Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (44)

44.

Прегръдката им беше грандиозна. Николас, заради когото бе прекарал безсънни нощи, когато като дете боледуваше от шарка и скарлатина, който му беше създал толкова огорчения, колкото и смехове, толкова радости, колкото и тревоги, непредвидим като револвер в ръцете на слепец, току–що бе слязъл от влака.

Въпросите се сипеха един през друг. Къде, кога, как? После отново се прегърнаха и Мауро Лареа усети как стомахът му се присвива от вълнение. Жив си, момчето ми. Жив, здрав и възмъжал. Заля го чувство на безкрайно облекчение.

— Как успя да ме намериш, хитрецо?

— Тази планета става все по-малка, татко. Няма да повярваш колко нови открития има. Дагеротипията, телеграфът…

Двама носачи започнаха да товарят обемистия багаж под заповедите на Сантос Уесос, който преди това бе поздравил момчето със здрава прегръдка.

— Не увъртай, Нико. После ще си поговорим за бягството ти от Ланс и за неловкото положение, в което ме поставяш пред Русѐ.

— Докато бях в Париж — отвърна Николас, преструвайки се, че не е доловил заплашителния тон на баща си, — веднъж ме поканиха на прием в една къща на Булеварда на италианците, на среща на мексикански патриоти, избягали от режима на Хуарес, които съзаклятничеха сред ухание на „Убиган“ и бутилки ледено шампанско. Представяш ли си?

— По същество, момче — нареди той.

— Там срещнах няколко от твоите приятели. Феран Лопес дел Олмо, собственик на голямата печатница на улица „Донселес“, и Херман Карильо, който обикаляше Европа с двамата си малки синове.

Той смръщи вежди.

— И те знаеха къде съм?

— Не, но ми казаха, че търговският аташе ги е предупредил, в случай че ме видят, да ми предадат, че в посолството има писмо за мен.

— Писмо от Елиас, предполагам.

— Точно така.

— И когато си останал без средства, си отишъл за писмото и за твоя изненада парите, които ти е пратил, са били съвсем малко.

Бяха излезли от перона и вървяха към каретата.

— Да, пишеше ми да се оправям както мога с тях — призна Николас. — Освен това ми нареждаше да не се връщам в Мексико, докато ти не пристигнеш там. Че уреждаш някаква сделка в Испания и ако искам да получа новини за теб, да се свържа с някой си Фату в Кадис.

— Предполагам, че Андраде е имал предвид да се свържеш по пощата. Едва ли е предполагал, че ще дойдеш.

— Предпочетох да го направя и понеже не можех да си купя приличен билет, качих се в Хавър на един товарен кораб, който имаше спирка в Кадис, и ето ме тук.

Погледна го крадешком, докато разговаряха. Изпитваше противоречиви чувства. От една страна — огромно облекчение, че отново вижда сина си, превърнал се от слабичко момче в самоуверен двайсетгодишен младеж с изискан вид и светски маниери.

От друга страна обаче, тази неочаквана поява нарушаваше крехкото равновесие, в което се намираха нещата до момента. И като се имаха предвид събитията от сутринта, най-лошото беше, че не знаеше какво да прави с него.

Нико го изтръгна от мислите му, като постави ръка на рамото му.

— Трябва хубавичко да си поговорим с вас, мосю Лареа.

Въпреки шеговитото обръщение, бащата долови нотка на неочаквана сериозност.

— Трябва да ми разкажеш какво, по дяволите, правиш в този край на Европа — добави Николас. — И искам да знаеш някои неща за мен.

Разбира се, че трябваше да си поговорят. Но когато настъпеше моментът за това.

— Да, но сега отиди със Сантос да се настаниш. Аз ще взема файтон под наем, за да уредя един спешен въпрос, и после ще се видим отново.

После остави сина си въпреки протестите му.

— Улица „Франкос“ — нареди той на кочияша на първия файтон, който намери, след като излезе от гарата.

Нищо не се беше променило пред дома на Исаси. Никаква кола, освен каруцата на вехтошаря и магаретата на двама водоносци. Погледна часовника — дванайсет и двайсет. Лекарят отдавна трябваше да е дошъл, със или без англичанина. Нещо не е наред, помисли си той.

Поднови търсенето на мексиканката, в случай че не беше напуснала Херес.

— Карайте натам — каза на кочияша. — Влезте тук, сега завийте там, карайте направо, спрете, чакайте… Тръгвайте, отново натам.

Въображението отново му изиграваше лоши шеги — стори му се, че я вижда как излиза от църквата „Сан Мигел“, как влиза в „Сан Маркос“, как идва откъм катедралния храм. Но не. Никъде я нямаше.

Когато минаваше край гостилницата на улица „Пескадерия“, видя писаря. Въпреки ситния дъжд Ангуло стоеше пред вратата, на ъгъла с площад „Аренал“, надявайки се, че Мауро ще мине в някой момент оттам. Не стана нужда да слиза от файтона — с леко движение на главата писарят го уведоми, че засега няма нищо. Издирването му до момента се бе оказало безуспешно.

— Продължавайте — нареди му той.

Следващата му цел беше площад „Кабилдо Виехо“. За негова изненада вратата, обкована с големи гвоздеи, беше широко отворена. Слезе от файтона още преди да спре напълно. Какво, по дяволите, се е случило, какво става?

Палмър го посрещна със сериозния вид на погребален агент. Преди да успее да му обясни каквото и да е на оскъдния си испански, докторът се появи зад гърба му с изражение на пълно отчаяние.

— Току-що дойдох и си тръгвам. Всичко беше напразно. Синът на Едуард е променил решението си, напуснал е хана преди разсъмване. Тръгнал е на юг, според ханджията.

Предпочете да си спести ругатните, които напираха на устата му.

— Изминах няколко левги, но не го открих — продължи лекарят.

— Единственото, което се знае със сигурност, е, че по някаква причина е променил плановете си и е решил да не се връща в Херес. Поне за момента.

— Това е втората лоша новина за тази сутрин.

— Сол ми каза, че жената на Густаво е избягала от дома ми. Сега отивам там.

Мауро Лареа понечи да му разкаже по-подробно за случилото се, но лекарят го прекъсна:

— Побързай, в кабинета те чакат.

Вместо да попита, той свъси вежди. Отговорът дойде веднага:

— Дойдоха потенциалните ти купувачи.

— Онези на Сарко ли?

— Срещнахме се на входа и ако съдя по изражението им, не идват с голяма охота. Сигурно си обещал на дебелия доста добра комисиона, ако действа в твоя изгода, защото по-скоро е готов цял месец да не яде сланина, отколкото да допусне да се върнат в Мадрид, без да се срещнат с теб. А скъпата ни Соледад няма намерение да изпусне плячката, докато не се увери, че си дошъл.

Доведеният син — изчезнал. Мексиканката — избягала. Николас — появил се като по чудо на гарата. А сега евентуалните му спасители — единствените, които биха могли да му проправят пътя на връщане, идваха, доведени почти насила и в най-неподходящия момент. Животът понякога наистина беше жесток и коварен.

— Действайте в синхрон — посъветва го Исаси. И въпреки оскъдните си религиозни убеждения добави: — А после, каквото Бог реши.

Трима мъже го чакаха в същия кабинет, в който преди няколко дни той се представи за Луис Монталво. Само че този път посетителите бяха испанци, а не чужденци. Един от Херес и двама от Мадрид. Поне оттам идваха и там бързаха да се върнат двамата мъже с несъмнено изискан вид, които се изправиха, за да го поздравят любезно. Приличаха на господар и последовател — единият даваше парите и се оставяше да бъде съветван, другият съветваше и предлагаше. Сарко, от своя страна, вече стоеше прав, със зачервено лице и с голямата си двойна брадичка, скриваща шията му.

Между тях — Соледад. Спокойна, самоуверена, изискана в тоалета си от бледосиня тафта. Сякаш с магическа пръчка от лицето й бяха изчезнали следите от умората и напрежението. За разлика от срещата с англичаните, погледът й вече не беше на попаднала в капан сърна. Сега в него се четеше непоколебима решителност. Бог знае какво им беше казала.

— Най-после дойдохте, господин Лареа. За щастие, се присъединявате към нас в много удачен момент. Току-що описах на господин Пералес и на господин Галиано характеристиките на имотите, които можем да им предложим.

Говореше твърдо, уверено, почти професионално. Жената, която го бе подтикнала да извърши най-невъобразими безразсъдства, която със самата си близост събуждаше в тялото му неудържими първични желания, вярната, грижовната и любвеобилна съпруга на мъж, който не беше той, бе отстъпила място на една нова Соледад Монталво, която Мауро Лареа още не познаваше; която купуваше, продаваше и преговаряше, бореше се наравно с мъжете в един изцяло мъжки свят на интереси и сделки, в който съдбата я бе тласнала и в който, водена от най-елементарен инстинкт за оцеляване, се бе научила да се движи с ловкостта на акробат, който знае, че понякога няма друг изход, освен да скочи без предпазна мрежа под него.

Сигурно не изпитва ни най-малко желание тези непознати да купят това, което тя винаги е смятала, че ще бъде нейно, помисли си той, докато разменяше поздрави без особено въодушевление.

— Приятно ми е, добре дошли.

Не му убягна от вниманието фактът, че пред непознатите тя отново му бе заговорила на „вие“.

— Както вече ви казах, господин Лареа, описах на господата състоянието на великолепните ни лозя, които фигурират в кадастъра на землището на Мачарнудо, както и на къщата, която е неделима част от сделката за покупко-продажба. А сега е време да се поразходим.

Къде? — попита той с едва забележим жест, който тя веднага схвана.

— Ще ви покажем избата, където допреди няколко години се правеха нашите прочути и високо ценени в международната търговия вина. Моля да ни последвате.

Докато шишкавият посредник и кандидат–купувачите се отправяха към вратата, той я хвана за лакътя и я спря. Наведе се към нея и отново го заля гореща вълна, когато усети уханието й и кожата й през плата.

— Не успяхме да намерим жената на Густаво — прошепна той на ухото й.

— Още една причина — измърмори тя почти без да отлепи устни.

— За какво?

— За да ти помогна да измъкнеш от тези глупаци добра цена и двамата с теб да изчезнем от тук, преди да е станало твърде късно.