Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (49)

49.

Мауро се изправи рязко, като чу ударите по вратата. През полуспуснатите пердета откъм площада вече проникваха светлината и шумовете на настъпващия ден.

— Какво става, Сантос, откъде изникна?

Едва произнесъл последната сричка, в главата му нахлуха като носени от вихрушка всички събития от последните два дни. Започвайки отзад напред.

В странноприемницата им дадоха две съседни стаи, без да задават въпроси. Поради късния час им сервираха скромна вечеря в един ъгъл на неприветливата трапезария. Студено телешко. Варена шунка. Бутилка мансаниля. Хляб. Говориха малко, пиха малко и едва хапнаха, въпреки че от сутринта не бяха яли нищо.

Качиха се заедно по стълбите и прекосиха коридора рамо до рамо, всеки със своя ключ в ръка. Когато стигнаха до стаите, думите за лека нощ заседнаха в гърлото и на двамата. Останаха безмълвни и тя първа се приближи. Опря чело на гърдите му и красивото й лице потъна между реверите на сюртука му, търсейки закрила или утеха, или увереност, която започваше да липсва и на двамата. Чувстваха, че само заедно, опирайки се един на друг, ще успеят да се справят. Той зарови лице в косата й, вдишвайки аромата й, така както лишеният от всякаква надежда поема последния си дъх. В момента, в който щеше да я притисне към себе си, Соледад направи крачка назад. Тогава протегна ръка към брадичката му и я погали за миг.

Последва звук от превъртане на ключ. Когато Сол изчезна зад вратата, той се почувства така, сякаш бяха одрали кожата от месото му с брутален замах.

Въпреки натрупаната умора, костваше му огромно усилие да заспи. Може би защото в главата му продължаваха да напират тревожни сцени, гласове и лица като настръхнали бойни петли. А може би защото тялото му жадуваше за едно присъствие, което от другата страна на стената се освобождаваше тихо от дрехите си, разпускаше буйната си коса по ъгловатите голи рамене и се скриваше под завивките, неспокойно за съдбата на един мъж, който далеч не бе той.

Копнееше да я докосва, да усеща диханието й, да чувства топлината й. Би дал малкото, което имаше в момента, би дал многото, което някога притежаваше, и онова, което несигурната съдба щеше да му отреди в бъдеще — би дал всичко, за да прекара тази нощ в прегръдките на Соледад Монталво. Да прокарва нежно дланите и върховете на пръстите си по тялото й; да се вплете между краката й и да се отпусне в прегръдките й. Да потъне в нея, да чува смеха й в ухото си, да впие устни в нейните, да се изгуби в тялото й и да вкуси от сладостта й.

Заспа едва след като от близката кула на „Сан Франсиско“ удари три и половина. Още нямаше осем часът, когато Сантос Уесос влезе в стаята и го събуди грубо, безцеремонно.

— Доктор Исаси иска да се върнете в Херес.

— Какво се е случило? — попита Мауро, надигайки се от разхвърляното легло.

— Появи се англичанинът.

— Слава богу! Къде е бил този негодник?

Беше започнал да се облича бързо, напъхвайки левия си крак в крачола на панталона.

— Късно вчера го оставили при дон Мануел, на задния вход на болницата. Изглежда, са го нападнали.

Изруга ужасно.

— Само това ни липсваше — процеди.

— Ще донеса кана с вода — каза слугата му, — виждам, че днес ставате в лошо настроение.

— Спокойно, почакай. А в момента къде е?

— Мисля, че е прекарал нощта в къщата на лекаря, но не съм сигурен, защото веднага щом научих, побързах да дойда при вас.

— Ранен ли е бил?

— Не толкова, по-скоро уплашен.

— А това, което е носел?

— В торбата на нападателите, предполагам, къде другаде. На връщане нямал и един реал. Свалили дори шапката и ботушите му.

— А документите също ли са изчезнали?

— Е, това вече не знам, господарю.

Най-после му донесе водата и кърпа.

— Отиди да ми намериш хартия и перо!

— Ако ви трябват, за да оставите бележка на доня Соледад, по-добре не си правете труда.

Мауро Лареа погледна отражението на застаналия зад гърба му слуга в огледалото, срещу което той се мъчеше да приглади с пръсти непокорната си коса.

— Госпожата се е събудила по-рано от вас. Срещнах я на идване. Каза ми, че отива в дома на Фату, точно където бях отишъл да ви търся.

Жегна го чувство на срам, докато бързаше да се обуе. Трябваше да си по-съобразителен, глупако — каза на себе си.

— Разказа ли й за доведения й син?

— От игла до конец.

— И тя какво каза?

— Че за него ще се погрижите вие и дон Мануел. Че тя ще остане да наглежда доня Карола и че трябва да изпратите багажа й възможно най-бързо, защото може да отпътува скоро.

— Добре, да тръгваме.

Сантос Уесос, с лъскавата си права коса и сарапето на раменете, не помръдна от мястото си.

— Спомена и още нещо, дон Мауро.

— Какво? — попита, докато търсеше шапката си.

— Да й изпратите мулатката.

Намери шапката в един ъгъл, върху стойка за чадъри.

— И какво?

— Тринидад не иска да заминава. А и госпожата й го дължи.

Спомни си за уговорката, която робинята беше споменала през сълзи: ако помогнеше на Карола да избяга, в замяна тя щеше да й дари свободата. Познавайки Горостиса, той силно се съмняваше, че тя има и най-малкото намерение да изпълни своята част от споразумението. Но умът на наивното момиче хвърчеше в облаците. На Сантос Уесос като че ли също.

Погледна го в лицето, докато закопчаваше сюртука си. Неговият верен слуга, другар в хиляди трудни моменти. Потайният туземец, който бе останал под крилото му още когато беше малко момче, току–що слязло от планината, и който сега изпитваше, също като бик за разплод, страст към една слаба мулатка с цвят на канела.

— Проклети жени…

— Извинете, че ви го казвам, но напоследък едва ли сте човекът, който може да ме поучава.

Разбира се, че не беше. Нито него, нито когото и да било. Особено след като собственикът на странноприемницата му каза на тръгване, че госпожата вече е уредила сметката, която дължаха. Острието на срама, който тази сутрин беше забил върха си в мъжкото му честолюбие, хлътна още по-навътре.

Мауро Лареа не бе успял да се отърси от мрачното си настроение, когато след няколко часа двамата със Сантос се озоваха на улица „Франкос“.

— Англичанинът не те е видял, нали?

— Изобщо не, кълна се.

— Тогава по-добре да не вижда и мен.

Взетото решение му струваше един реал. Даде го на едно момче, което минаваше по улицата и нямаше вид на зает човек. В замяна трябваше да прескочи до къщата на лекаря.

— Кажете на дон Мануел, че го очаквам в гостилницата на ъгъла. А ти, Сантос, отиди да потърсиш Николас.

Исаси пристигна само след три минути, смръщил вежди и показвайки още веднъж, че тази ситуация не му е никак приятна. Седнаха на най-отдалечената от тезгяха маса, пред чиния със смачкани маслини и две чаши гъсто местно вино и започнаха да обсъждат подробностите. За лекаря не беше необходимо да използва досадната медицинска терминология, за да обясни състоянието на Алан Клейдън.

— Набили са го, но без тежки поражения.

След това му разказа за случилото се — същото, което беше чул от Сантос Уесос, но с повече подробности.

— Жертва на банда обикновени разбойници, от онези, които плячкосват ежедневно по пътищата от юг. Сигурно са им потекли лигите, като са видели прекрасната английска карета, която го е докарала от Гибралтар, без нито един стрелец за охрана. Горкият поданик на кралица Виктория все още не знае как стоят нещата в тази страна. Обрали са го до шушка, включително колата заедно с кочияша. Зарязали са го полугол сред трънаците и кактусите в едно дере. За щастие, привечер оттам минал един мулетар и го чул да моли за помощ. Успял да разбере само две думи — Херес и доктор. Но с жестове англичанинът му описал брадата ми и кльощавата ми фигура. Мулетарят ме познаваше, защото преди години го бях лекувал от тифусна треска и като по чудо беше оздравял. Съжалил се над него и ми го доведе в болницата.

— А документите?

— Какви документи?

— Тези, които Клейдън искаше Соледад да подпише, когато задържа нея и мъжа й в спалнята.

— Предполагам, че са отишли в огъня, на който бандитите си топлят чорбата. Тези вандали не умеят дори с палец да се подпишат, така че представи си колко ще ги интересуват някакви хартии на английски. Във всеки случай, дори и без документите, синът на Едуард със сигурност ще намери и много други начини да я обвини. Този инцидент, разбира се, може да забави непосредствените му намерения, но веднага щом се върне в Англия, ще намери начин да атакува.

— Значи, колкото по-късно отиде там, толкова по-добре.

— Да, но решението не е в това да го задържим в Херес. Най-добре ще е да го изпратим обратно в Гибралтар. Докато пристигне, докато се възстанови и организира пътуването си за Лондон, ще сме спечелили поне няколко дни, за да може семейство Клейдън да се скрие на безопасно място. Наближаваше обяд и кръчмата с греди на тавана и пръстен под започна да се пълни с клиенти. Глъчката и звънтенето на стъклените чаши се засилваха сред афиши за кориди. Зад дървения тезгях две момчета с тебешир зад ухото сновяха между накамарените бъчви и наливаха вината, дошли от близките изби.

— За бащата не се знае нищо, предполагам? — попита Мауро.

— Снощи минах през манастира и тази сутрин пак бях там. Както се очакваше, Инес отказа да ме види.

Един от келнерите се приближи до масата с още две пълни чаши и чиния с лупин — почерпка от благодарен пациент. Исаси отправи жест на благодарност към един мъж в дъното.

— Соледад ме запозна горе–долу с причините — каза Мауро. — Но тази каменна статуя, която има за сестра, изглежда, не се трогва от нищо.

Тя просто реши да ни зачеркне от живота си. Нищо повече.

Докторът вдигна чашата си за наздравица.

— За магнетизма на сестрите Монталво, приятелю — добави със сарказъм. — Влизат ти под кожата и не можеш да се отървеш от тях.

Мауро Лареа се опита да скрие объркването си, отпивайки дълга глътка.

— Увлечението, което сега ти изпитваш към Сол, аз изживях с Инес в младежките си години.

Кехлибарената течност опари гърлото на Мауро. По дяволите, докторе!

— Каза ми „да“, след това „не“, след това пак „да“ и после отново ме отблъсна. Тогава си мислеше, че е влюбена в Едуард, но беше късно. Той вече бе направил своя избор.

— Соледад ми разказа за това. На дядото му е било все едно коя от двете внучки щяла да бъде избраницата — целта му била да укрепи максимално търговските връзки с английския пазар. Стар пръч.

— След случилото се в „Доняна“ с Матиас, само дни след сватбата на Едуард и Сол, всичко в семейството се обърна с главата надолу. Тогава Инес ме помоли да не я изоставям. Кълнеше се, че е допуснала грешка, като се е увлякла по мъжа, който вече бе женен за сестра й; че чувствата й били повърхностни и плод на фантазията й. Дни наред плачеше на пейките в „Аламеда Кристина“. Обещаваше ми, че ще дойде да живее с мен в Кадис, в Мадрид, на края на света.

В черните очи на лекаря премина сянка на меланхолия.

— Продължавах да я обичам с цялата си душа, но наранената ми гордост бе неукротима като разгневен селски бик. В началото й отказах, но след това размислих. Когато се върнах в Херес да прекарам коледните празници, бях готов да й кажа „да“, но тя вече беше влязла в манастира. Преди две вечери я видях за пръв път след толкова години.

Ставайки, докторът изпи остатъка от виното в чашата и смени тона.

— Отивам да се погрижа за англичанина и да наредя да изпратят багажа на Горостиса в къщата ти на „Торнерия“. През това време току-виж ти е хрумнала поредната ти откачена идея как да го изведем от дома ми и да приключим веднъж завинаги с тази жалка комедия.

Тръсна чашата на масата и си тръгна, без да се сбогува.

Половин час по-късно Мауро и Николас седнаха да обядват в странноприемница „Виктория“. Там го бе завел нотариусът в деня на пристигането му в града, когато все още не се беше оплел в гъстата паяжина, от която сега не виждаше начин да се измъкне. Връщаше се отново там със сина си, на същата маса, до същия прозорец.

Остави го да разказва надълго и нашироко за чудесата на Париж, докато деляха едно задушено пиле. Мауро с голямо желание би прескочил обяда, за да свърши куп неотложни задачи — да отиде до манастира с надеждата, че ще има по-голям късмет от Исаси; да реши какво да прави с доведения син на Сол; да се върне в Кадис и да провери дали всичко е наред в дома на Фату; да уреди пътуването с кораба, превозващ сол; да се върне при Соледад. Всичко това го караше да бърза, подобно на стрелкащите се лешояди във Веракрус, кръжащи над трупа на някое муле. В същото време съзнаваше, че има син, когото не бе виждал от пет месеца и който се нуждаеше от поне малко внимание.

Кимаше одобрително на това, което Нико му разказваше, като от време на време питаше нещо несъществено, така че да не си проличи колко далече се беше отнесъл.

— Споменах ли ти, че на едно представление на „Комеди Франсез“ се засякохме с Даниел Мека?

— Съдружникът на Сарион, онзи с дилижансите?

— С по-големия му син.

— Това момче не беше ли вече в бизнеса?

— Само в началото.

Поднесе към устата си забучено на вилицата парче кълка, докато Нико продължаваше:

— След това дойде в Европа. За да започне нов живот.

— Горкият Мека — каза Мауро без грам ирония, спомняйки си мъжа от многобройните сбирки в кафене „Прогресо“. — Сигурно е бил много огорчен, че наследникът му е избягал.

Продължаваше да напряга ума си, търсейки решение на собствените си проблеми, но новините за старите познати от Мексико го откъснаха за момент от тях.

— Предполагам, че е било болезнено — отбеляза момчето, — но също и разбираемо.

— Разбираемо е кое?

— Това, че синовете в крайна сметка не оправдават надеждите.

— Надеждите на кого?

— На бащите, разбира се.

Вдигна поглед от чинията и го погледна с тревожно любопитство. Нещо му убягваше.

— Накъде биеш, Нико? Какво имаш предвид?

Момчето отпи дълга глътка от виното вероятно за да се въоръжи със смелост.

— Моето бъдеще.

— И откъде започва твоето бъдеще, ако мога да знам?

— От това, че няма да се оженя за Тереса Горостиса.

Забиха поглед един в друг.

— Не говори глупости — промърмори Мауро.

Гласът на младежа обаче прозвуча ясно.

— Не я обичам. Нито тя, нито аз заслужаваме да се обвържем в един нещастен брак. Затова дойдох, за да ти го кажа.

Спокойно, човече. Спокойно. Казваше го сам на себе си, докато с мъка сдържаше желанието си да удари с юмрук по масата и да изкрещи с цяло гърло: „Побърка ли се, или какво?“.

Успя да се въздържи и да говори спокойно. Поне в началото.

— Не знаеш какво говориш. Не знаеш какво губиш, ако се откажеш от тази женитба.

— Нейната обич или богатството на баща й?

— И двете неща, за бога! — изръмжа, като удари с длан по покривката.

Посетителите от съседните маси моментално обърнаха глави към биещите на очи пришълци от Индиите, които още с влизането си бяха привлекли цялото внимание на клиентелата. Двамата се усетиха и млъкнаха, но не промениха погледите си на настървени кучета. Чак сега Мауро Лареа си даде сметка колко е бил сляп дотогава. Чак сега започна да разбира. Пред него вече не беше крехкото същество от първите месеци след смъртта на Елвира, нито палавият малчуган, нито импулсивният и буен юноша, в какъвто по-късно се беше превърнал. Когато успя да изтика временно в едно ъгълче на съзнанието си собствените си неприятности, когато за пръв път, откакто синът му беше дошъл, успя да се вгледа в него по-внимателно, видя срещу себе си един млад мъж, който — грешно или не — беше изпълнен с твърда решителност. Един млад човек, който приличаше отчасти на майка си, отчасти на него и в същото време само на себе си; с невъздържан и пламенен характер, който вече не можеше да обуздае. Синът му не знаеше обаче нещо много важно. Не знаеше това, което в началото той искаше да скрие от него на всяка цена. Сега вече беше без значение. Затова остави приборите на чинията, наведе се напред и заговори много бавно, като едва сдържаше гнева си:

— Не… можеш… да… спреш… тази… сватба. Ние… сме… разорени. Ра-зо-ре-ни.

Почти изплю последните срички, но младежът като че ли не се разтревожи. Може би го предчувстваше. А може би му беше все едно.

— Тук имаш имоти, могат да ти носят доходи.

Мауро изсумтя със сдържана ярост.

— Бъди разумен, Нико, за бога. Помисли малко. Не избързвай.

— От седмици насам мисля и това е окончателното ми решение.

— Бракът вече е огласен, семейство Горостиса очакват с нетърпение завръщането ти, момичето вече има дори булчинска рокля, окачена в гардероба му.

— Това е моят живот, тате.

Между тях отново настъпи напрегната тишина, която не убягна на околните сътрапезници. Докато Николас не я наруши.

— Не смяташ ли да ме попиташ за плановете ми?

— Да продължиш да живееш нашироко, предполагам — му отвърна рязко и грубо. — Само че вече нямаш с какво.

— Пак си в грешка. Имам проект.

— Къде, ако мога да знам?

— Между Мексико и Париж.

— И какво ще правиш?

— Ще започна бизнес.

Мауро се изсмя подигравателно. Бизнес. Неговият Нико и бизнес. Боже опази.

— Търговия с предмети на изкуството и старинни мебели между двата континента. Наричат ги антики. Във Франция от тях трупат състояния. Мексиканците също са луди по тях. Създадох контакти. Имам предвид и съдружник.

— Страхотни перспективи… — промърмори бащата с наведена глава, привидно съсредоточен да отдели кожата от пилешката кълка.

— Също така изчаквам — продължи младият човек, като че ли не го бе чул.

— Какво?

— Има една жена, която обикнах. Една мексиканка в изгнание, която жадува да се върне в Мексико, за твое успокоение.

— Ами добре. Ожени се за нея, направи й петнайсет бебета и бъди щастлив — отвърна му със сарказъм, докато продължаваше да разкъсва пилето.

— Страхувам се, че в момента е невъзможно.

Най-после Мауро вдигна поглед от чинията — както от досада, така и от любопитство.

— В момента е пред годеж с един французин.

Малко му трябваше, за да замени гнева си с гръмогласен смях. На всичкото отгоре беше влюбен в обвързано момиче. Това беше върхът на безразсъдството. Нито едно нещо не можеш да направиш както трябва, сине мой.

— Не знам защо те учудва моят избор — добави Николас с премерено лукавство. — Тя поне още не е минала под венчило, нито има болен мъж, затворен в манастир, нито пък четири дъщери, които я чакат в друга страна.

Мауро пое жадно въздух, като че ли той щеше да му вдъхне търпението, от което толкова се нуждаеше.

— Достатъчно, Нико, стига толкова.

Момчето махна салфетката от коленете си и я сложи небрежно на масата.

— Най-добре да довършим този разговор друг път.

— Ако искаш моето одобрение за безразсъдните си действия, не разчитай на него нито сега, нито после.

— Тогава сам ще се оправя, не се безпокой. И без това си се забъркал в достатъчно проблеми, които трябва да решиш.

Мауро го видя да се отдалечава с енергична и нервна крачка. Щом остана сам на масата в странноприемницата, срещу един празен стол и полуизяденото пиле, го обзе отчаяние. Би дал душата си Мариана да е наблизо, за да бъде връзката между тях. Защо беше настоявал синът му да замине за Европа точно преди да се ожени, питаше се ядосано. Какво, по дяволите, правеха двамата на тази чужда земя, където той се чувстваше толкова неуверен. Как и кога започна да се пропуква здравата връзка, каквато винаги е имало между тях първо през тежките дни, когато работеше в мините, а след това сред блясъка на голямата столица. Въпреки досегашните си младежки волности Николас за пръв път поставяше твърдо под въпрос неговия авторитет на баща. При това го правеше със силата на топовен залп, изстрелян срещу една от малкото останали все още изправени стени на неговата почти сринала се съпротива.

И от всички неблагоприятни моменти, които се носеха с милиони в космоса, той, по дяволите, беше избрал най-лошия.