Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (43)

43.

Когато Мауро Лареа излезе на площад „Кабилдо Виехо“, вече се разсъмваше. Денят отново се очертаваше да бъде мрачен. Близките врати започваха да се отварят, от кухните се носеха първите домашни миризми. Тук–там се мяркаха хора — млекар, който водеше старото си муле, натоварено с пръстени стомни; свещеник с расо, четириъгълна шапка и пелерина на път за утринната служба; слугинчета, почти деца, със сънливи очи, запътили се към богаташките къщи, за да спечелят скромната си надница. Почти всички се обърнаха, за да го изгледат — не беше обичайно човек от неговата класа, при това така облечен, да върви по улицата призори, когато петлите вече бяха престанали да пеят и градът започваше да се разбужда. Затова ускори крачка.

Изми се със студена вода на двора, обръсна се със собствения си нож, после обузда косата си, разрошена след изпълнената с напрежение нощ. Облече чисти всекидневни дрехи — панталон от габардин, бяла риза и вратовръзка с безукорен възел, кафяв редингот. Когато слезе, от кухнята се носеше миризма, способна да вдигне и мъртвец от гроба.

— Щом дойдох, видях, че днес сте станали много рано — обяви Ангустиас вместо поздрав. — Затова ви приготвих закуската, в случай че бързате да излезете.

Идеше му да обгърне лицето й с ръце и да я целуне по набразденото от слънцето, годините и несгодите чело. Вместо това само каза:

— Бог да ви възнагради, жено.

Наистина беше гладен, но и през ум не му беше минало да напълни стомаха си, преди да излезе отново.

— Ей сега ще ви я кача, дон Мауро.

— В никакъв случай.

Влезе в кухнята и без дори да седне, изгълта три пържени яйца с шунка, няколко големи филии още топъл хляб и две огромни чаши кафе с мляко. Сбогува се с още пълна уста, като не отговори на въпроса дали ще се върне за обяд.

Дано, помисли той, дано дотогава всичко да е решено, докторът да се е споразумял с Алан Клейдън и всичко да се е върнало към нормалното си състояние. Или не, вече нищо няма да е както преди, защото животът му се бе объркал напълно, откакто дойде в Херес. Откакто срещна Соледад Монталво, откакто тя му предложи да влезе в живота й и той се съгласи, тласкани и двамата от съвсем различни причини. Тя — от спешна нужда, той… Предпочете да не уточнява чувствата си. Какъв беше смисълът? Отърси се от мислите си, както половин час по рано се бе отърсил от водата, с която се бе измил — безцеремонно, почти грубо. Утрото напредваше и по-добре беше да се съсредоточи върху въпросите, които му предстоеше да реши.

Вратата на къщата на улица „Франкос“ беше полуотворена, решетката от ковано желязо, която отделяше покрития вход от двора — също. Затова влезе предпазливо. И тогава чу шум, суматоха, крясъци. После силен плач и глухи викове.

Изкачи стъпалата три по три. Прекоси бързо галерията. Сцената, която завари, беше повече от красноречива. Две жени крещяха възбудено една на друга. Не го видяха, когато влезе. Силният му глас ги накара да млъкнат моментално и да обърнат глави към него.

Саграрио, старата прислужница, отстъпи крачка назад и откри робинята Тринидад, потънала в сълзи. На лицата им бе изписана смесица от паника и изненада.

А в дъното на сцената — врата. На стаята на Карола Горостиса. Широко отворена.

— Дон Мауро, аз не… — започна да му обяснява прислужницата.

Той рязко я прекъсна:

— Къде е?

Двете измърмориха нещо, но никоя не се осмели да говори ясно.

— Къде е? — повтори той. Помъчи се гласът му да не прозвучи твърде грубо, но не успя.

Накрая старата прислужница прошепна страхливо:

— Не знаем.

— А слугата ми?

— Отиде да я търси.

Тогава той се обърна към робинята.

— Къде отиде господарката ти, момиче? — изкрещя той.

Продължаваше да плаче, с разрошена коса и съкрушено изражение на лицето. И без да му отговори. Той я хвана за раменете и повтори въпроса си с още по-груб глас, докато накрая страхът в нея надделя.

— Не знам, ваша милост, нищо не знам.

Успокой се — каза си той. — Трябва да разбереш какво се е случило, но нищо няма да научиш, като плашиш това нещастно момиче и старата жена.

Той пое дълбоко въздух, после го издиша бавно. Важното в случая, помисли си, е, че Карола Горостиса е избягала. И че ако Сантос Уесос още не е успял да я намери, най-вероятно в момента обикаля улиците и ще му създаде още повече неприятности.

— Успокойте се и ми кажете какво се е случило.

Двете кимнаха почтително с глава.

— Тринидад, успокой се, моля те. Не се тревожи, ще я намерим. След няколко дни двете ще заминете за Хавана, на път за дома. И след четири–пет седмици отново ще се разхождаш из Стария площад и ще ядеш пържен банан до насита. Но преди това трябва да ми помогнеш, съгласна ли си?

В отговор получи само куп несвързани думи.

— Не те разбирам, момиче.

Беше невъзможно да схване смисъла на това, което робинята казваше сред ридания и хълцания. Накрая старата прислужница му помогна да разбере.

— Момичето не иска да замине с господарката си, господине. Иска да остане с индианеца.

През ума му като светкавица мина една мисъл: Сантос Уесос, негоднико, какво си наприказвал на това нещастно създание.

— Всичко ще обсъдим, когато му дойде времето — отсече той, опитвайки се да не се ядоса отново. — Но сега искам да ми кажете какво точно се е случило. Как и кога госпожата е успяла да излезе от стаята, какво е взела, дали някоя от вас има представа къде може да е отишла.

Старата прислужница пристъпи напред.

— Вижте, господине, дон Мануел излезе призори, без дори да полегне, толкова бързаше. Когато станах, отидох право в кухнята, а после излязох да взема въглища за огъня. На връщане забелязах, че вратата към улицата е отворена, но помислих, че той от бързане не я е затворил добре. После приготвих закуската на гостенката и чак когато се качих, видях, че птичето е изхвръкнало.

— А ти, Тринидад, какво правеше през това време?

Плачът на робинята, която се бе поуспокоила, отново се засили.

— Къде беше, Тринидад? — повтори.

Никой от тримата не бе усетил, че Сантос Уесос, безшумен, както винаги, се беше върнал и в същия момент вървеше към тях по коридора.

Когато се приближи, той самият отговори на въпроса.

— В съседната стая, господарю — изрече той почти шепнешком.

А момичето най-после каза нещо разбираемо:

— С него в леглото, ваша милост.

Старицата се прекръсти, шокирана, когато чу подобно скандално признание. Погледът на Мауро Лареа изрази всичко онова, което той би изкрещял на слугата си, ако можеше да излее свободно гнева си: За бога, глупако, въргаляли сте се цяла нощ в леглото и сте оставили Карола Горостиса да ви избяга.

— В полунощ взех крадешком от джоба му ключа от стаята на господарката ми и й отворих вратата — внезапно призна тя. — После отново го върнах на мястото му, без той да забележи. Щом чу, че господин докторът излиза, тя изчака малко и излезе след него.

Присъствието на Сантос Уесос беше успокоило донякъде Тринидад — близостта на мъжа, с когото бе споделяла легло и ласки, й беше върнала смелостта.

— Не обвинявайте него, ваша милост, вината е само моя.

Сълзите отново се затъркаляха по бузите й, но вече по друга причина.

— Господарката ми обеща — добави тя с мекия си карибски акцент. — Обеща ми, че ако взема ключа, ще ми даде писмо, че съм свободна, и ще престана да бъда робиня, и ще мога да отида където искам с него. Но ако не го направя, като се върнем в Куба, ще ме изпрати на кафеената плантация и самата тя ще ме завърже за стълба и ще накара надзирателя да ме набие хубавичко с камшика. А аз не искам да ме бият с камшик, ваша милост.

Достатъчно. За момента не му трябваше да знае повече. Старата прислужница, уплашена от зловещата заплаха, я прегърна през раменете, за да я утеши. Сантос, който все още дишаше задъхано от бързането да се върне, стоеше с вдигната глава, приемайки с достойнство вината си.

Реши, че е безсмислено да продължава да се рови в нещо, което вече се беше случило.

— Хайде, момче — каза той. — Да вървим да я търсим. После с теб ще си поговорим за това. Сега не трябва да губим нито минута.

Когато излязоха, той изпрати слугата на площад „Кабилдо Виехо“, за да уведоми Сол, ако на Карола Горостиса й хрумнеше да отиде там. „Виновницата за всичките й нещастия в брака“ — така беше казала тя. И в паметта му изникна изрисуваното на стената сърце. „Г“ като Густаво. „С“ като Соледад.

Той, от своя страна, обиколи с файтон странноприемници и ханове, в случай че мексиканката бе наела стая, докато реши какво да прави. Но нито в странноприемниците на улица „Коредера“, нито на улица „Доня Бланка“, нито на площад „Аренал“ откри следа от нея. Отби се също в кантората на нотариуса на улица „Лансерия“, търсейки някаква нишка, която да му помогне да стигне до нея.

— Една стара приятелка, току-що пристигнала от Куба, се е изгубила, дон Сенен — излъга той нотариуса. — Не е добре с главата и може да наговори куп небивалици. Ако случайно я срещнете, моля ви, задръжте я и веднага ме уведомете.

Вече се готвеше да си тръгне, когато зърна служителя доносник, с когото бе имал онази необичайна среща преди няколко дни. Горкият човечец се опитваше да остане незабелязан, наведен над една книга с кожена подвързия, и се преструваше, че пише усърдно в нея. Мауро Лареа се спря пред него и му прошепна нещо, което другите не чуха: „Слезте веднага долу“.

— Измислете някакъв предлог, за да се измъкнете от работа, отидете във всички служби в града, в които някой може да подаде официално или неофициално оплакване. Или където някой може да се разприказва пред човек с власт, разбирате какво имам предвид. Цивилни, военни и църковни, няма значение.

Писарят уплашено измънка:

— Както кажете, господине.

— Проверете дали тази сутрин някъде се е появила жена на име Карола Горостиса де Саяс и дали е казала нещо за мен. В случай че не откриете нищо, поставете човек на всяка врата, за да следи дали няма да се появи по-късно. Няма значение какъв е, просяк или капитан-генерал, стига да си отваря очите на четири и да спре и да задържи, ако е необходимо, една жена с хубава външност, гарвановочерна коса и отвъдморски акцент.

— Да, да, да — заекна горкият Ангуло. Кльощав, жълтеникав, кършещ пръсти.

— В случай че я откриете, ще получите три сребърни дуро. Ако обаче науча, че сте се разприказвали повече от необходимото, ще ви пратя моя индианец, който ще ви изтръгне кътните зъби. И едва ли ще искате да знаете какви инструменти използва за тези операции.

Раздели се с него с едно неясно:

— После ме потърсете, ще се навъртам тук.

Сантос Уесос го чакаше на ъгъла.

— Да се върнем в къщата на „Торнерия“. Не вярвам да е там, но знае ли човек.

Ангустиас и Симон отрекоха да са виждали жена с такава външност.

— Излезте да я търсите. Ако я откриете, доведете я тук. Дори насила, ако се наложи. А после я затворете в кухнята. Ако се разбеснее, сплашете я с ръжена, за да не й хрумне да си тръгне.

Слязоха от файтона в началото на улица „Ларга“ и я обходиха пеша между редиците портокалови дръвчета и сутрешната суматоха. Единият отдясно, другият отляво, влизаха и излизаха от магазини, кръчми и кафенета. Нищо. Стори му се, че я вижда, облечена със сива пола, да завива зад един ъгъл, после под една черна шапка, след това се припозна в една жена с кафява наметка, която излизаше от магазин за обувки. Нямаше я. Къде, по дяволите, беше тази проклетница?

Погледна часовника, беше единайсет без двайсет.

— Хайде, отиваме в дома на доктор Исаси. Той вече трябва да се е върнал от хана с новини за Алан Клейдън.

За негова изненада нямаше нито една кола пред жилището му на улица „Франкос“. Нито старият файтон на лекаря, нито каретата, която бе отвела доведения син на Соледад. Никой още не беше пристигнал. Погледна часовника — утрото напредваше, неумолимо като настъпваща армия. Лекарят беше изчезнал. Мексиканката — потънала вдън земя.

— Попита ли на площад „Аренал“ дали някой е наемал файтон?

— Да, докато вие обикаляхте странноприемниците.

— И?

— Нищо.

— Естествено. Едва ли тази побъркана жена ще тръгне сама, без робинята си, без багажа си и без да е уредила въпросите, които са я довели тук.

— Ами аз по-скоро смятам, че да.

— В какъв смисъл да?

— Ами в смисъл че госпожата е напуснала Херес. Че се страхува от вас като дявол от тамян, както казват испанците тук. И че е направила всичко възможно, за да избяга и да действа от разстояние.

Да, беше възможно. Защо не. Карола Горостиса знаеше, че тук, в града, той щеше рано или късно да я намери — нямаше сигурно място, където да се укрие, нито познаваше някого, свързан с Куба. Знаеше също, че веднага щом я откриеше, той щеше да я затвори под ключ — нещо, което тя искаше да избегне на всяка цена.

— Да отидем на гарата.

Когато пристигнаха, имаше само един влак, вече празен.

От слезлите пътници на перона беше останал само един. Млад мъж, заобиколен от куфари. Висок, строен, хубав, с разрошена от вятъра тъмна коса и облечен по модата на големите столици. Беше полуобърнат и говореше с един служител, който стигаше до рамото му.

— Закълни се в прадедите си, Сантос, че не съм изгубил и малкото разсъдък, който ми е останал.

— Напълно сте си с ума, дон Мауро. Поне за момента.

— Тогава и ти ли виждаш това, което виждам аз?

— С ей тези очи, които червеите един ден ще изядат, в момента виждам младия господар Николас.