Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (5)

5.

Помогна й да слезе от каретата, хвана я за раменете и я целуна по челото. После я прегърна. Не обичаше да показва чувствата си публично. Нито към децата си, нито към жените, които бяха минали през живота му. В този ден обаче не се сдържа. Може би защото видът на бременната Мариана го разчувстваше. Или защото знаеше, че скоро няма да бъдат заедно.

За разлика от друг път, този следобед той си тръгна от двореца на улица „Лас Капучинас“, в който сега живееше дъщеря му, без да влезе да поздрави сватята си. Направи го не защото искаше да се скрие от графиня Колима, нито от избухливия й характер; просто трябваше да свърши други спешни задачи. Ставаше все по-наложително да замине в търсене на нови пътища, на изход, който да му помогне, в случай че новината за разорението му се разчуе. За да не се окаже напълно безпомощен пред една злощастна реалност, която би могла да стане публично достояние. И да бъде обсъждана. И одумвана. И дори посрещната със злорадство от някои, както обикновено става с чуждото нещастие. А срокът от четири месеца на Тадео Карус вече беше започнал да тече.

Кафене „Прогресо“ беше следващата му спирка — препълнено в този следобеден час, преди клиентите му да се разпръснат по светски или семейни вечери. Преди да се напълни по-късно с безделници, които не са били поканени на по-добро място. В този час обаче беше най-изисканото място за срещи, посещавано от видни хора, от мъже като него. С пари. С бизнес. С власт. Само че повечето още не се бяха разорили.

Не беше уговарял среща с никого, но имаше що-годе представа за хората, които искаше да завари там, както и за тези, които би предпочел да не вижда. Намерението му беше да слуша. Да получи информация. И може би и той да каже нещо в подходящия момент, ако се появеше такава възможност.

Седнали на дивани и кресла, тапицирани с брокат, най-видните представители на финансовия и икономическия елит на мексиканската столица пушеха и пиеха черно кафе, сякаш това беше обща кауза. Четяха вестници и обсъждаха разгорещено политиката. Говореха за бизнес и за продължаващия банкрут на страната. За това, което се случваше в света, за вечно променящите се закони, включително за любовни интриги, свади и светски клюки, ако бяха от особен интерес.

Щом влезе, обходи с бърз поглед помещението. Почти всички бяха постоянни клиенти. Не забеляза Ернесто Горостиса, бъдещия си сват, и се успокои. Засега така беше по-добре. Също не видя Елисео Сампер и това го разочарова. Никой по-добре от него не познаваше правителствената политика относно финанси и заеми, затова щеше да бъде добре да чуе мнението му. Нямаше го и Аурелио Паленсия, друга известна личност, която познаваше много добре всичките тайни на банките и техните пипала. Забеляза обаче едрата фигура на Мариано Асенсио. Реши да започне от него.

Приближи се до масата с престорена непринуденост, като пътьом поздравяваше, спираше се да размени няколко думи, поиска кафе от сервитьора. Накрая стигна до целта си.

— Най-после, Лареа! — поздрави го Асенсио, без да вади пурата от устата си, с гръмогласния си глас и обичайната си безцеремонност. — Отдавна не си се мяркал насам!

Бивш посланик на Мексико във Вашингтон, след завръщането си Асенсио участваше в най-разнообразни сделки със северните съседи и с всеки, когото срещнеше. Освен това беше женен за американка, два пъти по-дребна от него, и познаваше отлично събитията в съседната страна. Именно около братоубийствената война се въртеше разговорът в момента.

— А обстоятелството, че Югът се бие на собствената си територия, е огромно предимство — отбеляза един събеседник от края на масата, когато разговорът се поднови. — Казват, че войниците им имат висок боен дух.

— Но и са доста по-малобройни — възрази друг.

— Така е, освен това се говори, че Северът е в състояние да утрои хората си в кратък срок.

Броят на войниците и бойният дух на войските твърде малко интересуваха Мауро Лареа, макар да се престори, че слуша с интерес. По едно време, сякаш между другото, се намеси в разговора.

— Мариано, и колко още време, според теб, ще продължи тази война?

Всичко сочеше, че конфликтът ще бъде продължителен и кървав, и той знаеше това много добре. Но в отчаянието си се хващаше и за най-малката надежда за бърза развръзка. Може би ако всичко приключеше относително скоро, той би могъл да се опита да си върне машините. Или поне част от тях. Би могъл да замине, за да разузнае къде се намират, да наеме местен адвокат, да поиска компенсация…

— Опасявам се, че няма да е скоро, приятелю. Със сигурност още няколко години.

Разнесе се шепот на съгласие, сякаш всички присъстващи хранеха същата увереност.

— Този конфликт е доста по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед — добави гигантът. — В същността си това е борба между два различни свята с две различни философии за живота и с две коренно различни икономики. Бият се за нещо по-съществено от робството. Югът иска да извоюва пълната си независимост, в това няма съмнение. Сега можем с право да наречем тези негодници Разединени американски щати.

Всички се засмяха. Раните от нашествието преди няколко години още бяха пресни и нищо не доставяше по-голямо удоволствие на мексиканците от това, което биеше пряко по съседите им. Това обаче също не интересуваше Мауро Лареа. Този разговор единствено препотвърди това, което вече знаеше — че е изгубена битка. Нямаше никакъв шанс да си възвърне дори една гайка от машините си, нито едно песо от инвестициите си.

Повечето хора от групата вече се готвеха да си тръгнат, когато Мариано Асенсио постави на рамото му мечешката си ръка и го задържа.

— От няколко дни се опитвам да те видя, Лареа. Но никъде не те открих.

— Нали знаеш, че доста съм ангажиран.

Празни думи, но какво друго можеше да каже? За щастие, Асенсио не им обърна внимание.

— Искам да се консултирам за нещо с теб.

Изчакаха останалите събеседници да излязат от кафенето и да се разпръснат в различни посоки; едва тогава си тръгнаха. Лауреано го чакаше с каретата, но Асенсио, изглежда, нямаше никакъв превоз. Веднага разбра защо.

— Онзи шарлатанин Ван Кампен, проклетият лекар немец, чиито галиматии жена ми ме кара да изпълнявам, е решил, че трябва да се движа. Така че тя нареди на кочияша ми да не ме чака, независимо къде отивам.

— Мога да те закарам, където искаш.

Отказа предложението, като махна с ръка.

— Забрави, онази вечер ме хвана, когато се прибрах вкъщи с ландото на Теофило Валехо, и нямаш представа какъв скандал ми вдигна. Кой ме караше да се женя за русокоса англиканка от Ню Хампшър — оплака се той шеговито. — Но ще ти бъда много благодарен, приятелю, ако повървиш с мен, стига да не бързаш. Живея на улица „Каноа“, наблизо е.

Отпрати Лауреано, след като му даде новия адрес; каретата потегли празна, а той се приготви да изслуша този мъж, който винаги събуждаше в него противоположни чувства.

Както всеки ден, улиците бяха изпълнени с хора с най-различен цвят на кожата. Индианки с огромни букети в ръцете и с деца на гърба; тъмнокожи мъже, които носеха на главите си глинени съдове, пълни със сладки или мас; просяци, порядъчни граждани, войници и шарлатани, които вървяха неуморно от сутрин до вечер в една безкрайна въртележка.

Асенсио си проправяше път сред тях, подобно на огромен галеон, като отстраняваше с удари на бастуна дрипави просяци и прокажени, които със стенания и хленчения искаха милостиня в името на кръвта на Исус.

— Група британски инвеститори се свърза с мен. Били организирали всичко, за да започнат обещаваща миннодобивна дейност в Апалачите, но войната им вързала ръцете. Възнамеряват да насочат интересите си към Мексико и ме молят да им дам информация.

Шега. Отвратителна шега на съдбата. Това беше първото, което Мауро Лареа си помисли, когато чу новината. Той се беше разорил заради този конфликт, който изобщо не го засягаше, а точно в този момент Асенсио го уведомяваше, че някогашните братя на американците, които сега се убиваха помежду си, искат да се настанят на територията, която той им освобождаваше.

Асенсио, който нямаше представа за тревогата, разяждаща го отвътре, продължи да говори, като пропъждаше без капка милост с бастуна си неколцина слепци с празни панички и десетки сакати, които излагаха най-безсрамно на показ язвите и обезобразените си крайници.

— Казах им, че моментът не е подходящ за инвестиции в Мексико — добави той с пъхтене. — Въпреки че правителствата ни вече от години им предоставят всякакви облаги, за да привлекат чуждестранни капитали.

— Сънародниците им от Компанията на търговците авантюристи вече опитаха в Реал дел Монте и Пачука. И се провалиха — поясни Мауро Лареа, опитвайки се да звучи естествено. — Не успяха да свикнат с начина на работа на мексиканците, отказаха да направят каквито и да са отстъпки…

— Това им е известно — прекъсна го Асенсио, — но изглежда, че сега са по-добре подготвени. Имат оборудване, което чака да бъде натоварено в Саутхамптън. А това ми идва като по поръчка, защото ще използвам същия кораб, за да пратя стоката си в Англия. Единственото, от което се нуждаят, е място, където да заложат мрежите си, ако ми позволиш този израз. Извинявам се за невежеството си относно вашия бизнес. Някоя добра мина, която не е експлоатирана в последно време, но която да има потенциал.

Сдържа се, за да не избухне в горчив смях. „Три луни“. Характеристиките на „Три луни“ отговаряха напълно на това, което тези англичани търсеха. Да вървят по дяволите.

А най-ироничното и същевременно най-ужасното от всичко беше, че „Три луни“ дори не беше негова собственост, защото в такъв случай можеше да я продаде на англичаните или да им я даде под наем и да получи някаква печалба. Или щеше да предложи да стане съдружник в бъдещото начинание. Но не притежаваше документ за собственост на мината поради забраните, произтичащи от някогашните разпоредби от времето на вицекралството, които още бяха в сила. Разполагаше всичко на всичко с разрешение за експлоатация, по силата на което можеше да влезе в мината и да я разработва, но което можеше да бъде обявено за невалидно, ако не започнеше в най-скоро време работа. Така щеше да освободи пътя за онези, които идваха след него.

Асенсио отново постави ръка на рамото му, този път, за да му предложи да спрат на един ъгъл пред стара продавачка на такос — застанала зад жаравника, тя печеше царевичните питки, които преди това бе замесила с мръсните си ръце с дълги черни нокти. Едва ли имаше по-отблъскваща сергия сред хилядите продавачи на храна, които бъкаха из улиците.

— Този проклетник Ван Кампен казал също на жена ми, че трябва да ям по-малко, и двамата ще ме уморят от глад. — Той затърси в джоба на жилетката си пари. — Трябваше да се оженя за някоя послушна мексиканка, от онези, които винаги те чакат с отрупана с ястия маса. Искаш ли тако със свинско, друже? Една питка с мас?

Продължиха пътя си, а през това време Асенсио поглъщаше лакомо току-що купената храна, говореше безспир и разгонваше просяците с удивителна сръчност. И между другото украсяваше нагръдника си с петна от мазнината, която се стичаше от устата му.

— Предполагам, че тази война се отразява зле и на теб — реши да опипа почвата Мауро Лареа. — Нали пристанищата на Конфедерацията са блокирани от Съюза.

— В никакъв случай, драги ми приятелю — изфъфли с пълна уста Асенсио. — Заради войната южняците вече търгуват от пристанището на Матаморос, където имам известни интереси. И понеже Северът вече не купува памук от Юга, аз също започнах да го доставям на янките; имам там няколко плантации, които купих на ниски цени, преди да избухне конфликтът.

Погълна последната хапка от третото си тако и избърса устата с ръкава на сюртука си. После гръмко се оригна. Каза „извинявай“. Просто от любезност.

— Но да се върнем на темата. Какво ще ме посъветваш да кажа на поданиците на Нейно Величество? Чакат бърз отговор, нетърпеливи са. Аз ще продължа да проучвам, интересно ми е какво ще ми каже Овидио Калеха от архива на Службата по минно дело, дължи ми няколко услуги. Този негодник знае всичко, особено ако има някаква облага за него. Но бих искал да знам твоето мнение, защото среброто, между нас казано, още е доходен бизнес, нали?

— Не бих казал — принуди се той да импровизира. — Проблемите се увеличават и често доходите не покриват разходите. Цените на живака и барута, които се използват с тонове, се менят всеки ден. Кражбите са се превърнали в истински кошмар и трябва да се наема въоръжена охрана за превоза на метала; богатите жили са все по-малко, работниците стават все по-войнствено настроени…

Не лъжеше. Но преувеличаваше. Всичките тези проблеми съществуваха още от времето, когато навлезе в този бизнес, не бяха никаква новост. И той самият се бе сблъсквал с тях през всичките тези години.

— Всъщност — добави той, вмъквайки мимоходом още една лъжа — аз самият имам намерение да разнообразя бизнеса си с инвестиции извън страната.

— И къде ще ги насочиш? — попита Асенсио с нагло любопитство. Освен че беше известен с доброто познаване на положението в северната съседка, с безцеремонния си език и екстравагантната разноликост на бизнеса си, гигантът също имаше славата на човек, който се възползва от чуждите възможности с удивителна бързина.

Мауро Лареа беше открит и прям човек, но пред подобна безцеремонност нямаше друг изход, освен да прибегне до лъжи, набързо скроени от чутото в откъслечни разговори тук-там.

— Още не съм решил, но проучвам няколко предложения. Бих искал да опитам на юг, да инвестирам в плантации с индиго в Гватемала. А един бивш съдружник ми предложи нещо, свързано с какаото в Каракас. Освен това има…

Ръчището на Асенсио се стовари тежко върху рамото му и го накара да се спре насред улицата.

— Ако имах твоите пари, Мауро, знаеш ли какво щях да направя?

И без да дочака отговор, доближи уста до ухото му и сред миризмата на лук, чили и свинско изстреля в него няколко думи, които го накараха да се замисли.