Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (47)

47.

Беше късно вечерта, когато потропаха на вратата с бронзовото чукче с форма на лавров венец. Той си оправи възела на вратовръзката, тя нагласи панделката на шапката си. След това се прокашляха почти едновременно, за да прочистят гърлата си.

— Разбрах, че тук е жената от Куба, която е дошла да ме търси — каза Мауро.

Хенаро, старият иконом, ги въведе мълчаливо в салона за делови срещи, където бяха приели Мауро Лареа при пристигането му в търговската къща „Фату“ с препоръчително писмо от Калафат. От онази сутрин не бе стъпвал повече в това помещение, предназначено за клиенти и сделки. През следващите дни бе станал скъп гост и имаше на разположение уютна спалня, семейната гостна и трапезарията, в която всяка сутрин му сервираха шоколад и топли мекици под маслените портрети на брадати предци. Сега обаче се бе върнал до изходната точка и отново бе тук, седнал върху същата тапицерия със златисти нишки и заобиколен от същите литографии на платноходки. Сякаш отново бе чужд в слабо осветеното помещение. Единствената разлика беше, че този път до него имаше жена.

— Нашият Фату е търговец четвърто поколение — тихо поясни той на Соледад. — Превозва стоки, между които много херес, през Европа, до Филипините и Антилите. Притежава собствени кораби и складове и освен това е кредитор на крупни сделки, посредник и доставчик на правителството.

— Никак не е зле.

— Колкото до моята скромна личност, и една пета от това ми стига.

Въпреки напрежението, за малко щяха да се разсмеят. Един неуместен, звучен, лекомислен и невъзпитан смях, който щеше да освободи натрупаното безпокойство и да повдигне духа им, за да посрещнат настъпващата неизвестност. Все пак не успяха, защото в този момент влезе стопанинът на къщата.

Той не се обърна към него с краткото любезно „Мауро“, с което се бяха разделили дни преди това. Резервираното „добър вечер, господа“ им подсказа предварително, че картината щеше да бъде крайно напрегната. Сол Клейдън беше представена като братовчедка на съпруга на избягалата Карола Горостиса. След това Фату, явно доста притеснен, седна сковано срещу тях. Преди да заговори, се зае да оправя старателно гънките на финия си раиран панталон, съсредоточавайки се върху тази несъществена задача единствено с цел да спечели малко време.

— И така…

Мауро Лареа предпочете да му спести неудобството:

— Много съжалявам, скъпи Антонио, за неудобствата, които този неприятен случай може да ви е създал. — Използването на собственото му име, разбира се, не беше случайно, опитваше да му припомни за предишната им близост. — Дойдохме веднага щом предположихме, че госпожа Горостиса може да е тук.

Още щом научиха за нея от Николас, той се запита къде другаде в Кадис би могла да отиде тази ненормална жена. Не познава никого в града и разполага единствено с едно фамилно име и един адрес, записани на късче хартия, с които е тръгнала от Хавана да го търси. Отишла е в дома на семейство Фату и оттам са й дали неясни сведения за неговото местонахождение в Херес. Така че това е единственото място, където би могла да се върне. В резултат на тези негови предположения се отправиха натам, без да губят и минута. Нико, който сто пъти предпочиташе да отиде с тях дори и само за да се занимава с нещо, беше изпратен да уведоми Мануел Исаси, който бе зает с ежедневните си консултации и визити. Също така трябваше да изчака евентуалния отговор на мадридчаните. „Много е важно, сине — беше го предупредил Мауро, когато го изпращаше. — Бъди внимателен, защото от крайното им решение зависи бъдещето ни.“

Двамата със Соледад бяха обмислили различните начини на действие. Спряха се на един сравнително прост — да покажат, че Карола Горостиса е алчна и екстравагантна чужденка, недостойна и за най-малкото доверие. С тази идея пристигнаха на улица „Вероника“ и седнаха в салона, сред полусенките на две слаби газени лампи.

В очакване да предложат на Фату своята версия на историята, изслушаха първо това, което той имаше да им каже.

— Всъщност става въпрос за нещо доста объркано. Както можете да се досетите, поставен съм в много неловко положение. Тази жена отправи много тежки обвинения срещу вас, Мауро.

Отново се обръщаше към него с малкото му име, което до известна степен бе в негова полза. Това обаче не бе достатъчно, за да смекчи изстреляния в упор заряд, който избухна впоследствие.

— Задържане против волята й. Некоректно присвояване на имущество и собственост, принадлежащи на съпруга й. Непочтено манипулиране на документи по завещанието. Незаконни сделки в публични домове, включително търговия с роби.

Всемогъщи боже! Тази ненормалница бе вкарала в кюпа дори бардака в Манглар и мръсните далавери на търговеца на керамика Новас. Забеляза как Сол се напрегна и изправи гръб и предпочете да не гледа към нея.

— Надявам се, че изобщо не сте повярвали на това, което ви е казала — отбеляза възмутено Мауро.

— Много бих искал да не подлагам на съмнение вашата почтеност, приятелю, но данните срещу вас са много и са доста убедителни.

— Госпожата каза ли ви докъде смята да стигне с тези безумни обвинения?

— Помоли ме утре да я придружа в съда, за да повдигне обвинение срещу вас.

Невярващ, той измърмори:

— Предполагам, че няма да го направи.

— Още не знам, господин Лареа. — Не му убягна това, че Фату отново използва фамилното му име. — Все още не знам.

Чуха се стъпки. Вратата, която Фату предвидливо бе затворил, се отвори внезапно, без някой да почука.

Беше облечена в дискретен бежов тон, с доста по-малко деколте от това, което обикновено носеше. Черната й коса, някога разпусната и обкичена с цветя, букли и украшения, сега беше прибрана в стегнат кок на тила. Не се бяха променили единствено очите й, които той вече познаваше — пламтящи като две свещи и издаващи решимостта й да извърши всякакво безумство.

Мексиканката се появи на сцената в една добре пресметната роля, която Лареа не очакваше и която го обърка моментално — ролята на страдаща жертва.

— Проклета лъжкиня — промърмори той на себе си.

Не го поздрави, все едно че не го бе видяла.

— Добър вечер, госпожо — каза още от вратата, след като я огледа добре. — Предполагам, че вие сте Соледад.

— Вече се познаваме, въпреки че не си спомняте — й отговори Сол самоуверено. — Още с пристигането си припаднахте в дома ми. Доста време се грижих за вас. Налагах компреси с розмаринов спирт на китките ви и разтривах слепоочията ви с масло от татул.

Отвън, пред вратата, младата съпруга на Фату — Паулита, се опитваше да надзърне в стаята, но застаналата на прага Горостиса й пречеше.

— Много се съмнявам, че беше случаен припадък — възрази мексиканката, като най-после пристъпи в стаята с вид на малтретирана героиня. — Бих казала, че по-скоро сте го предизвикали по някакъв начин, за да ме задържите. След това за по-сигурно ме затворихте в една отвратителна стая. Но както виждате, не сте постигнали много.

С царствен вид зае едно от креслата, докато Мауро Лареа я наблюдаваше удивен. Беше предположил, че ще срещне отново Карола Горостиса такава, каквато беше в действителност: високомерна, войнствена, надменна. С която можеше да премери сили лице в лице и ако е необходимо, да повиши тон. Не се съмняваше, че при такива обстоятелства той щеше да има превес. Но съпругата на Саяс бе имала достатъчно време да обмисли стратегията си и от възможностите, с които разполагаше, беше избрала най-малко предвидимата и може би най-интелигентната — да влезе в ролята на мъченица. Да разиграе грандиозен спектакъл, в който да се прави на жертва и с който можеше да измъкне победата от ръцете му, ако не внимаваше.

Мауро стана от креслото, подтикнат от несъзнателна реакция, вероятно от чувството, че ако стои прав, думите му ще звучат по-достоверно. Сякаш една обикновена поза можеше да му помогне да се справи с унищожителния заряд от муниции, който тя бе приготвила.

— Приятели, нима наистина смятате, че аз, един състоятелен минен предприемач, спечелил пълното доверие на кубинския ви кореспондент Хулиан Калафат, съм способен да…

— Способен на най-долни мошеничества — подметна Горостиса.

— … способен да се държи така с жена, която едва познавам, която е прекосила океана, преследвайки ме без някаква разумна причина, и която освен това е по-малката сестра на бъдещия тъст на сина ми?

— Моят наивен брат не знае с какво семейство се забърква, като се съгласява дъщеря му да се омъжи за някого от вашия род.

Семейство Фату обядваха, когато им съобщиха за пристигането на някаква чужденка, обляна в сълзи. Молеше за помощ, позовавайки се на връзките им с кубинското семейство Калафат. Кълнеше се, че заедно със съпругата и дъщерите на банкера се движили сред най-доброто общество в Хавана. Между хлипанията им обясни, че бяга от Мауро Лареа. От този безсъвестен грубиян. От този дивак. Спомена подробности за него, които породиха у двамата известни съмнения. Не беше ли странно, че идваше чак от Америка, за да продаде някакви имоти, които дори не познаваше? Не беше ли подозрително, че се бе сдобил с тях, без да има идея какво точно представляват? Когато часове по-късно Мауро Лареа се появи да я търси, тя вече бе спечелила на своя страна младичката съпруга и бе вдъхнала значителни колебания у съпруга й.

— Знаете ли, скъпи приятели, какво се крие зад представителната външност и изисканите костюми на този мъж? Един от най-долните комарджии, стъпвали някога на остров Куба. Един разорен хитрец, един безскрупулен измамник, един… един…

— За бога — промърмори той дрезгаво, прокарвайки пръсти по стария белег.

— Обикаляше улиците на Хавана, дебнейки и най-жалката възможност да се сдобие с някакви средства. Зад гърба на съпруга ми се опита да измъкне пари от мен за някаква съмнителна сделка. След това го подлъга да разиграе наследството си на билярд.

— Нищо подобно — отрече той.

— Замъкна го в някакъв бардак — продължи тя — в едно предградие, пълно с всякаква паплач и чернокожи сводници. Ограби го с измама и веднага отпътува за Испания, преди някой да успее да го спре.

Мауро Лареа застана пред нея. Не можеше да допусне тя да забива острите си зъби в достойнството му също като изгладняла лисица, която размята жертвата си насам-натам и я влачи из прахта, без да я изпуска.

— Бихте ли престанали да говорите глупости?

Пронизвайки го с поглед, Горостиса продължи:

— Последвах го от Куба, за да го накарам да ми върне това, което ни принадлежи.

Той пое дълбоко въздух. Трябваше да запази самообладание. Изгубеше ли контрол, все едно признаваше, че е права.

— Всички документи за собственост са на мое име, легално заверени от нотариус — прекъсна я рязко той. — Никога, в нито един момент, под никакъв претекст и под никаква форма не съм извършил нищо незаконно или неморално. Съмнявам се, че вие можете да кажете това за себе си. Знайте, приятели, че…

Преди да започне да излага аргументите си, хвърли бърз поглед към присъстващите. Младите съпрузи следяха сцената, без да мигнат, стреснати и уплашени от тази настървена битка, омърсяваща килимите, завесите и тапицерията на стените. Това можеше да се очаква. Щеше да е странно да не се шокират от подобна разправия, типична за пристанищна кръчма, а не за един почтен дом, в който понятието „скандал“ беше напълно непознато.

Съвсем не му хареса обаче реакцията на третия свидетел. Тази на Соледад. За негова изненада на лицето на съюзничката си той не видя това, което очакваше. Не беше променила позата си, откакто бяха дошли — седеше нащрек, с изправени рамене, без да помръдва. Само големите й очи изразяваха нещо различно. Нещо, което той веднага долови. Сянка на недоверие и подозрителност заплашваше да измести безрезервното й съдействие до момента.

В този миг приоритетите на Мауро Лареа промениха местата си. Най-лошите му опасения до този момент изведнъж престанаха да го тревожат: вероятността да бъде обвинен пред испанския съд, заплахата да влачи провала си до края на живота си, включително подлият Тадео Карус с неговите проклети срокове. За части от секундата всичко това мина на заден план, защото бе изместено от една много по-важна задача — да спаси едно пропукало се доверие, да го спечели отново.

Мускулите му се напрегнаха, челюстите му се стегнаха, стисна зъби.

Тогава гласът му прогърмя в стаята:

— Достатъчно!

Сякаш дори стъклата потрепериха.

— Направете каквото смятате за необходимо, госпожо Горостиса — отсече категорично, — и нека въпросът да бъде решен от компетентно лице. Обвинете ме официално, представете пред съдията доказателствата срещу мен, с които разполагате, а аз ще се погрижа за собствената си защита. Но настоявам да престанете с нападките срещу моята почтеност.

В стаята настъпи продължителна и напрегната тишина, която гласът на Карола проряза като бръснач.

— Извинете, но няма да стане. — Постепенно излизаше от ролята си на онеправдана мъченица, влизайки отново в собствената си кожа. — Още нищо не е свършило, господине. Още много неща трябва да кажа за вас, които никой тук не знае и които смятам да разкрия. Например далаверите с търговеца на керамика на улица „Обрапия“. Трябва да знаете, господа, че този недостоен човек се бе забъркал в афера с трафик на роби, за да извлече значителна печалба от тази мръсна търговия с африканска плът.

Явно Карола Горостиса не възнамеряваше да спре да сипе хули. Намерението й беше не само да върне наследството на мъжа си, но и да си отмъсти за унижението, на което я бяха подложили в Херес.

— Пристигна без пукната пара в джоба. Не можеше да си позволи дори файтон или двуколка, за да се придвижва като всички почтени хора в Хавана — продължи тя разпалено. Косата й се измъкна от скромния кок, бузите й пламнаха, едрата й гръд опъна плата на роклята. — Появяваше се на празненства, където никой не го познаваше. Живееше при една квартеронка — бивша любовница на испанец, с която споделяше чашки ром и един Господ знае още какво.

Докато тя сипеше отровните си стрели във въздуха, за Мауро Лареа светът сякаш бе спрял да съществува, зависейки само от един поглед.

Опитваше се да предаде без думи единственото нещо, което имаше значение в този момент от живота му.

Не се съмнявай в мен, Соледад.

Докато тя реши да се намеси.