Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (40)

40.

Половин час по-късно една карета се движеше по улиците на Херес на юг към залива или към Кампо де Гибралтар. От едната й страна яздеше мъж. Когато отминаха стръмнината при Алкубиля и последните светлини се изгубиха в далечината, ездачът пришпори коня, изпревари колата и застана на пътя, принуждавайки кочияша да спре.

Пресегна се от коня и отвори лявата вратичка. Отвътре се разнесе гласът на слугата му:

— Всичко е наред, господарю.

Сантос Уесос му върна пистолета, с който беше държал на прицел пътниците. От седлото на жребеца Мауро Лареа се наведе и надникна в купето, така че хората вътре да видят лицето му. Двамата спътници на Клейдън-младши се бяха оказали слабоват приятел англичанин и гибралтарец с непроницаем акцент. За да запълнят времето, докато чакаха в къщата, двамата бяха опустошили голямо количество напитки и накрая се бяха напили. Не оказаха никаква съпротива, когато той им нареди да излязат и да чакат във файтона. Сигурно се радваха да се измъкнат от този досаден семеен проблем, в който се бяха забъркали.

Друга обаче беше реакцията на доведения син. След като превъзмогна първоначалното си объркване от появата на Мауро Лареа в стаята, започна да се държи заплашително. Затова сега, разпознавайки в тъмнината лицето на натрапника, провалил плановете му, той се разкрещя.

Не разбираха думите, но видът му не оставяше място за съмнение. Гневен, възбуден, настръхнал.

— По дяволите, Сантос, разбираш ли нещо от това, което казва този глупак?

— Нито дума, господарю.

— Тогава какво чакаме и не го накараме да млъкне?

Двамата се задействаха едновременно, съгласувайки мълчаливо движенията си. Мауро Лареа вдигна револвера и опря дулото му в слепоочието на англичанина. Сантос Уесос сграбчи едната му ръка. Спътниците му затаиха дъх, очаквайки със страх това, което щеше да последва.

Първо се чу изпращяването на костта, когато се счупи, после неистовият вик.

— И другата, нали?

— Май да, за да не му скимне отново да ругае.

Чу се второ изпращяване, сякаш някой чупеше лешници. Доведеният син отново изрева. След като викът му утихна, вече нямаше перчения и високомерни жестове; чуваше се само тихо и жално скимтене, като на ранено прасе.

Оръжието се върна на кръста на собственика си, а Сантос Уесос се метна на коня зад гърба на господаря си. Мауро Лареа удари два пъти с длан покрива на купето, за да ги подкани да потеглят. Знаеше обаче, че това не е краят. Счупените палци на двете ръце бяха могъща причина доведеният син да не смее отново да се пробва, но знаеше, че този тип хора рано или късно, лично или чрез други, винаги се връщат.

Мина през улица „Франкос“, за да се увери, че всичко е наред, и да остави Сантос Уесос отново на поста му. Докторът още не се бе върнал от Кадис, Карола Горостиса беше прекарала следобеда спокойно, слугинята Саграрио разбиваше яйца в кухнята, подпомагана от Тринидад. Оттам до площад „Кабилдо Виехо“ разстоянието беше кратко.

Соледад седеше със същата измачкана рокля, с разкопчани ръкави и яка, с разрошена коса, втренчила поглед в огъня в кабинета си — стаята, в която Палмър го заведе и която той още не познаваше. Нито гергефи за бродиране с копринени конци, нито триножници, на които да рисува нежните изгреви — женските елементи и украшения почти отсъстваха от това помещение, пълно с папки, вързани с червени ленти, със счетоводни книги, фактури и картотечни шкафове. Мастилниците, перата и попивателните заемаха мястото, където всяка друга жена от нейната класа щеше да постави статуетки на купидони и пастири; книжата и кутиите за кореспонденция заместваха любовните романи и старите броеве на модни списания. Четири портрета в овална рамка на четири красиви създания, приличащи на майка си, бяха единствените отстъпки пред светската реалност.

— Благодаря — прошепна тя.

„Дори не го споменавай, не ми костваше никакво усилие.“ „Моля те, няма защо.“ Би могъл да използва всяка от тези банални фрази, но предпочете да не лицемерничи. Да, бе му коствало усилия. И умора. И напрежение. Не само заради опасното изкачване, при което бе рискувал да си счупи главата, нито заради спречкването с един долен човек. Нито дори, че бе принуден да заплаши кучия син с пистолета или че бе дал безмилостна заповед на Сантос Уесос, без да му трепне гласът. Това, което в действителност го бе смутило и се бе забило като нож някъде в него, беше друго нещо, не толкова явно, но много по-болезнено — здравината на връзката, която бе констатирал между Соледад и Едуард Клейдън, увереността, че между тях, въпреки обстоятелствата, съществува крепък и непоклатим съюз.

Без да чака покана, той отпуши една бутилка, поставена на близкия поднос, наля си една чаша и седна в съседното кресло.

— Значи, сега ти ръководиш бизнеса.

Кимна утвърдително с глава, без да откъсва очи от пламъците.

— Започнах да навлизам в него, откакто Едуард получи първите пристъпи, скоро след като забременях с малката ни дъщеря, Инес. Изглежда, в семейството е имало склонност към… да кажем, екстравагантност. И когато осъзна, че може да я е наследил в най-жестоката й форма, започна да ме обучава, за да мога да поема изцяло управлението, когато той вече няма да е в състояние да го прави.

Взе стъклената запушалка и започна разсеяно да я върти между пръстите.

— По онова време вече живеех от десет години в Лондон, грижех се за дъщерите си и водех оживен светски живот. В началото ми беше много трудно да свикна. Тъгувах за Херес, за семейството, за тази южна земя, изпълнена със светлина. Не можеш да си представиш колко съм плакала под онова оловносиво небе, колко пъти съм съжалявала за заминаването си и съм мечтала да се върна. Дори по някое време мислех да избягам, да се кача тайно на някой от корабите, които ежедневно отплаваха за Кадис, за да товарят бъчви вино.

Дървата в камината запукаха, сякаш в такт с тъжния смях, с който тя си спомни онова безразсъдно желание от сладко–горчивите дни на младостта си.

— Но не е трудно да се поддадеш на изкушенията на една тримилионна столица, когато имаш необходимите контакти, пари и мъж, който изпълнява всеки твой каприз. Така че се приспособих в пълния смисъл на думата и се пристрастих към соарета, пазаруване, маскаради и чаени салони, сякаш животът ми беше непрекъсната въртележка от удоволствия.

Стана и се доближи до прозореца. Обходи с поглед почти пустия площад, осветен от няколко газени фенера, но едва ли видя нещо отвъд собствените си спомени. В ръцете си държеше стъклената запушалка и докосваше ръбовете й с възглавничките на пръстите, докато говореше.

— До деня, в който Едуард ми предложи да го придружа в едно от пътуванията му до Бургундия. Когато обикаляхме лозята в Кот дьо Бон, ми съобщи, че трябва да ме подготви за това, което неумолимо наближаваше. Празненството беше свършило — бе настъпил моментът да приема жестоката и тъжна реалност. Ако не поемех юздите в ръце, щяхме да потънем. За щастие, в началото кризите бяха редки и така постепенно навлязох в бизнеса. Когато състоянието му се влоши, аз започнах да дърпам конците на бизнеса. И така можеше да продължи, ако…

— Ако не се бе върнал доведеният ти син.

— Докато бях в Португалия, за да договоря закупуването на голяма партида порто, като прикрих за кой ли път отсъствието на мъжа ми с хиляди извинения, Алан се възползвал от отсъствието ми и макар че вече бе получил наследството си, накарал объркания Едуард да подпише документи, които го правеха съдружник на компанията и му предоставяха значителни права и привилегии. Тогава не ми остана друг изход, освен да започна да действам. А когато положението стана непоносимо и душевното здраве на Едуард се влоши необратимо, реших да се върна у дома.

Продължаваше да стои до прозореца. Той бе станал и се бе приближил до нея. Лицата им се отразяваха в стъклото. И двамата сериозни, рамо до рамо, близки и същевременно разделени от стотици светове.

— Наивно вярвах, че Херес е най-доброто убежище, сигурен пристан, където ще се чувствам в безопасност. Възнамерявах да реорганизирам бизнеса оттук, да се разделя с европейските доставчици и да се отдам изцяло на износа на шери, като едновременно с това държа Едуард далече от всякакви домогвания. Обмислях драстични решения: да се откажа от бордото, сицилианската марсала, бургундските вина, портото, мозелското вино и шампанското. Да се върна към това, което беше сърцевината на бизнеса още от началото — хереса. Моментът е изключително благоприятен за нашите вина в Англия. Търсенето нараства главоломно, цените също растат и конюнктурата е изключително изгодна.

Млъкна за секунди, за да подреди мислите си, преди да продължи.

— Дотолкова, че дори обмислях възможността да възстановя работата в лозята и в семейната изба; да отглеждам самата аз грозде и да произвеждам вино, без дори да подозирам, че дъщерите ми няма да наследят тези имоти след смъртта на братовчед ми Луис. Както и да е, настаних временно момичетата в пансиони и при приятели с намерението по-късно да ги доведа тук, затворих къщата ни в Белгрейвия и се върнах. Но сбърках. Не прецених добре алчността на Алан, не успях да предвидя докъде е способен да стигне.

Все още съзерцаваха лицата си в стъклата на прозореца. Навън беше започнал да вали слаб дъжд.

— За какво ми разказваш всичко това, Соледад?

— За да опознаеш светлите и тъмните ми страни, преди всеки от нас да продължи пътя си. Още не знам къде ще отидем с Едуард, но трябва час по-скоро да реша. Не можем да останем тук, където Алан ще продължи да се намесва — било лично, било чрез адвокати или посредници. В състояние е да предизвика публичен скандал и да влоши още повече душевното здраве на баща си. Постъпих глупаво, като си мислех, че това би било решение.

— Тогава какво ще правиш, ще се върнеш в Лондон ли?

— Не, там отново ще бъдем изложени на тормоза му. Точно за това мислех, когато ти дойде. Бихме могли да намерим временно убежище в Малта, там имаме добър приятел, висш военноморски офицер в Ла Валета. Ще бъде относително лесно да стигнем дотам по море от Кадис, а и ще имаме военна протекция, която Алан няма да се осмели да прескочи. А може също да отидем в Бордо и да се скрием в някой уединен замък в Медок, където контактите ни с винопроизводителите се превърнаха с годините в здрави приятелства. Дори може… — Тя замълча за момент, после продължи: — Както и да е, Мауро, не искам повече да те въвличам в нашите проблеми. Достатъчно направи за нас, не желая да навредя на плановете ти. Съжалявам, че ти предложих да не продаваш имотите. Сгреших. Помислих най-наивно, че… че ако останеш и ги разработиш отново… Както и да е, сега вече няма значение. Само исках да те уведомя, че скоро ще заминем. И най-разумното е и ти да сториш същото.

Така беше най-добре. Най-добре за всички. Всеки да следва своя път, начертан от една съдба, която никой от тях не беше преследвал съзнателно, но към която ги бяха тласнали обратите на живота.

Отражението им в прозореца се разпадна, когато тя се отдели от него.

— А сега, life goes on^[1]. Ако не побързаме, ще закъснеем.

Той я погледна с изумление.

— Сигурна ли си?

— Въпреки че ще се наложи да оправдавам отсъствието на Едуард с поредната лъжа, балът е събитие в наша чест. Там ще бъдат почти всички винопроизводители, които някога бяха приятели на семейството ми, присъстваха на сватбата ми и на погребенията на близките ми. Ще бъде много неучтиво от моя страна да не отида. Заради старите времена и в чест на блудната дъщеря, макар да не знаят колко безсмислено се оказа решението ми да се върна.

Хвърли поглед към часовника над камината.

— Трябва да бъдем там след час. По-добре да мина да те взема.