Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (50)

50.

След като остави на масата щедра сума, без да изчака сметката, Мауро Лареа се отправи забързано към къщи. Багажът на Горостиса го чакаше на входа.

— Ти хвани оттам, Сантос, аз ще вдигна оттук — нареждаше той.

Вече му беше все едно че местните жители ще го видят да мъкне вързопи като прост хамалин. „Вдигай, едно, две, три. Готово, давай.“ Всичко се проваляше; всичко се изплъзваше от ръцете му. Какво значение имаше, че ще прибави още един позор.

Преди да тръгне, Мауро беше изпратил стария Симон с бележка в дома на доктора. Моля да придружиш госта си до Кадис. Площад „Мина“, му бе написал. Странноприемница „Лас Куатро Насионес“. Тази вечер ще се видим там, за да решим как да действаме.

Беше убеден, че Фату ще им помогне да изпратят англичанина за Гибралтар по най-бързия начин. Докато този момент настъпеше, нищо друго не му бе хрумнало, освен да настани доведения син в хотелска стая. Да чака превоза си близо до кея, докато те изпратят Горостиса за Хавана. След това — каквото Бог решеше.

Когато привечер пристигнаха в Кадис, робинята не спираше да плаче като малко бебе. По време на пътуването Сантос Уесос, намръщен като никога, даваше само едносрични отговори на господаря си.

— Само това ми липсваше — промърмори на себе си Мауро. — Разходете се и се сбогувайте — им каза той, приближавайки се до обкованата врата на улица „Вероника“. — И направи нещо, за да се успокои, Сантос. Не искам сцени, когато види господарката си.

— Но тя ми обеща… — изхлипа отново Тринидад.

Тогава избухна в толкова силни ридания, че накара някои от минувачите да обърнат глави. Спектакълът беше най-малкото живописен: една мулатка с яркочервен тюрбан плачеше, като че ли щяха да я колят, докато един индианец с коса до кръста се опитваше безуспешно да я успокои; а някакъв привлекателен господин с вид на пришълец от отвъд океана едва сдържаше гнева си пред двамата. В елегантните съседски къщи с дискретно любопитство се открехнаха няколко балконски прозореца.

Мауро хвърли убийствен поглед към двамата. Последното, от което се нуждаеше в този момент, беше да добави още неприятности към сметката от неплатени услуги, която вече дължеше на Фату. И ако не приключеше бързо с това, с този оперетен номер насред улицата, щеше да се получи точно това.

— Накарай я да млъкне, Сантос — измърмори, преди да им обърне гръб. — Накарай я да млъкне, за бога.

Отново го посрещна Хенаро с неговите прокашляния.

— Влезте, дон Мауро, очакват ви.

Този път не го приеха в салона за търговски срещи, а в стаята на първия етаж, същата, в която беше прекарал толкова вечери в разговори пред запалена печка, кафе и коняк. Съпрузите, все още с леко напрегнати лица въпреки усилията да го скрият, седяха на канапе от дамаска под два маслени натюрморта с изрисувани пити, глинени гърнета и току-що уловени яребици. Близо до тях, седнала в кресло, Соледад го посрещна видимо спокойна, с едва забележимо кимване, което само той долови. Мауро Лареа знаеше обаче, че зад привидното си спокойствие тя продължава да се сражава с пълчища от зли демони.

Да си вървим, да се махаме от тук — искаше да й каже той, когато погледите им се срещнаха. — Стани и ми позволи първо да те прегърна; искам да те почувствам и да вдъхна аромата ти, да докосна устните ти, да целуна шията ти и да погаля кожата ти. След това ме хвани здраво за ръката и да тръгваме. Да се качим на някой кораб на кея — някой, който ще ни отведе надалече, там, където неволите няма да ни преследват. На изток, на другия край на земното кълбо, в Огнена земя, в Южните морета. Далече от твоите проблеми, далече от моите проблеми, от съвместните лъжи и от взаимните хитрувания. Далече от твоя побъркан мъж и от моя объркан син. От моите дългове и от твоите измами, от нашите провали и от вчерашния ден.

— Добър ден, приятели, добър ден, Соледад — каза вместо това.

Стори му се, че тя с почти неуловим жест му бе отвърнала: Дано. Де да можех. Де да нямах проблеми и пречки, но това е моят живот, Мауро. И там, където отида, моите неволи ще дойдат с мен.

— Добре, изглежда, че всичко се подрежда.

Думите на Антонио Фату разпиляха във въздуха абсурдните му фантазии.

— Очаквам с нетърпение да чуя докъде са нещата — каза Мауро, като сядаше. — Моля да ме извините за забавянето ми, но няколко важни неща ме принудиха да се върна в Херес.

Разказаха му подробно за подготовката: веднага щом бяха приключили с товаренето на едрата сол от плитчините на „Пуерто Реал“, Фату бе наредил да почистят и пригодят неугледните каюти и се бе погрижил да достави всичко необходимо за пътуването — дюшеци, завивки, значително количество вода и храна. Включително и глезотии, прибавени от състрадателната ръка на Паулита, младата му съпруга: варена шунка, английски бисквити, сладко от вишни, език с трюфели и дори едно шише с оригинален одеколон „Фарина“. Всичко това бе направено, за да се смекчат донякъде жалките условия, съществуващи на един стар товарен кораб, в който за пръв път щеше да пътува една толкова изискана дама, която всички искаха да изпратят далече, сякаш беше заразена с краста.

Въпреки че нямаше да отплават до следващата сутрин, бяха решили да качат Горостиса на кораба още същата вечер. На тъмно, за да не осъзнае напълно положението, докато Кадис не изчезне в далечината.

— Няма да се радва на удобствата на пасажери от пътнически кораб, но вярвам, че ще бъде едно поносимо пътуване. Капитанът е бискаец, напълно доверен човек, а екипажът е малоброен и кротък. Никой няма да я безпокои.

— Разбира се, с нея ще пътува и нейната прислужница — отбеляза Сол.

— Нейната робиня — поправи я Мауро.

Същото момиче, което молеше неутешимо да му позволят да остане заедно със Сантос Уесос. Същото, което ридаеше за своята свобода, спазарена с крехка като корица лед договореност.

— Нейната робиня — съгласиха се останалите с известно неудобство.

— Багажът също е готов — съобщи Мауро.

— В такъв случай смятам, че можем да действаме — предложи Фату.

— Ще ми позволите ли преди това да поговоря с нея насаме? Ще се опитам да бъда кратък.

— Разбира се, Мауро.

— И ще ви бъда благодарен, ако ми дадете някакви пособия за писане.

Горостиса го прие видимо сдържано. Беше с роклята от предишния ден и отново със събрана в кок коса, без накити и без оризовата пудра, на които толкова държеше в Куба. Седеше до балкона в стаята за гости, тапицирана с плат от Жуи^[1], близо до слабата светлина на една газена лампа.

— Би било лицемерно от моя страна, ако ви кажа, че съжалявам, че нищо не се получи така, както очаквахте.

Тя извърна погледа си към настъпващата зад пердетата и стъклата нощ, сякаш не го беше чула.

— Все пак вярвам, че ще пристигнете в Хавана без повече неприятности.

Остана невъзмутима, въпреки че отвътре вероятно кипеше и не й липсваше желание да му каже „бъди проклет“.

— Има две неща обаче, които искам да обсъдя с вас преди заминаването ви. Можете да ми съдействате или не, по ваше желание, но от това ще зависи в какво състояние ще слезете от кораба. Предполагам, че няма да ви хареса идеята да пристигнете в Хавана изтощена и мръсна, без да сте сменяли дрехите си в продължение на седмици. И без пари.

— Какво искате да кажете, мерзавецо? — попита тя най-после, нарушавайки привидната си невъзмутимост.

— Че всичко за отпътуването ви е предвидено, но не смятам да ви върна багажа, докато не уредим две неща.

Този път Горостиса го погледна.

— Вие сте кучи син, Лареа.

— Като се има предвид, че майка ми ме е изоставила, преди да навърша четири години, не виждам начин да опровергая това твърдение — отвърна той, приближавайки се до малкото бюро в единия ъгъл на стаята. Постави на него хартията, подостреното перо, стъклената мастилница и попивателната, които Фату току-що му бе дал. — Е, колкото по-малко време губим, толкова по-добре. Бъдете така добра да седнете тук и да се приготвите да пишете.

Горостиса упорстваше.

— Напомням ви, че не става дума само за гардероба ви. Парите от наследството ви, които са пришити във фустите ви — също.

След десет минути и няколко ругатни, след множество откази и упреци успя да я накара да напише една по една думите, които й диктуваше.

— Продължаваме — нареди той, след като духна върху мастилото на хартията. — Вторият въпрос е свързан с Луис Монталво. Искам цялата истина госпожо. Трябва да я знам.

— Пак прословутият Дребосък — отвърна тя кисело.

— Искам да ми кажете защо е посочил вашия съпруг за наследник.

— А вас какво ви засяга? — сряза го тя яростно.

— Рискувате цяла Хавана да разбере за жалкото състояние, в което сте се върнали от пътуването ви до майката родина.

Горостиса заби нокти в ръцете си и затвори очи за няколко секунди, като че ли искаше да обуздае яростта си.

— Защото така беше въздадено правосъдие, господине. Повече нямам какво да кажа.

— Раздадено правосъдие за какво?

Преценявайки дали да добави още нещо, или да си затвори устата, Горостиса прехапа устни. Той я наблюдаваше със скръстени ръце. Прав, неподвижен, в очакване.

— За това, че моят съпруг е изкупвал чужда вина в продължение на повече от двайсет години. И заради нея е бил прокуден, отблъснат от близките си, изгнаник до края на живота си. Не ви ли се струва достатъчно?

— Докато не разбера за каква вина говорите, не мога да ви отговоря.

— За вината, че е причинил смъртта на братовчед си.

Настъпи дълбока тишина, докато тя си даде сметка, че единственият изход е да довърши.

— Онзи изстрел изобщо не е бил от него.

Мауро отклони погледа си, насочвайки го отново към прозорците.

— Продължавайте.

Тя стисна устни до побеляване и отказа.

— Продължавайте — повтори той.

— Направил го е Луис.

Стори му се, че пламъкът на газената лампа потрепери. Какво?

— Детето на къщата, болнавият, любимецът — избълва цинично мексиканката. — Той е натиснал спусъка за смъртоносния изстрел, убил собствения му брат.

Частите на пъзела бяха почти подредени.

— Матиас и съпругът ми се скарали. Пушките стояли отстрани. Двамата си крещели и се обиждали както никога дотогава. А малкият Луисито, който само ги придружавал, без да носи оръжие, започнал да нервничи и решил да се намеси. Грабнал една от пушките — вероятно е искал само да стреля във въздуха или просто да ги сплаши, или Господ знае какво. Когато най-близките ловци дошли при тях, току-що гръмналата пушка на Густаво била на земята. Матиас лежал окървавен, а Дребосъка, изпаднал в нервна криза, плачел върху топлото му тяло. Мъжът ми се опитал да изясни случилото се, но всичко сочело към него. Виковете и ругатните му по време на разправията с Матиас се чували надалече, а и оръжието било неговото.

Вече не беше нужно да настоява да говори, самата тя, изглежда, се беше отприщила и продължи:

— Виждайки състоянието на големия си брат, джуджето се вцепенило и не казало думичка. Вместо да бъде признат за убиец, какъвто всъщност е бил, сметнали го за втора жертва. Срещу Густаво никога не било повдигнато официално обвинение. Всичко останало в семейството. Докато дядото сложил в ръката му торба с пари и го принудил да се махне.

Веднъж в казиното Мауро беше попитал Мануел Исаси на какво се дължи този разпуснат и безнравствен живот, който е водел Луисито Монталво. Той му беше обяснил, че Дребосъка никога не е смятал, че заслужава собствеността, която му се падала по наследство, и че причината била неговото пренебрежително отношение към бизнеса и имотите на семейството. Тогава Мауро не беше разбрал думите му, но сега вече — да.

— И тъй като вадите думите ми като с ченгел от устата, нека ви разкажа още нещо. Сигурно искате да знаете защо са се скарали.

— Досещам се, но нека да чуя.

Краткото й изсмиване прозвуча горчиво, като глътка пелин.

— И как не. В центъра е винаги великата Соледад. Густаво бил отчаян, защото тя току-що се била омъжила за англичанина. Той обвинявал по-големия си братовчед, че не е попречил на този романс в негово отсъствие — по онова време той живеел в Севиля. Обвинил го в предателство и лицемерие за това, че е помогнал на стария да отдели от него братовчедката, в която е бил влюбен, откакто се помнел.

Сега Горостиса говореше уверено, като че ли вече й беше все едно, след като веднъж бе дръпнала нишката и бе започнала да разплита кълбото.

— Знаете ли какво, Лареа, много вода изтече, откакто Густаво ми разказа всичко това: когато кошмарите го будеха в ранни зори, когато все още разговаряше с мен и се преструваше, че ме обича поне малко, въпреки че проклетата сянка на друга жена живееше постоянно между нас. Но никога не забравях, че животът на Густаво се е прекършил тук. Затова в продължение на години пишех на Луис Монталво. Затова, като обичлива родственица, му предлагах гостоприемството на нашия дом и нашето имение. Казвах му, че мъжът ми има голямо желание да се срещне отново с него, въпреки че съпругът ми изобщо не подозираше какво съм намислила. Единствената ми цел беше да повдигна духа на Густаво, да раздвижа кръвта във вените му след толкова години на терзания заради чужд грях в миналото. И реших, че мога да го постигна, като му върна миговете от онзи щастлив живот, от който близките му го бяха пропъдили. Домът на неговото семейство, винарната, лозята от неговото детство. Така че най-напред успях да доведа Дребосъка от Испания, за да се сближат, и след това, без мъжът ми да разбере, убедих Луис да промени завещанието си. Това е всичко.

На лицето й се изписа кисела гримаса.

— Костваше ми само няколко фалшиви сълзи и един безскрупулен обществен нотариус. Не можете да си представите колко лесно е за една добре изглеждаща жена да промени волята на умиращ човек с гузна съвест.

Той предпочете да не обръща внимание на безочливостта й — бързаше да приключат. Семейство Фату и Соледад чакаха нетърпеливо в салона. Всичко беше готово. Но той, затънал безвъзвратно сред отломките на семейство Монталво, не искаше да я остави да си тръгне, преди да е узнал всичко.

— Продължете — нареди й отново.

— Какво още искате да знаете? Защо накрая съпругът ми постъпи толкова неразумно, проигравайки всичко с вас на партия билярд?

— Точно това.

— Защото допуснах грешки от началото до края — призна тя с огорчение. — Защото неговата реакция не се вмести в моите планове; защото не успях да му вдъхна надежда, както исках. Мислех, че съм в състояние да му предложа едно изпълнено с надежди бъдеще за двамата: да продадем имотите си в Куба и да дойдем заедно в Испания; да поставим ново начало на земята, за която толкова тъгуваше. Очакванията ми обаче не се сбъднаха — щом узна, че е собственик на всичко след смъртта на братовчед си, вместо да се почувства окуражен, той се потопи в своята вечна нерешителност. Още повече когато разбра, че братовчедка му се е върнала в Херес със съпруга си.

Отвън се чуха шумове и стъпки, долови се нечие присъствие. Вечерта напредваше, някой бе дошъл да го търси, но явно ги бе чул, че говорят, и предпочете да не ги прекъсва.

— Знаете ли кое беше най-лошото от всичко, Лареа, най-тъжното за мен? Да разбера, че не влизам в плановете му; че ако в крайна сметка решеше да се върне, нямаше да ме вземе със себе си. Затова не искаше да продаде нашите имоти в Куба — нито къщата, нито кафеената плантация, за да мога да продължа да живея сама, без него. И знаете ли какво целеше, като ме отстраняваше от всичко?

Не му остави време за предположения.

— Единствената му цел, единствената причина за него беше да спечели отново Соледад. Но за това се нуждаеше от нещо, което нямаше — от пари.

Пари, за да се върне със самочувствие, а не като неудачник, молещ за прошка. Искаше да се върне с проект, с перспективен план в ръцете: да спаси наследството от разруха, да го съгради отново.

Мауро си я спомни от вечерта на бала в дома на Касилда Барон, когато сред гъстата растителност в градината търсеше неговото съучастие, хвърляйки предпазливи погледи към салона.

— Ето защо — продължи Горостиса — предпочетох той да не знае какво ми носите от Мексико, защото това беше единственото, от което се нуждаеше, за да направи последната крачка. Трябваше му начален капитал, за да се завърне като заможен човек. Искаше да се издигне в нейните очи, а мен да изостави.

Сълзите й, този път истински, се зарониха по лицето й.

— И защо решихте да ме включите във вашите машинации, ако мога да знам? — попита Мауро.

Смесицата от горчив плач и цинично изражение беше толкова неуместна и безочливо откровена, колкото цялата история, която разказваше.

— Това беше моята голяма грешка, като ви замесих, като измислих лъжата за предполагаемото ви увлечение по мен. Съжалявам, че изобщо ми хрумна. Исках само да предизвикам Густаво, да го подтикна да направи нещо, когато види, че честта му на съпруг е застрашена.

Чертите й се напрегнаха.

— Но единственото, което постигнах, беше да му поднеса на тепсия едно въже, за да се обеси.

Най-после. Най-после всичко се подреждаше в ума на Мауро. Всичките фигури вече имаха своя собствена форма и позиция в сложната игра на лъжи и истини, на страсти, поражения, интриги и несподелена любов, която нито годините, нито океаните бяха успели да пречупят.

Вече беше разбрал всичко, което искаше да знае, а и нямаше време за повече въпроси.

— Бих искал да можех да ви отговоря, госпожо, но ни чакат спешни задачи и мисля, че е време да се приготвите.

Горостиса отправи поглед към балкона.

— И аз нямам какво повече да кажа. Вие отнехте цялото ми бъдеще, както Соледад Монталво в продължение на десетилетия потъпкваше настоящето ми. Сега двамата трябва да сте доволни.

Излезе смутен и потиснат, с намерението да се отправи към всекидневната. Трябваше да се действа бързо. „Готово, да се заемаме“ — щеше да каже на Фату. По-късно щеше да има време за размисъл. Но не можа да направи нито крачка. Нещо го спря. Присъствието на едно същество, свито на пода сред мъртвешките сенки на коридора; една пола, разстлана върху дъските; един приведен гръб, опрян на стената; глава, потънала между раменете, обгърната от ръцете сякаш за закрила. Този път ридаеше друга жена. Соледад.

Нейни бяха стъпките, които беше чул в коридора, докато Горостиса бълваше своите неволи. Сол беше дошла да го предупреди, че трябва да побързат, и беше останала до вратата, чувайки безпощадната изповед на жената на Густаво.

Сега, свита на кълбо като сираче в нощ на кошмари, плачеше за това, което не бе узнала в миналото. За чуждата вина и за собствената вина; за това, което бяха скрили от нея; за това, за което я бяха лъгали. За отминалите времена, щастливи и мъчителни според годините и моментите. За онези, които вече ги нямаше. За всичко онова, което бе загубила по пътя.