Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (46)

46.

След като стана свидетел на пледоарията на Соледад Монталво, нещо в поведението на Николас се промени. Здравият разум му бе подсказал, че сега не е моментът да очаква незабавно внимание от страна на баща си. Неочаквано обяви, че трябва да напише няколко спешни писма. Лъжеше, разбира се. Просто искаше да даде възможност на баща си да приключи с това, което го занимаваше, объркваше и превръщаше в човек, различен от този, с когото се бе разделил в двореца на улица „Сан Фелипе Нери“ преди няколко месеца.

От своя страна, Мауро Лареа предусещаше, че синът му е намислил нещо, за което още дори не му бе намекнал, и че това е истинската причина да дойде в Херес. Нещо, което отдалече вещаеше проблеми. Затова бе предпочел все още да не задава въпроси, да забави срещата с неизбежното и да не добавя още тревоги към тези, които вече тежаха на раменете му.

Двамата разиграха съучастнически този фарс. Нико остана на улица „Торнерия“, а Мауро Лареа, след като мина по улица „Франкос“ и установи, че все още няма следа от мексиканката, се запъти към единственото място на света, където искаше да бъде.

Соледад го прие, като едва успяваше да потисне раздразнението си, предизвикано от отказа на сестра й Инес да й позволи да види собствения си съпруг. „Това е дом за уединение и молитви, а не санаториум — бе заръчала да й предадат, когато тя отиде в манастира. — Той е добре, спокоен е и е под постоянното наблюдение на една послушница.“

Беше намерила отново убежище в кабинета си, откъдето, както Мауро вече знаеше, дърпаше конците на бизнеса. Въпреки че стрелките на часовника се бяха отместили само със седемнайсет часа, сякаш беше изминала цяла вечност от момента, в който Мауро Лареа беше влязъл за първи път в тази стая, до настоящия момент; от предната вечер, когато тя му беше съобщила решението си да напусне Херес, до този неспокоен обеден час, в който двамата стояха уморени, обезнадеждени и объркани, без да видят искрица светлина в края на тунелите, които се отваряха зловещо пред тях.

— Току-що наредих на прислугата да започне да приготвя багажа. Няма никакъв смисъл да чакаме повече.

И сякаш тласкана от същата припряност, с която прислугата приготвяше багажа, тя се зае да подрежда многобройните книжа върху масата. Застанал прав на няколко метра от нея, той я наблюдаваше мълчаливо, докато тя сгъваше листове със записки, подреждаше кореспонденция на различни езици и хвърляше бърз поглед към някои документи, които след това късаше на парченца. Сол вършеше работата си с прикрит гняв, напиращ отвътре. Приготвяше се да си отиде. Окончателно. Всеки път се отдалечаваше малко по малко.

— Един Господ знае къде се подвизават в момента онзи негодник доведеният ми син и жената на братовчед ми — добави, без да го поглежда, погълната от задачата си. — Единственото сигурно нещо е, че той рано или късно ще се върне и ще покаже ноктите си. А тогава вече не трябва да сме тук.

За да не се измъчва с мисълта какъв ще бъде животът, когато няма да я вижда всеки ден, Мауро Лареа само попита:

— Последно Малта ли?

Тя му отговори с отрицателен жест, като продължаваше да къса настървено шепа листчета, изпълнени с цифри.

— Португалия, в Гая, близо до Порто. Мисля, че е най-достъпната връзка по море от Кадис и е относително близо до дома и момичетата. — Направи кратка пауза, после снижи глас: — До Лондон, искам да кажа. Там ще ни посрещнат приятели на виното, също англичани. Те биха направили всичко за Едуард. Междинно пристанище е на почти всички британски кораби. Лесно ще намерим билети. Ще отведем само Палмър и една от прислужниците, ще се оправим. Ако случайно се появи Алан, преди да съм уредила всичко, аз ще остана тук, а Инес ще се грижи за Едуард.

Безброй неизвестни се тълпяха в ума му, но последните събития се бяха оказали толкова объркани, изискваха толкова време и внимание, че не го бяха оставили да си поеме дъх, за да зададе необходимите въпроси. Може би сега, когато двамата бяха сами в това помещение със сивкава светлина, в което никой не се бе сетил да запали лампа, докато ситният дъжд валеше над пустия площад, беше моментът да опита.

— Защо сестра ти се държи така? Какво има против миналото, против теб?

Без да чака покана, той се настани в креслото, което бе заемал предишната вечер, и направи непринуден жест, сякаш искаше да й каже: „Седни до мен, Соледад. Спри да изливаш гнева си в абсурдната задача да късаш хартии. Ела до мен, говори ми“.

Тя се загледа за момент в празното пространство, като все още държеше в ръцете си куп документи, опитвайки се да намери отговор. След това ги хвърли върху разбърканото писалище и сякаш прочела мислите му, се приближи. Седна на креслото срещу него и каза:

— Повече от двайсет години се опитвам да си обясня нейното поведение и все още не съм успяла. Може би е озлобление? — се запита, докато той наблюдаваше как кръстосва дългите си крака под копринената пола. — Или ненавист? Или пък просто болезнено разочарование? Горчиво и продължително разочарование, което, струва ми се, никога няма да отмине?

Замълча за момент, като че ли се опитваше да прецени кое от предположенията й е най-близко до истината.

— Тя смята, че сме я изоставили сама в най-тежкия момент, след погребението на братовчед ни Матиас. Тогава Мануел се върна в Кадис, за да продължи медицинското си образование; аз заминах с Едуард, за да поема живота си на младоженка; Густаво отпътува за Америка. Инес остана сама, докато възрастните ни роднини се сриваха неумолимо надолу. Баба ми, майка ми и лелите — с вечния си траур, с лауданума и молитвите си. Дядо ми — изтощен от болестта. Чичо Луис, бащата на Матиас и на Луисито — потопен в дълбока скръб, от която никога повече не се съвзе, и нашият баща Хакобо, който не излизаше от бордеите и публичните домове.

— А Луисито, Дребосъка?

— В началото го изпратиха в интернат в Севиля. Беше само на петнайсет години, но изглеждаше на десет. Смъртта на по-големия му брат го разстрои дълбоко, изпадна в дълбока меланхолия и дълго време не можа да се оправи. Така че Инес беше единствената, която сякаш бе обречена да остане в този ад, да живее сред тези живи трупове. Тогава ни помоли да й помогнем, но никой не я чу — всички избягахме. От отчаянието, от провала на нашето семейство. От горчивия край на нашата младост. А тя, която дотогава изобщо не беше проявявала особена набожност, предпочете да се затвори в манастир, вместо да се примири с такъв живот.

Тъжна картина наистина — помисли той, без да отделя очи от нея. Животът на едно многообещаващо момче покосен в своя разцвет и като последица — цял род, потънал в дълбока скръб. Тъжно наистина, но нещо все пак му убягваше: не смяташе, че това е достатъчно сериозна причина, за да се стигне до колективна трагедия от такъв мащаб. Може би защото и двамата съзнаваха, че тази история не звучи достатъчно убедително, след кратко мълчание Соледад реши да му разкаже повече.

— Какво ти е казал Мануел за случилото се по време на лова в „Доняна“? — го попита, опирайки ръце под брадичката си.

— Че е било нещастен случай.

— Неизвестен, случайно отклонил се изстрел, нали?

— Доколкото си спомням, да.

— Това, което си чул, е изопачената истина, такава, каквато я представяме извън вратите на дома. Всъщност изстрелът, който уби Матиас, бе даден не от коя да е пушка, а от една от нашите. — Направи пауза и преглътна. — По-точно от тази на Густаво.

В паметта му внезапно изникнаха светлите очи на неговия съперник. Онези от вечерта в „Лувъра“. Онези от бордея на Чуча. Непроницаеми, вцепенени, сякаш изпълнени с прозрачна вледенена вода. Значи, това бреме си носил, приятелю — си каза. За пръв път почувства състрадание към своя противник.

— Това бе причината, поради която замина за Америка, вината — продължи Сол. — Никой никога не спомена думата „убиец“, но всички продължавахме да живеем с тази мисъл. Густаво уби Матиас и затова дядо ми му връчи значителна сума пари в брой и му заповяда да изчезне от нашия живот, да замине. За далечните отвъдморски земи или за ада. Така че почти да спре да съществува.

Неговият безумен облог, прозорливостта на Калафат, шумът на топките от слонова кост, удрящи се трескаво една в друга върху сукното на масата по време на онази демонична игра, която двамата бяха подели. Всичко започваше да добива смисъл.

Гласът на Соледад го изтръгна от Хавана, връщайки го в Херес.

— Във всеки случай още преди това се усещаше някакво напрежение във въздуха. В детските години бяхме задружна група, но когато пораснахме, тя започна да се разпада. В този вечен домашен рай, в който живеехме, хиляди пъти си бяхме давали наивни обещания да бъдем заедно и верни до края на живота си. Още от деца — една армия от простодушни строители на химери — бяхме организирали перфектната конструкция: Инес и Мануел щяха да се оженят. Густаво щеше да бъде мой съпруг. На Матиас — който никога не участваше като главен герой в тези фантазии, но като най-голям братовчед диктуваше правилата — щяхме да потърсим красива госпожица, която да не ни създава проблеми. А Луисито, Дребосъка, щеше да си остане с нас като вечния ерген и наш верен привърженик. Всички щяхме да бъдем винаги заедно и да се забавляваме. Щяхме да имаме безброй деца и вратите на нашия общ дом щяха да бъдат винаги отворени за всеки, който пожелаеше да сподели нашето вечно щастие.

— Докато действителността не постави всичко на място — подсказа той.

На красивите й устни се смесиха ирония и горчивина. Дъждът продължаваше да ръми зад стъклата.

— Докато дядо Матиас започна да планира за нас едно коренно различно бъдеще. И преди да си дадем сметка, че навън има свят, пълен с мъже и жени, с които можехме да споделим живота си извън стените на нашия дом, той размести фигурите в играта, без да е нужно дори да помръдне дъската.

Тогава Мауро Лареа си спомни думите на Исаси в казиното. Пропастта между поколенията.

В този момент в кабинета влезе една прислужница, носейки в ръце поднос със закуски. Постави го близо до тях: сандвичи със студено месо върху ленена покривка, малки хапки, бутилка и две кристални чаши. От малкото думи, които каза на английски, той разбра само „мистър Палмър“. Предположи, че инициативата е на иконома, тъй като часът за обяд вече беше минал и никой не се бе появил в трапезарията. Момичето посочи една газена лампа с изрисуван абажур, поставена върху палисандрова масичка. Вероятно бе попитало дали госпожата желае да я запали, за да разсее полумрака в стаята. Отговорът беше твърдо „не“, thank you, благодаря. Не обърнаха внимание на закуските. Соледад бе открехнала портата, водеща към миналото й, а там нямаше място за ароматното вино от Херес и патешкото филе. Там можеше да вкуси единствено от горчивата носталгия и да сподели остатъците с мъжа, който я слушаше.

— Възложи надеждите си на нас, внуците, и за тази цел скрои сложен план, част от който се състоеше в това да омъжи едно от момичетата за своя английски агент. По този начин щеше да укрепи важен елемент от бизнеса — износа на вино. За дядо ми нямаше значение, че аз и Инес тогава бяхме само на шестнайсет и седемнайсет години, а Едуард беше по-възрастен от баща ни и имаше син в юношеска възраст. Не го притесняваше и това, че в началото нито една от нас не осъзнаваше защо така изведнъж този приятел на семейството, когото познавахме от деца, започна да ни носи от Лондон портокалови сладкиши от „Гънтър“ и да ни кани на разходка по „Аламеда Виеха“. Настояваше също така да четем на глас меланхоличните оди на Кийтс, за да оправим английското си произношение. Идеята на патриарха беше англичанинът да избере една от нас за съпруга. Едуард нямаше нищо против предложението му. И така, преди да навърша осемнайсет години, промълвих моето „да, искам“ изпод прекрасния копринен воал от Шантили, наивна до глупост, без никаква представа за това, което щеше да дойде впоследствие.

Лареа не искаше да си я представя, предпочете да отклони темата.

— А сестра ти?

— Никога не ми го прости.

По раздвижването на кадифената пола той пак забеляза, че под прекрасния плат тя кръстосва отново крака, но в обратна посока.

— Когато и двете осъзнахме положението и поради това, че в началото Едуард не показваше предпочитание към нито една от нас, тя започна да го приема много по-сериозно от мен. Започна да си фантазира и да смята почти за свършен факта, че понеже е по-голяма, по-зряла и разумна, а може би и по-красива, нашият претендент ще насочи чувствата си към нея веднага щом приключеше това едновременно ухажване, което в началото всички приемахме малко лекомислено. Всички освен него.

— Освен дядо ти ли?

— Освен Едуард — побърза да уточни тя, — който съвсем акуратно спази уговорката да избере една от нас за съпруга. Първата му жена, дъщеря на богат вносител на кожи от Канада, беше починала от туберкулоза преди девет години. По онова време той беше вдовец, прехвърлил четиридесетте, запален по виното и собственик на процъфтяваща търговска къща, наследена от баща му. Пътуваше непрекъснато от страна в страна и уреждаше сделки. За сина му се грижеха негови лели по майчина линия в Мидълсекс — стари моми, които успяха да го превърнат в егоистично и непоносимо малко чудовище. Едуард идваше в Херес по няколко пъти в годината и всеки път нашият дом му се струваше уютен кът и вечен празник. С дядо ми общуваше като опитен съдружник по въпросите на бизнеса, а с разхайтените ми баща и чичо — като с добри приятели, въпреки контраста с неговия буржоазен викториански морал. Липсваше само връзка по линия на брака.

Тя наново разплете краката си, но този път, за да стане от креслото. Приближи се до масата, която прислужницата бе посочила преди това. На нея бе поставена фина газена лампа с абажур с форма на лале, изрисуван с клонки и дългокраки птици. От сребърна кутия извади дълга кедрова клечка, с която запали лампата, и в кабинета се разля мека топла светлина. Без да сяда все още, духна леко клечката и държейки я в ръка, продължи:

— Не след дълго избра мен, но никога не го попитах защо.

Приближи се до прозореца. Говореше му обърната с гръб, може би за да не разголва душата си пред погледа му.

— Едуард наистина положи усилие да не отлага дълго избора си, съзнавайки нелепата ситуация — две сестри извадени на оглед, принудени да влязат в нежелано съперничество. При това на възраст, в която все още ни липсваше необходимата зрялост, за да разберем много неща. Докато вечерта преди сватбата, когато къщата беше пълна с цветя и чуждестранни гости, а сватбената ми рокля висеше, кокетно окачена на полилея, Инес, която като че ли прие без драматизъм този избор, избухна в безутешен плач в леглото си, в стаята, която винаги бяхме споделяли и която сега заемаш ти, и плака до сутринта.

Седна отново в креслото и се наведе леко напред. Въпреки че й беше трудно да говори за неща, които нараняваха сърцето й, този път го погледна в очите.

— Не бях влюбена в Едуард, но бях наивно привлечена от уважението, с което той започна да се отнася към мен. Както и от това, което ми се предлагаше. Живеех с чувството, че светът е в краката ми — добави малко рязко. — Пищна сватба в катедралната църква; щедра зестра; мезонет в Белгрейвия; пътуване до Херес два пъти годишно; винаги в крак с модата и отрупана с нови неща. Това беше раят за безгрижното, разглезено и романтично момиче, каквото бях тогава. Едно наивно създание, което дори не подозираше колко горчиво щеше да се окаже това откъсване от корена, нито колко тежки щяха да бъдат тези първи години далече от близките и споделяйки живота си с трийсет години по-възрастен мъж, който при това бе довел в семейството ни един непоносим син. Едно лекомислено момиче, на което и през ум не бе минало, че този почти неочакван брак щеше да унищожи завинаги връзката с най-близкото същество в живота му.

Мауро Лареа продължаваше да я слуша съсредоточено. Без да пие, без да яде, без да пуши.

— Въпреки всичко се научих да обичам Едуард — продължи Сол. — Беше привлекателен, винаги внимателен и щедър, с безупречно поведение и с изключителната дарба да общува с хората, да води приятен разговор и да се обгражда с много приятели. Днес обаче знам, че обичта ми към него е била различна от начина, по който бих обичала мъжа, избран от мен самата. — Гласът й прозвуча безпощадно откровено. — По начин, коренно различен от начина, по който бих обичала някого като теб.

Той почеса белега си с нокти почти до кръв.

— Но винаги е бил добър спътник в живота ми. С него се научих да плувам в спокойни и в мътни води. Благодарение на него станах жената, която съм днес.

Сега той се изправи на свой ред. Дойде му прекалено много, не искаше да слуша повече. Не искаше да продължава да се измъчва, представяйки си как би живял през всичките тези години до Соледад. Да се събужда до нея всяка сутрин, да градят общи планове, да зачеват дъщеря след дъщеря в плодовитата й утроба.

Приближи се до прозореца, от който тя току-що се бе отдалечила. Вече не валеше и сивото небе започваше да се прояснява. На площада няколко деца джапаха в локвите, тичаха и смехът им кънтеше.

Стига толкова, човече. Освободи се от миналото, което няма да се върне, и от плановете за бъдеще, което никога няма да съществува. Поеми живота си от точката, в която го заряза. Върни се в твоята жалка реалност.

— Дявол знае къде е отишла тази мръсница, за да ни създава проблеми — промърмори той.

Преди Сол да успее да реагира на неочаквания обрат в разговора, един глас изпълни стаята:

— Мисля, че знам.

Изненадани, двамата обърнаха глави към вратата. На прага стоеше Николас, придружен от Палмър.

— Сантос Уесос отново е обикалял улиците, за да я търси, той ми каза.

Нико влезе най-безцеремонно. Дрехите му бяха почти мокри.

— От него научих, че издирвате отчаяно някаква роднина на семейство Горостиса, която дошла от Куба — привлекателна дама, доста по-различна от тукашните жени. Не беше нужно да знам повече, за да си я спомня. Срещнах я в… Санта Мария дел Пуерто?

— Ел Пуерто де Санта Мария — го поправиха едновременно.

— Все едно, рано тази сутрин я видях на кея. Точно се готвеше да отплава за Кадис с парахода, с който тъкмо бях пристигнал.