Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (48)

48.

— Добре, господа, мисля, че този жалък спектакъл продължи повече от необходимото.

— Какво говорите, глупачке? Нима ще посмеете да кажете нещо за мен? Няма да ви позволя, разбрахте ли? Защото този мъж не е единствената причина за моите нещастия. Защото много преди той да влезе в живота ми, вие вече присъствахте в него.

Беше я прекъснала, крещейки. Нервите на мексиканката накрая не издържаха. Дългата безсънна нощ в очакване на момента на бягството, дните, прекарани в затвореното помещение, тревогата — всичко това я беше изкарало от равновесие. Ролята й на смирена жертва се беше спукала като сапунен мехур.

В стаята отново се възцари напрегнато мълчание.

— Нищо от това нямаше да се случи, ако мъжът ми не мислеше постоянно за вас. Ако Густаво не изпитваше такъв страх да ви срещне отново, никога нямаше да допусне да му отнемат наследството.

Спомените пренесоха Мауро Лареа в синия салон на Чуча. Образите и моментите се превъртаха с шеметна бързина пред очите му. Саяс, който разиграваше бъдещото си връщане в Испания с щека за билярд и три топки, поставяйки съдбата си в ръцете на случайността на партия билярд с един непознат; Саяс, който се бореше яростно да победи и в същото време желаеше да загуби; който мислеше постоянно и със страст за една жена, която не беше виждал от двайсет години и за която тъгуваше ежедневно, откакто бе прекосил океана. Странен начин на действие — да се остави на съдбата да решава. Ако спечелеше, щеше да се върне с пари и с изплатени дългове в страната, от която бе изгонен след драмата, която самият той беше причинил. Щеше да се върне, за да се срещне отново с живите и мъртвите. Щеше да се върне при Соледад.

Ако загубеше и не получеше сумата, от която се нуждаеше, щеше да отстъпи на съперника си семейната собственост и да се откъсне завинаги от къщата на своите предци, от лозята и винарната. От угризенията и от вчерашния ден. И най-вече от нея. Наистина странен начин за вземане на решения. Всичко или нищо. Също както човек рискува бъдещето си, залагайки на едно самоубийствено ези или тура.

В това време Карола Горостиса започна да рови безуспешно в маншетите си за кърпичка. Госпожа Фату й подаде услужливо своята и тя я поднесе към очите си.

— Години наред се борих с твоя призрак, Соледад Монталво. Години наред се опитвах да накарам Густаво да изпита към мен поне частица от това, което винаги е изпитвал към теб.

Беше минала на „ти“, за да разголи една съкровена част от себе си, която досега никой не бе познавал — едно фамилиарно обръщение, за да извади на показ нещастието на един дълъг брак без капчица топлина и безмълвното страдание на една необичана жена.

Нещо трепна в Сол Клейдън, но тя изобщо не го показа. Стоеше като статуя, с елегантно изправен гръб, с високо вдигната глава и сплетени на скута пръсти, на които се виждаха двата пръстена. С единия се беше обвързала, изпълнявайки неоспоримите решения на дон Матиас, с което бе потъпкала младежката страст на братовчед си. С другия се беше омъжила за чужденеца и се беше откъснала от сестра си и от своя свят. Соледад Монталво остана привидно безучастна към чуждото нещастие. Въпреки че сърцето й се беше свило, тя прикри реакцията си зад маската на престорено безразличие. Накрая заговори спокойно и мрачно:

— Не бих желала да стигам до такава крайност, но се страхувам, че при дадените обстоятелства трябва да бъда напълно откровена с вас.

На лицата на присъстващите се появи заинтригувано изражение.

— Както сами се убедихте през продължителното време, което й отделихме да говори, душевното здраве на госпожа Саяс е значително увредено. За щастие, братовчед ми е предупредил цялото семейство.

— Ти и твоят братовчед отново действате зад гърба ми!

Направи се, че не я е чула, и продължи да говори с удивително спокойствие:

— Именно затова, спазвайки лекарските предписания, тези дни предпочетохме да я държим затворена в спалнята й. За съжаление, използвайки момент на невнимание от страна на прислугата и под влияние на маниакалния си пристъп, тя е решила на своя глава да си тръгне. И да дойде тук.

Вбесена и невярваща на ушите си, Карола Горостиса понечи да стане от мястото си. Антонио Фату я спря рязко, намесвайки се с непривична дотогава решителност.

— Спокойно, госпожо Горостиса. Моля, продължавайте, госпожо Клейдън.

— Вашата гостенка, уважаеми приятели, страда от дълбоко душевно разстройство. Това е невроза, която променя и деформира нейната представа за заобикалящата я действителност, като я подтиква към ексцентрично поведение като това, на което току-що станахме свидетели.

— Но какво говориш, глупачке? — изкрещя мексиканката.

— Затова, и по молба на съпруга й…

Сол плъзна дългата си ръка в чантата, която държеше на коленете си. Извади от нея велурен калъф в тютюнев цвят, чието съдържание започна да разпределя с обезпокоителна педантичност. Най-напред постави на мраморната маса малко стъклено шишенце, пълно до половината с мътна течност.

— Това е смес от морфин, хлоралхидрат и калиев бромид — поясни тя тихо. — Ще й помогне да преодолее кризата.

Дъхът на Мауро спря в гърлото му. Това беше нещо повече от лъжлив ход или наддаване като онова, което разиграваше с мадридчаните в избата. Беше абсолютна дързост. Сол винаги носеше със себе си лекарството на мъжа си. За всеки случай. Беше му го казала в деня, в който доведеният й син ги беше затворил в стаята. Сега, с цел да укроти безразсъдната ярост на тази жена, смяташе да й инжектира същото лекарство.

Вън от кожата си, Горостиса най-после стана и направи крачка напред, готова да грабне шишенцето. Мауро Лареа и Антонио Фату веднага скочиха, за да я спрат, и я хванаха здраво за ръцете, докато тя се опитваше да се отскубне, сякаш обладана от всички демони на ада.

В това време Соледад извади от калъфа спринцовка, после метална игла, която намести в единия край на спринцовката с рутината на човек, повтарял многократно това действие.

С общи усилия двамата мъже задържаха мексиканката неподвижна върху канапето. Разрошена, с почти изскочили от деколтето гърди и с очи, изпълнени с ярост.

— Повдигнете ръкава на роклята й, ако обичате — нареди тя на Паулита. Младата жена се подчини.

Сол се приближи. От върха на иглата се отрониха няколко едри капки.

— Ефектът е мигновен — каза тя с плътен и мрачен глас. — След около двайсетина секунди ще заспи. Парализирана, напълно неподвижна. — Гневното изражение на лицето на Карола Горостиса се замени с гримаса на ужас. — Ще изгуби съзнание — добави Сол, без да променя мрачния си тон.

Завладяна от паника, мексиканката бе спряла да се съпротивлява. Задъхваше се, устните й се бяха превърнали в две тънки бели линии, по челото й избиваше пот. Соледад бе твърдо решила да я лиши от всякаква възможност за избор, използвайки същото оръжие, с което се бореше срещу коварната болест, опустошила мозъка на мъжа й и съсипала собствения й живот.

— Ще потъне в дълъг летаргичен сън.

В стаята се носеше гъсто като мъгла безпокойство. Съпругата на Фату гледаше ужасена сцената, мъжете очакваха напрегнато следващия ход на Соледад.

— Освен ако… — промърмори испанката, държейки спринцовката на педя разстояние от ръката на предполагаемата душевно болна. Изчака няколко изпълнени с напрежение мига. — Освен ако не успее да се успокои сама.

Думите й имаха светкавичен ефект.

Карола Горостиса затвори очи. След няколко мига потвърди с леко, едва забележимо движение на брадичката. Но с този незначителен знак тя подписа своята капитулация.

— Можете да я пуснете.

Концентратът от дроги, които Едуард Клейдън бе приемал в продължение на години, за да преодолее душевното разстройство, не стигна до вените на мексиканката, но ужасът да бъде упоена с лекарства, проникна дълбоко в нея.

Мауро Лареа и Соледад избягваха да се погледнат, докато тя прибираше грижливо инструментите в калъфа, а той се отдалечаваше от отпуснатото тяло. И двамата знаеха, че току-що бяха извършили долна, жалка и позорна машинация. Но нямаха друг изход. Козовете им бяха свършили.

„Или ще престанеш, или ще те унищожа“ — беше казала Соледад на жената на братовчед си. И тя, въпреки гнева и желанието да си отмъсти, я беше разбрала добре. След тази мълчалива договорка Горостиса се остави да бъде отведена на горния етаж. Без да помръднат, Соледад и Паулита наблюдаваха от централния двор как се изкачва по стълбите — достолепна и изправена, прехапала език, за да не продължи да сипе гневни обвинения. С гордо вирната глава въпреки страшния удар, който й бяха нанесли. Сол обгърна с ръка раменете на бедната Паулита, която, обзета от страх, но и изпитваща облекчение, беше заплакала безутешно. Мъжете съпроводиха мексиканката до една стая за гости, заключиха вратата и Фату даде някои нареждания на прислугата.

— Добре е да я държите изолирана, въпреки че кризата едва ли ще се повтори. Ще спи спокойно и утре ще бъде напълно на себе си — увери ги Сол, когато слязоха. — Ще дойда рано сутринта, аз ще я наглеждам.

— Ако искате, останете да спите тук — предложи с изтънял гласец младата стопанка на дома.

— Много благодаря, но ни очакват едни приятели — излъга Соледад.

Все още объркани, съпрузите не настояха повече.

— Ще се погрижа да купя билет за следващия кораб за Антилите — каза Мауро Лареа. — Разбрах, че скоро ще има пощенски кораб. Колкото по-скоро се върне у дома си, толкова по-добре.

— Говорите за „Ла Рейна де Лос Анхелес“? Но той отплава чак след три дни — каза наново уплашена съпругата, все още попивайки сълзите си с края на кърпичката. Явно се ужасяваше от мисълта да държи под покрива си такава бомба дотогава. — Знам, защото едни приятели пътуват с него за Сан Хуан.

Не се бяха върнали в стаята, разговаряха в двора, докато Соледад и Мауро си слагаха ръкавици и шапки, горейки от желание да си тръгнат час по-скоро оттам.

Антонио Фату се замисли за момент и каза:

— На пристанището имаме на котва фрегата, която ще отплава вдругиден на разсъмване с товар сол за Сантяго де Куба и Хавана.

Мауро Лареа за малко щеше да извика от радост. Ако ще да пристигне на Карибите и във вид на осолено месо — важното беше да напусне час по-скоро Кадис.

— Предвидена е за превоз само на товари — добави Фату, — но се е случвало да взема и пасажери. Доколкото си спомням, има две малки каюти със стари койки, които могат да се приведат в приличен вид. Тъй като не спира на Канарските острови, нито в Пуерто Рико, ще пристигне доста по-рано от пощенския.

Едва се сдържаха да не го разцелуват. Велики, велики Антонио Фату! Достоен син на легендарната буржоазия в Кадис, благородник от главата до петите.

— Тя ще бъде ли в състояние да… Може би ще е добре да я види лекар — предложи предпазливо Паулита.

— Ще бъде кротка като агънце, скъпа. Отсега нататък ще се чувства прекрасно, ще видите.

Разбраха се да доуточнят нещата на следващия ден. Двойката ги придружи до изхода — жените вървяха напред, а мъжете след тях. Соледад целуна малката по бузите. Фату стисна ръката на Мауро Лареа с думите:

— Много съжалявам, приятелю, че се усъмних във вашата почтеност.

— Не се притеснявайте — отговори му Мауро с безочливо нахалство. — Направихте достатъчно много, като изтърпяхте в собствения си дом тази грозна сцена, с която нямате нищо общо.

Вдишаха жадно соления въздух, докато икономът излезе напред, за да освети пътя им с фенер.

— Лека нощ Хенаро и много благодаря за помощта ви.

В отговор икономът се прокашля и леко сведе глава.

Тръгнаха си — двойка негодници, безскрупулни мошеници, бродещи по пустите улици посред нощ, помислиха си двамата. Бяха направили едва няколко крачки, когато чуха гласа на стареца зад гърба си.

— Дон Мауро, госпожо.

Обърнаха се.

— В странноприемницата „Лас Куатро Насионес“ на площад „Мина“ ще ви настанят добре. Аз ще наглеждам чужденката и младите господари, не се тревожете. Бог да ви пази.

Отдалечиха се мълчаливо, неспособни да изпитат и капчица радост от тази горчива победа, от която чувстваха кожите си настръхнали и душите си омерзени.