Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (42)

42.

Бяха се затворили в библиотеката, опитвайки се безуспешно да измислят някакъв що-годе разумен план. Стенният часовник показваше два часа и десет минути след полунощ. Бутилката с бренди беше преполовена.

— Струва ми се пълна глупост.

Така реагира Исаси на предложението на Соледад.

Идеята за мястото, където да преместят мъжа й, й бе хрумнала внезапно и тя веднага я сподели със смесица от страх и еуфория, сякаш беше открила ваксина срещу страшна болест. Отговорът на лекаря прозвуча рязко, категорично. Мауро Лареа, облегнат на полицата на камината, докато пиеше третата си чаша, се заслуша внимателно.

— На никого няма да му хрумне, че Едуард е в манастир — настоя тя.

— Проблемът не е в манастира.

Исаси бе станал от креслото и се разхождаше напред-назад из стаята.

— Проблемът е…

— Проблемът е Инес, сестра ти, знаеш това много добре.

Тя замълча. Докторът, обикновено методичен, съобразителен и разсъдлив, стоеше с гръб към тях, потънал в мислите си. Сол се приближи до него, постави ръка върху рамото му.

— Минаха повече от двайсет години, Мануел. Нямаме друг изход, трябва да опитаме.

Той продължи да мълчи, а тя — да настоява.

— Може да се съгласи, да отстъпи.

— От християнско милосърдие ли? — попита язвително лекарят.

— Заради самия Едуард. И заради мен, и заради теб. Заради всичко, което някога сме били за нея в живота й.

— Съмнявам се. Дори не поиска да види дъщерите ти, когато се родиха.

— Напротив, видя ги.

Исаси се обърна и я изгледа учудено.

— Винаги си ми казвала, че така и не си успяла да я накараш да се срещнете.

— Вярно е. Но аз ги заведох една по една в църквата на манастира, когато ги довеждах в Испания няколко месеца след раждането.

За пръв път Мауро Лареа забеляза, че гласът на Соледад, винаги толкова твърда и хладнокръвна, трепери.

— И там сядах сама с всяко от момичетата ми, пред блажената Рита от Касия и Младенеца от сребърната люлка. И знам, че от някой ъгъл в празния храм ме е чула и ни е видяла.

Те замълчаха, вглъбени в себе си, като охлюви, скрили се в черупките си, борейки се с армия от болезнени спомени. Лареа си даде сметка, че споменът за сестрата и приятелката, който двамата споделяха, е нещо повече от този за набожно момиче, решило да стане монахиня и да служи на Бог.

Лекарят пръв подаде глава от черупката.

— Тя дори няма да иска да ни изслуша.

Мауро Лареа се опита да свърже фрагменти и отделни думи от този диалог с някои подробности, които бе чул през последните си дни в Херес. Беше обаче невъзможно да сглоби цялостна картина. Липсваха му данни, части от мозайката, които да му позволят да разбере какво се е случило в миналото между Инес Монталво и близките й; защо никога не бе поискала да ги види отново, след като се бе отдръпнала от света. Сега обаче не беше моментът да си играе на гатанки, нито да иска обяснения за нещо, което изобщо не го засягаше. Сега най-належащото, най-важното беше да се намери решение. Затова се намеси сред кръстосания огън:

— Защо не ме оставите аз да говоря с нея?

* * *

Вървеше бързо из тъмни и тесни като нож улици, все още облечен с фрак, на главата с цилиндър и загърнат в наметалото си от керетарско сукно. Дъждът беше спрял, но имаше локви, някои от които успя да заобиколи, други — не. Беше нащрек, като внимаваше да не се изгуби сред балконите и прозорците с решетки от ковано желязо и рогозки вместо щори. Не можеше да си позволи и най-малката грешка, нямаше нито минута за губене.

Херес беше потънал в сън, когато кулата на катедралната църква отброи три часа. По това време той вече бе стигнал до площад „Понсе де Леон“. Разпозна го по ъгловия балкон, който му бяха описали Исаси и Соледад. Казаха му, че е в ренесансов стил. „Много красив“, бе добавила тя. Но нямаше време да се наслаждава на архитектурата. Единственото, което го интересуваше от това произведение на изкуството, беше, че бележеше края на пътя му. Следващата стъпка беше да открие манастира „Санта Мария де Грасия“ — обителта на монахините августинки, жени, отдали се на молитва и уединение далече от суетата на света.

Намери го в една съседна тясна уличка, потропа настойчиво с юмрук по вратата. Нищо. Отново потропа. Пак нищо. Докато в един момент, когато луната се показа за кратко иззад облаците, видя вдясно връв. Връв, която сигурно беше свързана с камбанка. Дръпна я силно и след малко някой дойде до вратата, вдигна резето и отвори малко зарешетено прозорче.

— Добър вечер.

Гласът му прозвуча дрезгаво в нощта.

— Дал Бог добро — отговори уплашен и сънлив глас от другата страна.

— Трябва да говоря веднага с майка Констанса. Отнася се за сериозен семеен въпрос. Ако не й кажете да излезе веднага, след десет минути ще вдигна такъв шум, че ще разбудя целия квартал.

Прозорчето се затвори веднага, резето отново бе пуснато и той остана да чака последствията от заплахата си. И докато чакаше, загърнат в наметалото си, под черното беззвездно небе, се замисли за непредвидените обстоятелства, които го бяха накарали да наруши спокойствието на шепа невинни монахини в този час, вместо да спи в леглото си като порядъчен човек. Още не можеше да прецени колко истина имаше в думите на доктора, когато упрекна него и Соледад за прекалената близост, която бяха демонстрирали публично. Може би е прав, помисли си той. И сега собственото им поведение се обръщаше срещу тях и заплашваше да ги унищожи.

Тогава някой отново дръпна резето.

— Кажете.

Гласът прозвуча тихо, но властно. Не успя да види лицето.

— Трябва да поговорим, сестро.

— Майко. Преподобна майко, ако нямате нищо против.

От тези първи разменени фрази Мауро Лареа заключи, че жената, с която трябваше да преговаря, съвсем не беше простодушна монахиня, чието единствено занимание е да се моли и да пече сладкиши в прослава на Бога. Явно трябваше да действа внимателно — това щеше да е битка между равни.

— Да, преподобна майко. Извинете за непохватността ми. Както и да е, моля ви да ме изслушате.

— Относно какво?

— Относно семейството ви.

— Моето семейство е Бог и тази общност.

— Знаете, че това не е вярно.

Тишината в уличката беше толкова ефирна, толкова безплътна, че от двете страни на прозорчето се чуваше дишането им.

— Кой ви праща, братовчед ми Луис ли?

— Братовчед ви умря.

Очакваше, че ще му зададе някакъв въпрос, например как или кога е умрял Дребосъка. Или поне да произнесе едно „мир на праха му“. Но не стори нито едното, нито другото. Затова, след като изчака няколко секунди, той продължи:

— Идвам от името на сестра ви Соледад. Мъжът й се намира в критично положение.

„Кажи й, че я моля да ми помогне, че я умолявам заради паметта на родителите и братовчедите ни. Заради всичко, което някога сме споделяли, което някога сме били…“ Сол му бе заръчала да й предаде това послание, стискайки ръцете му с все сила, опитвайки се да задържи сълзите си. И той щеше да направи всичко възможно посланието й да стигне до сестра й.

— Не виждам как бих могла да се намеся, когато те живеят извън страната.

— Вече не. От доста време са в Херес.

Вместо отговор отново настъпи мълчание. Той продължи:

— Нуждаят се от убежище. Болен е, а един човек иска да се възползва от слабостта му.

— От какво страда?

— От дълбоко душевно разстройство.

Луд е, по дяволите — искаше му се да извика. — А жена му е отчаяна. Помогнете им, за бога.

— Боя се, че твърде малко бих могла да направя по въпроса. В тази обител се лекуват единствено присъщите на духа тревоги и терзания пред Всемогъщия.

— Ще бъде само за няколко дни.

— Има достатъчно странноприемници в този град.

— Вижте, госпожо…

— Преподобна майко — сряза го тя отново.

— Вижте, преподобна майко — продължи той търпеливо. — Знам, че не поддържате връзка с близките си от много години, и не е моя работа да се намесвам във въпросите, които ви разделят, нито да ви моля да ги преодолеете. Аз съм само един беден грешник, който рядко ходи на църква и невинаги спазва Божиите заповеди, но още си спомням това, което свещеникът в селото проповядваше в детството ми за делата на добрия християнин. И сред тези четиринайсет милосърдни дела, и ме поправете, ако греша, имаше такива като например да се погрижим за болен, да нахраним гладен, да напоим жаден, да подслоним странник…

Отговорът, изречен шепнешком, беше остър като нож.

— Нямам нужда от поученията на един безбожник.

Дрезгавият му глас прозвуча още по-остро:

— Ако не сте готова да подслоните зет си като Инес Монталво, която някога сте били, то ви моля да сметнете това за свой дълг, произтичащ от сегашното ви положение на Божия слугиня.

— Господ ще ми прости, ако ви кажа, че сте еретик и богохулник.

— Права сте, госпожо, знам, че душата ми ще гори в ада. Но и вашата ще гори там, ако откажете помощ на хора, които толкова се нуждаят от вас в момента.

Прозорчето се затвори пред лицето му с рязък звук, който отекна до дъното на уличката. Той не помръдна от мястото си. Предусещаше, че срещата още не е приключила. След няколко минути се увери в това, когато отново чу гласа, който го посрещна в началото:

— Майка Констанса ви чака на портата на градината, зад къщата.

Веднага щом се срещнаха на указаното място, двамата закрачиха бързо и равномерно. Погледна я скришом и прецени, че е висока колкото Соледад. Расото и булото обаче му попречиха да прецени дали приликата между тях стигаше дотук.

— Моля ви да извините резките ми маниери, майко, но положението е такова, че не търпи отлагане.

За разлика от обичайната непринуденост на Сол, сестра й не изглеждаше склонна да размени дори една дума с него. Въпреки това реши да й обясни каква е ролята му в цялата тази история. Това, че тя не говореше, не означаваше задължително, че не е склонна да слуша.

— Позволете ми да се представя като новия собственик на имотите на семейството ви. Казано накратко, преди да умре в Куба, братовчед ви Луис Монталво ги е завещал на другия ви братовчед, Густаво, който живее на острова от дълги години. И от Густаво минаха в мои ръце.

Пропусна подробностите относно начина, по който това бе станало. Тя продължаваше все така упорито да мълчи и той реши, че е безсмислено да говори, докато вървяха в нощта по тъмните, покрити с локви улици, с развяващи се от бързането наметала. Когато стигнаха до вратата на семейство Клейдън, тя най-после наруши мълчанието:

— Искам да видя болния сама. Предайте това на когото трябва.

Мауро Лареа влезе в къщата, докато майка Констанса чакаше в тъмнината, застанала върху розата на ветровете в покрития вход.

— Не иска да ви види — обяви лаконично той на Соледад и лекаря. — Но се съгласи, ще го приеме в манастира.

На лицата им се изписа дълбоко огорчение. Две сълзи се стекоха по бузите на Сол. Сърцето на Мауро Лареа се сви от жалост, но не каза нищо, а отправи поглед към лекаря. Той обаче предпочете да му обърне гръб. На него и на онова, което току-що бе чул.

Въпреки това уважиха искането й. Не казаха нищо, затвориха вратите и единствено икономът Палмър придружи монахинята до спалнята на господаря.

Остана при търговеца на вино около час, на бледата светлина на един свещник. Никой не узна дали са разговаряли, дали са се разбрали по някакъв начин. Може би Едуард Клейдън дори за миг не бе дошъл на себе си. А може би в тъмния силует, който се наведе над него, хвана го за ръката и коленичи, за да се моли през сълзи до него, измъченото съзнание на стареца различи в миг на внезапно просветление красивото момиче с тънка талия и дълга кестенява плитка, което някога е била Инес Монталво в онези години, когато още не се бе подстригала за монахиня, за да се откъсне от света; в онези години, когато голямата къща на „Торнерия“ е била пълна с приятели, смехове и обещания, които накрая се бяха разпаднали като изгоряла на свещ хартия.

През това време в библиотеката, където огънят в камината догаряше, всеки се бореше както можеше със собствените си призраци. Когато най-после съзряха на прага внушителната осанка на майка Констанса, всички се изправиха.

— В името на Исус и за благото на душата му ще го настаня в килия на нашата обител. Трябва да тръгнем незабавно, за да стигнем преди началото на утринната молитва.

Соледад и докторът не произнесоха нито дума. Останаха като онемели пред облечената в черно достолепна фигура, която сега им изглеждаше толкова чужда. В първия момент не успяха да свържат нежното момиче от спомените им с внушителната монахиня с черно було и прости кожени сандали, която ги гледаше със зачервени, изпълнени с болка очи.

Заяви, че не иска никой да ги придружи.

— Отиваме в свят Божи дом, а не в хан.

Суровото й държане ги възпря от всякакви опити да установят някаква близост.

Мауро Лареа ги наблюдаваше от дискретно разстояние, пушейки в най-зле осветения ъгъл на библиотеката, до един алабастров пиедестал. Когато най-после успя да види лицето на монахинята под бледата светлина, беше му трудно да направи сравнение, да отдели чертите на всяка от сестрите от външната им обвивка. Сол — с блестяща коса, прибрана в красив кок, и все още с разкошната вечерна рокля в тъмносин цвят, която разкриваше рамене, деколте, ключици, ръце и гръб; цели педи стегната плът и нежна кожа. За разлика от нея, Инес беше облечена с черно расо от груб плат, с бели ленти на врата и челото. Лукс и грижи за външността при едната; при другата — следите от дългогодишно уединение и откъсване от света. Почти нищо повече не успя да забележи, защото срещата приключи.

Въпреки всичко Соледад не успя да се сдържи.

— Инес, моля те, почакай. Да поговорим поне за минутка.

Непреклонна, монахинята се обърна и излезе.

В същия момент къщата се оживи, закипяха приготовления. Мауро Лареа, вече изпълнил задачата си да убеди майка Констанса, остана в библиотеката, пушейки пурата си, докато останалите трескаво подготвяха преместването. Чувстваше се като натрапник сред тази чужда домашна суетня, но съзнаваше, че не може да си тръгне. Имаше още важни въпроси, които трябваше да бъдат решени.

Накрая чаткането на подковите на конете и шумът от колелата на файтона раздраха тишината на пустия площад. Малко след това Соледад и Мануел се върнаха в библиотеката. Тя едвам сдържаше сълзите си и притискаше ръка към устата си, опитвайки да си възвърне самообладанието. Той беше със сгърчено лице, изтерзан като гладен вълк в снежна виелица.

— Трябва да решим какво да правим с вицеконсула.

Гласът на Мауро Лареа прозвуча грубо и нетактично, даже неприлично, предвид деликатните обстоятелства. Успя обаче да постигне ефекта, който целеше — да им помогне да се съвземат, да ги накара да преглътнат огромната мъка, заседнала в гърлата им от раздялата със съпруга и приятеля, останал под закрилата на една строга монахиня, в която не успяха да доловят дори проблясък от някогашното тъй близко до сърцето им момиче.

— Ако Алан Клейдън е решил да се върне в Херес, то несъмнено скоро ще го направи — добави той. — Да предположим, че в десет часа вече е тук и после в продължение на час се лута, докато успее да открие кой е вицеконсулът, къде се намира жилището му и да отиде там. Ще бъде около единайсет часът. Най-много единайсет и половина. Само с толкова време разполагаме.

— Дотогава вече ще съм говорила с вицеконсула. Мануел ми каза кой е, Чарлс Питър Гордън, шотландец, който живее на Пазарния площад, потомък е на рода Гордън. Сигурно е познавал семейството ми, може да е бил приятел на дядо ми или на баща ми.

— Също така ти казах, че идеята не е добра — намеси се Мануел Исаси, но тя отмина без внимание забележката му.

— Ще отида рано, ще му обясня всичко. Ще му кажа, че Едуард е в Севиля или… или в Мадрид, или пък, знам ли, на бани в Хигонса. Или пък че се е върнал в Лондон заради важна търговска сделка. Ще му разкажа за мошеничествата на Алан, надявам се да повярва повече на мен, отколкото на него.

— Пак ти повтарям, excusatio non petita, accusatio manifesta. Безсмислено е да се оправдаваш за нещо, в което още никой не те е обвинил. Според мен това е неразумно, Сол.

Тогава тя го погледна с красивите си очи на подгонено животно. Помогни ми, не ме оставяй да падна, молеше го безмълвно. За пореден път.

— Съжалявам, Соледад, но мисля, че е време да се сложи край на това безумство.

Не ме предавай, Мауро. Не и ти.

Когато тя го погледна, той изпита пареща болка, все едно че някой гореше вътрешностите му с нажежени клещи като онези, с които дядо му го научи да работи в старата ковачница, в която израсна. Трябваше обаче да спре тази лавина от безразсъдства на всяка цена. Затова каза студено:

— Докторът е прав.

Появата на Палмър отклони изцяло вниманието на тримата и той изпита огромно облекчение, когато очите на Соледад престанаха да го умоляват за помощ. Страхливец, упрекна се той.

Тя се изправи, приближи се до Палмър и го попита нещо на английски. Палмър отговори лаконично, с присъщата си флегматичност, през която обаче прозираше унинието му.

— Всичко е наред, господинът пристигна, вече е в манастира.

Тя, все още развълнувана, му каза тихо, че може да се оттегли.

Да му пожелае лека нощ в този час, щеше да прозвучи като грозна шега.

— Мауро, намини рано сутринта през дома ми, за да видиш как е прекарала нощта жената на Густаво. Аз ще изляза веднага щом съмне, за да потърся сина на Едуард в хана — каза Исаси. — Ще се опитам да го убедя, ще поговоря с него открито и ще видим какво ще реши да прави. Само ви моля, за ваше добро, да не предприемате нищо. Положението и без това вече е достатъчно объркано. А сега мисля, че е време да се опитаме да поспим. И дано сънят ни донесе малко спокойствие.