърба му, загърната в кадифената си пелерина, нарушавайки спокойствието на нощта с ритмичните си пъргави стъпки. Решителна, разтревожена, водейки със себе си Фату. Поздравите бяха кратки, с приглушен глас, без да помръднат от сянката на градините. Без съмнение това бе най-сигурното място. Или може би най-малко компрометиращото.

Когато се доближиха, Мауро Лареа съзря в очите й следи от горчивите й сълзи. Признанията на Горостиса за братовчед й Густаво, които бе чула зад вратата, бяха срутили основите, върху които семейството й бе изградило една жестока и несправедлива версия на действителността. Сигурно не й е било никак лесно да приеме тази истина след повече от двайсет години. Но животът продължава, като че ли му казваше тя в кратък и мълчалив диалог с него. Болката и угризенията не могат да ме спрат, Мауро. Ще дойде моментът да се изправя срещу тях. Сега трябва да продължа.

С леко кимване й показа, че я разбира. След това, отново без думи, я попита защо Фату беше пак тук. Вече му създадохме достатъчно неудобства, казахме му доста лъжи и прекалихме с търпението му. Тя го успокои, извивайки в дъга една от прекрасните си вежди. Разбрано — отговори той с леко кимване на брадичката. — Щом си го довела с теб, сигурно имаш някаква причина.

Лекарят им съобщи накратко как стои въпросът с доведения син.

— Това обезсмисля предвиденото — промърмори в отговор Сол.

Какво ли, по дяволите, е предвидено, помисли си Лареа. В този крайно натоварен за него ден не бе имал време да предвиди нищо, абсолютно нищо.

Думите на Фату изясниха присъствието му сред тях.

— Простете, че се намесвам в чужди работи, но госпожа Клейдън ме осведоми за тежкото семейно положение, в което се намира. Предложих й да изпрати доведения си син в Гибралтар с един каботажен кораб. Предвидено е обаче да отплава вдругиден.

Значи, затова си тук, скъпи ми приятелю Антонио — си каза предприемачът, прикривайки саркастичното си подсмихване. — И на теб кръвта ти кипи във вените, и ти си запленен от нашата Соледад. Пак ме е изпреварила, както винаги. Последната от семейство Монталво не правеше нищо без определена цел. Сега вече Мауро Лареа разбираше причината, поради която тя беше останала през целия ден в Кадис. За да избърза, опипвайки почвата с Фату, убеждавайки го умело, прелъстявайки го, така както беше прелъстила и самия него. В крайна сметка бе успяла да омае търговеца с едничката цел да подреди възможно най-бързо съдбата на Алан Клейдън. А след това своята и тази на мъжа си, разбира се.

Тишината пропълзя по финиковите палми и се оплете между дънерите на магнолиите. После чуха нощният пазач с пика и фенер в ръце да обявява дванайсет без четвърт от единия край на площада. В това време, застанали в кръг, четирима души умуваха под звездите, без да намерят някакъв изход.

— Много се страхувам, че нищо не можем да направим — заключи Исаси с присъщата си склонност да вижда нещата в мрачна светлина.

— В никакъв случай — отсече категорично Соледад.

Главата, която се подаваше измежду кадифените гънки на елегантната пелерина, току-що бе взела решение.