Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Templanza, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3гласа)

Информация

Сканиране
strahotna(2017)
Разпознаване и корекция
egesihora(2017)

Издание:

Автор: Мария Дуеняс

Заглавие: Под слънцето на Андалусия

Преводач: Марияна Китипова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: испански

Издание: Първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: испанска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 10.03.2016

Отговорен редактор: Вера Янчелова

Художник: Марияна Кръстева Станкова

Коректор: Здравка Петрова

ISBN: 978-954-26-1552-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3680

История

  1. —Добавяне

41.

Валеше ситен дъжд. Кочияшът изцъка с език и изплющя с камшика. Конете веднага потеглиха. Соледад го чакаше в купето, загърната в черна наметка, обшита с хермелин, красивата й шия се подаваше сред кожите, а очите й блестяха в тъмнината. Изискана и грациозна, както винаги, маскирала черните облаци под умело положен слой пудра и прикрила тревогата си с прелъстителен аромат на бергамот. Владееща положението, отново уверена в себе си. Или правейки неимоверни усилия, за да се преструва.

— Няма ли да е странно главната героиня на тържеството да се появи с един анонимен пришълец?

Тя се разсмя с лек сарказъм и дългите й обици с брилянти затанцуваха на светлината на един уличен фенер.

— Ти — анонимен пришълец? Странното би било някой да не знае кой си, откъде идваш и какво търсиш тук. На всички им е известно, че се познаваме покрай бившите имоти на семейството ми, както и че възрастен мъж като Едуард може най-неочаквано да получи здравословен проблем и точно тази лъжа ще разпространя наляво и надясно. Освен това нашите винопроизводители са светски хора и обикновено толерират ексцентричностите на чужденците. Защото въпреки корените ни, на този етап от живота с теб сме до голяма степен чужденци.

Фасадата на бароковия дворец Алкасар блестеше на светлината на горящите факли, поставени в железните халки от двете страни на голямата врата. Пристигнаха последни, така че неволно привлякоха всички погледи към себе си. Внучката на великия Матиас Монталво със зашеметяваща рокля в пруско синьо, която се показа, след като тя свали от раменете си кожената наметка; пришълецът от Америка — с безукорен фрак и вид на преуспял мъж от Новия свят, завърнал се в старата родина.

Дори човек с най-развихрено въображение не би могъл да си представи, че тази жена с изискана осанка и космополитен вид, която сега приемаше поздрави, любезности и комплименти, само няколко часа по-рано бе прокарала острието на един нож по сгърченото от страх тяло на собствения си доведен син. Или че преуспелият минен предприемач с отвъдокеански акцент, чиито слепоочия бяха започнали да сребреят, криеше под безупречните ръкавици ръцете си, разранени от рискованото изкачване по една стена.

Така че всички се надпреварваха да ги поздравяват. „Соледад, скъпа, колко се радвам, че отново си сред нас; господин Лареа, за нас е огромна чест да бъдете наш гост.“ Още усмивки и ласкателства тук, още комплименти там. Дори някой да се бе запитал какво, по дяволите, правеха заедно последната потомка на стария род и този пришълец от Новия свят, който така загадъчно бе придобил имотите на семейството, то той прикри умело недоумението си.

В салона, под три великолепни полилея от бронз и кристал, се бяха събрали едрите винопроизводители и местната земевладелска аристокрация. Фигурите се умножаваха в разкошните огледала със златни рамки по стените. Сатените, коприните и кадифетата на дамите искряха под светлините; бижутата бяха дискретни, но достатъчно скъпи. Мъжете бяха с добре подстригани бради, с фракове, с одеколони „Аткинсън“ от Олд Бонд Стрийт и с кръстове и ордени на гърдите. С една дума, изисканост и разкош без показност — не толкова пищно като в Мексико, нито толкова разточително като в Хавана. И въпреки това обстановката внушаваше усещане за власт, пари, добър вкус и изтънченост.

Един квинтет изпълняваше валсове от Щраус и Ланер, галопи и мазурки, които танцуващите отмерваха с потропвания на токовете. Домакините дойдоха да ги поздравят. Скоро извикаха Соледад, а към него се приближи усмихнатият Хосе Мария Уилкинсън, президентът на казиното.

— Елате с мен, приятелю, искам да ви представя.

Озова се сред елегантни господа с фамилии с привкус на вино — Гонсалес, Домек, Лусто, Гордън, Пемартин, Ласалета, Сарви… Разказа за кой ли път искрените си лъжи и фалшивите си истини. Политическите конфликти, които го били накарали да напусне младата мексиканска република, перспективите, които родината майка предлагала на своите някога изоставили я синове, които сега се връщали от бившите колонии с пълни джобове, и още куп лъжи от този род. Всички бяха изключително внимателни и подеха с него оживен разговор — питаха го, отговаряха му, обясниха му и осветлиха основни въпроси за този свят от белезникава земя, лозя и изби.

Чак след два часа Соледад успя да се приближи до групичката мъже, с които той разговаряше.

— Сигурна съм, че нашият гост се наслаждава с огромно удоволствие на разговора ви, скъпи приятели, но се опасявам, че ако не го отведа, няма да е в състояние да ме покани на танца, който му обещах.

— Разбира се, скъпа Сол, няма да го задържаме повече — отговориха й те. — Моля ви, господин Лареа. Извини ни, скъпа Соледад, разбира се, за бога, как иначе.

— Баща ми никога нямаше да пропусне дори една полонеза в ден като днешния. И аз трябва да поддържам авторитета му като достойна дъщеря на Хакобо Монталво — безразсъден в бизнеса и изкусен в салоните, както всички си го спомняте.

Добронамерени смехове посрещнаха тези нейни думи; никой обаче не успя да схване двоякия им смисъл.

Може би топлият прием, който винопроизводителите му оказаха, го накара да се отпусне и да забрави за момент бурните събития през деня. Или пък това се дължеше на обаянието на Соледад, на онази смесица от изящност и твърдост, която неизменно я беше съпътствала във всички бури и корабокрушения в живота й. Във всеки случай от момента, в който двамата застанаха в средата на салона, Мауро Лареа забрави всичко: мъчителните мисли, които дълбаеха като свредел ума му, заплахата, която идваше от доведения син, хората наоколо. Всичко сякаш изчезна като с магическа пръчка веднага щом обгърна талията на Соледад и усети ръката й, която тя постави на гърба му. И така — тяло до тяло, ръка в ръка, почти докосвайки деколтето й с гръдта си и голото й рамо с брадичката си, вдъхвайки мириса й, усещайки плътта й — беше готов да остане до деня на второто пришествие. Без да го е грижа за бурното минало, останало зад гърба му, нито за неспокойното бъдеще, което го очакваше. Без да съзнава, че може би за пръв и последен път танцуват заедно; без да си спомня, че тя се готви да замине, за да защити един изпаднал в пълно умопомрачение съпруг, когото може би никога не бе обичала страстно, но на когото щеше да остане вярна докрай.

Както обаче често се случва с най-безумните фантазии, нещо земно и близко го изтръгна от бълнуванията му и го върна в реалността. Мануел Исаси, облечен с всекидневни дрехи, ги наблюдаваше със смръщено лице от една от отворените врати на салона, чакайки някой от двамата да забележи присъствието му. Може би първо Сол го видя, може би той. Във всеки случай погледите на двамата се срещнаха с този на доктора, докато те се въртяха в ритъма на танц, който внезапно им се стори безкраен. Разбраха ясно посланието, бяха достатъчни само няколко дискретни жеста, за да им го предаде: отнася се за нещо сериозно, трябва да говорят. Щом се увери, че са го разбрали, докторът изчезна.

Половин час по-късно, след многобройни извинения и сбогувания двамата излязоха от двореца, прикривайки се под един голям чадър, и се качиха в каретата на Клейдън, където нетърпеливо ги чакаше лекарят.

— Не знам кой е по-луд, горкият Едуард или вие двамата.

Той напрегна мускули. Соледад вирна надменно глава. Никой обаче не произнесе нито дума, докато колата потегляше. Безмълвно се споразумяха да го оставят да говори. Лекарят продължи:

— Преди няколко часа, докато пътувах по шосето на връщане от Кадис, спрях в една странноприемница преди Лас Крусес, на около левга от Херес. И там го срещнах заедно с двама спътници.

Не беше нужно да споменава името на Алан Клейдън, за да разберат за кого говори.

— Но вие не се познавате — отбеляза Сол.

— Вярно е. Видяхме се само веднъж, в деня на сватбата ти, когато аз бях студент, а той — невъзпитан хлапак, сърдит като отбито теле, че баща му се жени повторно. Но прилича донякъде на Едуард. И говори английски. Освен това приятелите му го наричаха с фамилното му име, а теб споменаха няколко пъти. Така че нямаше нужда да съм пророк, за да се ориентирам в ситуацията.

— Представи ли им се? — отново го прекъсна тя.

— Не с името, нито с връзката ми с теб, но бях принуден да се представя като лекар, когато видях в какво състояние се намира.

Соледад го погледна въпросително. Мауро Лареа се прокашля.

— Някой грубиян най-безцеремонно му беше счупил палците.

— Мили боже — изтръгна се дрезгав шепот сред кожите, обгърнали шията й.

Мауро Лареа обърна лице към дясното прозорче, сякаш се интересуваше повече от тъмнината навън, отколкото от въпроса, обсъждан вътре.

— Имаше и резка от нож на бузата. За щастие, повърхностна. Но очевидно нанесена умишлено.

Сега тя обърна поглед към прозорчето от нейната страна. Седналият срещу тях доктор изтълкува правилно реакциите и на двамата.

— Постъпили сте като безотговорни варвари. Измамили сте един адвокат, като сте представили за жив един покойник, забъркахте мен, за да задържите жената на Густаво в собствения ми дом, малтретирали сте сина на Едуард.

— Лъжата за Луисито не доведе до никакви последици — заяви сухо Соледад, с лице все още обърнато навън.

— Карола Горостиса съвсем скоро ще замине за Хавана — добави той.

— А Алан, ако имаме късмет, утре сутринта ще бъде в Гибралтар.

— А на вас, ако имате късмет, утре сутринта може да ви се размине затворът „Белен“ и да се отървете само с обяснения в казармата на Гражданската гвардия.

Най-после обърнаха глави, настоявайки безмълвно да им обясни това зловещо предсказание.

— Алан Клейдън няма никакво намерение да се върне в Гибралтар. След като му шинирах пръстите в странноприемницата, той ме попита за името и адреса на английския вицеконсул в Херес. Казах му, че не го познавам, но това не е вярно: знам кой е той и знам къде живее. Знам също, че доведеният ти син смята да го открие, да му изложи фактите и да поиска намесата му, за да заведе наказателно дело срещу теб, Сол.

— Тя няма нищо общо с нападението — отсече Мауро Лареа.

— Намеренията му са насочени в друга посока. Вярно е, че приятелят му гибралтарец спомена за някакъв индианец, предполагам, че става дума за слугата ти, Мауро, и за друг въоръжен и агресивен мъж на кон, който сигурно си ти. Но в момента това е най-малката ни грижа.

— Тогава? — двамата зададоха едновременно въпроса.

В същия момент каретата спря, бяха стигнали до площад „Кабилдо Виехо“. Сега, когато шумът от колелата и чаткането на подковите по настилката бяха секнали, Исаси сниши глас:

— Синът на Едуард възнамерява да докаже, че баща му, британски поданик със здравословни проблеми, е задържан против волята му в чужда страна, отвлечен от собствената му съпруга и предполагаемия й любовник. И за тази цел ще поиска незабавно дипломатическо посредничество и намесата на английските власти от Гибралтар. Спътниците му вече потеглиха за Гибралтар с дилижанс, за да уведомят за случая съответните инстанции. Той остана в странноприемницата с намерение да се върне тук сутринта. Бесен е и изглежда готов да намеси и папата, но няма намерение да остави нещата така.

— Но, но… но това е недопустимо, това надминава… това…

Соледад беше толкова възмутена, че не можеше да разсъждава хладнокръвно. Ядосана, тя даде воля на гнева си.

— Ще говоря с вицеконсула утре рано. Не го познавам лично, само знам, че заема поста отскоро, но ще отида при него и ще му обясня всичко. Ще му… ще му…

— Сол, чуй ме — опита се да я успокои докторът.

— Ще му обясня подробно за случилото се днес, за пристигането на Алан и за неговото… неговото…

— Сол, чуй ме — настоя докторът, опитвайки се да я вразуми.

— А после… после…

Тогава Мауро Лареа, седнал до нея, се обърна и хвана здраво китките й. Вече не беше чувственият допир от танца, нито нежното съприкосновение на кожите им, но въпреки това той целият настръхна, когато усети фините й пръсти, докато очите им отново се срещаха в тъмнината.

— После нищо. Успокой се и изслушай Мануел, моля те.

Тя преглътна мъчително, после затвори очи, опитвайки се да възвърне самообладанието си.

— Засега не трябва да говориш с никого, защото си твърде много замесена — продължи Исаси. — Трябва да намерим начин да стигнем до консула по по-хитър начин.

— Може да се опитаме да спрем Клейдън, да му попречим да дойде в Херес — намеси се тогава той.

— Но не и по твоя начин, Лареа — остро отвърна лекарят. — Не знам как се решават тези въпроси между мексиканските миньори или в легендарния Нов свят, от който идваш, но тук нещата не стават така. Тук порядъчните хора не сплашват противниците си, като опират пистолет в слепоочието им, нито заповядват на слугите си да чупят кости.

Вдигна дясната си ръка. Достатъчно, казваше с този жест. Разбрах посланието, друже, няма нужда от повече натяквания.

— Но, Мануел — настоя Соледад, — ти можеш да обясниш на когото трябва, че нещата не стоят така.

— Аз мога да удостоверя като лекар истинското душевно състояние на Едуард. Мога да гарантирам пред властите, че винаги си се стараела да го предпазиш и че в продължение на години си се грижила денонощно за него. Мога да свидетелствам също, че синът му ви е мамел, че е смучел като пиявица пари от вас, че никога не те е уважавал и че се е възползвал от душевното разстройство на баща си, за да извърши куп финансови измами. Но свидетелството ми няма да струва пукната пара. Заради приятелството, което ни свързва, аз съм дискредитиран още от самото начало.

Очевидността на аргумента беше неоспорима. Само че той не спря дотук.

— А що се отнася до предполагаемата ви любовна връзка — продължи докторът, — също мога да се закълна, че този мъж не ти е любовник, независимо че е придобил имотите на семейство Монталво по доста неясен начин. Но истината е, че цял Херес ви видя да пристигате и да си тръгвате заедно от двореца Алкасар; видя ви да танцувате тази вечер и стана свидетел на вашата близост. А десетки други знаят, че тези дни сте влизали и излизали от къщата на единия и на другия съвсем свободно. Ако някой иска да изопачи злонамерено фактите, няма да му липсват доказателства: със сигурност ще се намери човек, според когото сте престъпили най-безогледно нормите на поведение между една порядъчна майка на семейство и един необвързан чужденец.

— За бога, Мануел, дори не сме…

— Нямам намерение да давам морална оценка на поведението ви, но истината е, че това не е голяма столица като Лондон, Сол. Нито като Мексико или Хавана, Мауро. Херес е малък, дълбоко религиозен католически град в Южна Испания, в който някои публични постъпки трудно се приемат и могат да имат неблагоприятни последици. И вие би трябвало да знаете това добре като мен.

Мануел Исаси беше прав, колкото и да не им се искаше да го признаят. Чувствайки се неуязвими зад бронята си на чужденци и с онова успокояващо усещане, че не принадлежат към местния живот, те бяха действали, без да се съобразяват с нищо и никого, търсейки отчаяно решение на собствените си проблеми. И макар да бяха сигурни, че не са направили нито една морално укорима стъпка в отношенията си, привидните факти сочеха в друга посока.

— Боя се, че сте сами на ръба на пропастта — завърши лекарят. — При това положение трябва бързо да решим какво ще правим.

Тримата потънаха в дълбоко мълчание. Продължаваха да седят в каретата, спряла пред главния вход, докато кроткият дъжд се стичаше по прозорчетата. Сол сведе глава и покри лицето си с длани, сякаш това щеше да й помогне да измисли нещо. Исаси стоеше със смръщено чело. Тогава Мауро Лареа наруши мълчанието:

— Без доказателства няма престъпление. Затова първото нещо, което трябва да направим, е да преместим господин Клейдън. На място, където на никого няма дори да хрумне, че се намира.