Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (4)

4.

Мина през дома на пълномощника си срещу църквата „Санта Брихида“, за да му вгорчи първото сутрешно кафе.

— Щом сам искаш да се удавиш, нищо не мога да направя — беше сухият отговор на Андраде. — Дано не съжаляваш.

— С това ще покрием най-спешните заеми, а останалото ще взема със себе си.

— Предполагам, че няма връщане назад — заключи приятелят му. Съзнаваше, че оплакванията с нищо няма да помогнат, затова реши да насочи гнева си към нещо по-конструктивно. — Тогава да се хващаме за работа. Ще опразним първо имението в Такубая. Отдалечено е от града, така че ще можем да действаме дискретно. Ще изнесем всичките мебели и вещи, за да ги продадем възможно най-бързо; за тях можем да вземем добри пари. Когато приключим, ще говоря дискретно с Рамон Антекера, банкера, за да му кажа, че имението става негово поради невъзможност да му платим ипотечния заем, който сключихме с него. Той е дискретен човек, ще уреди въпроса, без да породи приказки.

Два часа по-късно двама доверени слуги тикаха един тумбест шкаф, докато Сантос Уесос ги насочваше по пътя към голямата каруца, спряла на алеята пред къщата. В нея вече имаше един двукрилен гардероб и четири дъбови табли за легла. До колата, в очакване да бъде натоварен, бе поставен пълният комплект кожени столове, на които в добрите времена сядаха дузина и половина гости.

Отдалечен от домашната суетня, но същевременно и близо до нея, Мауро Лареа току-що бе съобщил на дъщеря си тъжните новини. „Разорение“, „заминаване“, „търсене“ — това бяха думите, които се носеха във въздуха. Мариана разбра.

Бе минал да я вземе, след като напусна дома на Андраде, но преди това й изпрати бележка, в която я молеше да бъде готова. Заедно пристигнаха с каретата в имението и сега разговаряха в беседката в обширната градина.

— Какво ще правим с Нико?

Този въпрос, зададен шепнешком, беше първата реакция на Мариана. Въпрос, който издаваше тревога за брат й — третия член на семейството, което бе намаляло в самия ден на раждането на момчето, когато следродилната треска бе отнела живота на младата жена, която дотогава ги бе сплотявала — майката на Мариана и Николас, жената на Мауро Лареа. Казваше се Елвира, като името на първата мина, на която стана собственик години след смъртта й. Елвира, дъщеря на селянин, който така и не се помири, че тя забременя от внука (син на неизвестен баща) на един баск, нито че се омъжи за момчето призори и без свидетели, нито че живееше до последния си ден в бедната ковачница в края на селото.

— Няма да му кажем, разбира се.

* * *

Да предпазят Николас, да закрилят крехкото сираче — това беше неизменната парола между баща и дъщеря. Затова Мариана порасна бързо, по принуда. Умна, смела и отговорна — каквото може да бъде момиче, което бе навършило четири години сред денковете, плъховете и докерите в пристанището на Бордо и което се грижеше за току-що проходило дете, докато баща му носеше два вързопа с оскъдните вещи на семейството. Отношенията между Испания и Мексико бяха обтегнати, затова се качиха на един стар френски параход, натоварен с желязо от Биская и вино „Жиронд“, който носеше поетичното и леко иронично име „Красива звезда“. Никаква романтика не бе имало обаче в тежкото пътуване през Атлантическия океан, продължило седемдесет и девет мъчителни дни, в пълно неведение на това, което ги очакваше от другата страна на океана. Случайностите в живота, както и оптимистичните очаквания на неколцина френски миньори, с които се засякоха в пристанището на Тампико, ги насочиха към Гуанахуато. За да започнат.

На седем години Мариана се справяше криво-ляво с домакинската работа в мизерната колиба от сив кирпич и с плосък покрив, в която живееха и която се намираше до миньорския лагер на „Ла Валенсиана“. Всеки ден готвеше в общата кухня заедно с момичета с две глави по-високи от нея, а когато някое от тях или жената на друг миньор предлагаше да наглежда малкия Нико, тя тичешком отиваше в училището, за да се научи да чете и най-вече да смята, за да разбере, ако собственикът на магазина за бакалски стоки, един възрастен техен съотечественик от Арагон, я лъжеше, докато събираше и изваждаше парите, които баща й й даваше всяка събота за ежедневните разходи.

След година и половина отново събраха багажа и се преместиха в Реал де Каторсе, примамени от треската за сребро, която се бе разразила за втори път в историята на това забутано между планините място. Същия месец, в който пристигнаха, баща й не се появи в продължение на четири дни, заклещен в търбуха на мината „Три луни“, с премазана между два камъка ръка и потопен до шия във водата. От двайсет и седемте миньори, които работеха на четиристотин и седемнайсет метра под земята, когато избухна взривът, само петима видяха отново светлината. Мауро Лареа бе един от тях. Останалите, голи до кръста, окичени с талисмани и медальони на Дева Мария, които така и не бяха успели да ги предпазят, бяха извадени с посинели лица, с напрегнати като въжета вратове и мъчителното изражение на удавниците.

Злополуката принуди собствениците да „отрежат въжетата“, както наричаха на професионален жаргон затварянето на мина. Оттогава „Три луни“ остана в колективната памет като прокълната мина и бе изоставена като негодна за експлоатация. Никой не посмя да я отвори наново. Той обаче знаеше, че дълбините й крият богати залежи чистопробно сребро. Но по онова време дори не му мина през ума безумната мисъл да върне живота на мината, която за малко щеше да отнеме неговия.

Това кошмарно преживяване накара миньора Мауро Лареа да вземе непоколебимото решение да промени нещата. Не искаше да бъде обикновен работник, избра да рискува: все по-настойчиво се носеха слухове за богатите жили, които сякаш изникваха от нищото, възстановяваха се все повече мини и въодушевлението растеше. Впусна се на сляпо в първото си скромно начинание. „Вие ми давате каквото ми е необходимо, за да започна да копая, да купя мулета и да наема неколцина мъже — казваше той и показваше една сива буца в мазолестата си длан. После я почистваше от пръстта и тя заблестяваше. — И от рудата, която изкопая, половината за вас, половината за мен.“ Това предложение правеше в лавките и в пивниците, по кръстовищата на пътищата и по ъглите на улиците. После добавяше: „И всеки да прави със своето каквото реши“.

Скоро успя да намери един невзрачен инвеститор, дребен комарджия — авиатори, така наричаха хората от неговата порода — който повярва в начинанието му, ако така можеше да се нарече скромният наводнен кладенец, на който възложи надеждите си. Но интуицията му нашепна, че ако копае на запад, може да открие богата жила. Кръсти мината на името на покойната си жена, чието лице вече се беше почти изличило от паметта му, и се захвана на работа.

На „Елвира“ инсталира рудан и взе две мулета. Така започна, като действаше по същия начин, по който — както разказваха най-старите — бяха работили неговите сънародници, испанските миньори, в колонията. Слепешком. Копаеше земята в най-дълбоко неведение, следвайки единствено нюха си, като куче. По пътя на догадките. Без да се опира на някакви що-годе разумни изчисления, без никаква научна точност. С огромни грешки, граничещи с безразсъдство. Крепяха го единствено упоритата решителност, здравото му тяло и мисълта за двете деца, които трябваше да отгледа.

Тадео Карус влезе в живота му, когато започна следващия си проект — мината „Света Клара“. След три години и много неприятности успя да се отърве от него и започна да работи сам. Въпреки провокациите и упоритите усилия на лихваря да го провали, нищо не можа да го спре. Наистина и тогава го сполетяха несполуки, и тогава предприе няколко неразумни проекта и дори в няколко случая, заслепен от спешната нужда, бе близо до безразсъдството, но съдбата се показа благосклонна към него и постави на пътя му богати жили. В „Сполука“ се натъкна на три; в „Благоденствие“ се научи, че когато копаенето става опасно, навременното оттегляне е най-добрата печалба. В галериите на „Изобилие“ започна да извлича толкова богата руда, че дори дойдоха да я купуват рафинерии от други области.

Не беше обаче единственият, който сполучваше. По онова време — и след три десетилетия на застой — Реал де Каторсе се бе превърнал отново, както по време на вицекралството, в оживено средище, огласено от гърмежи, бучене на свредели и грохот на взривове; хаотично, диво, тресящо се място, където спокойствието и редът бяха непостижима мечта. Парите, които потекоха от подновената експлоатация на богатите залежи на сребро, доведоха — а и не можеше да бъде другояче — до жестоки конфликти. Яростни амбиции и съперничества, сбивания между приятели, постоянни безредици, размахване на ножове, свади с тояги и камъни. До онази съботна вечер, когато се връщаше вкъщи въодушевен, след като бе продал солидно количество сребро на един немец, и чу от улицата виковете на Мариана и плача на Нико. Втурна се като обезумял към вратата.

С първите печалби бе купил що-годе прилична къща в околностите на селото; бе наел една стара готвачка, която привечер се прибираше при семейството си, и едно слугинче, което същата вечер беше отишло на танци. Делфина, една млада индианка отоми, се грижеше за децата му, макар че те вече умееха сами да се грижат за себе си. Това обаче, което чу, го накара да осъзнае, че те се нуждаят от много по-голяма закрила, отколкото можеше да им окаже нежното индианско момиче с лъскава черна коса.

Изкачи стълбата, вземайки по три стъпала наведнъж, като с ужас предчувстваше какво ще завари, когато видя преобърнатите мебели, изтръгнатите от корнизите пердета и горящия сред локва масло светилник на пода. Сцената, която се разкри пред очите му, беше много по-кошмарна от всичките му предположения. На собственото му легло един мъж със смъкнат панталон се движеше с животински устрем върху обездвиженото тяло на младата индианка. В съседната стая Мариана, с разкъсана нощница, с кървава драскотина на шията, стискаше в ръка ръжена и го размахваше яростно към един друг мъж, който бе видимо пиян. Николас, сгушен в един ъгъл и полускрит зад дюшека, който сестра му бе хвърлила върху него като преграда, не спираше да плаче и пищеше пронизително.

Преизпълнен със сила и най-вече с ярост, Мауро Лареа сграбчи мъжа изотзад за рамото и за косата на тила и заудря лицето му в стената. Веднъж, два пъти и пак, и пак, с резки, отсечени удари, и пак, и пак, пред изумените погледи на децата си. После го пусна и мъжът се свлече на земята, а на тапета с щампи на цветя остана кървава следа, тъмна като нощния мрак отвън. След като набързо се увери, че децата нямат други наранявания, освен видимите, той се втурна към съседната стая, където нападателят на Делфина все още се движеше и пъхтеше върху тялото на ужасеното момиче. Операцията беше същата, продължи също толкова време и резултатът бе подобен: лицето на нападателя бе обезобразено, главата — размазана, а от устата и носа му бликаше гъста кръв. Всичко стана бързо; беше почти невъзможно да установи — а и не го интересуваше — дали тези животни са мъртви, или в безсъзнание.

Не остана, за да се увери — веднага грабна децата, вдигна потъналата в сълзи Делфина и излезе, за да ги заведе при съседите.

Група любопитни се бяха събрали пред къщата, привлечени от шума. Сред тях имаше едно момче, което от два месеца работеше в мината му — беше млад индианец, умен и ловък, с дълга до средата на гърба коса, който същата вечер се връщаше от танци. Не си спомняше името му, но го позна, когато момчето пристъпи решително напред.

— На вашите услуги, господарю, с какво мога да ви помогна?

Каза му да изчака за момент. Повери трите деца на грижите на две жени и каза на събралите се, че нападателите са избягали през един прозорец. Когато групата се разпръсна, потърси в мрака момчето.

— Вътре има двама мъже, не знам дали са живи, или не. Изнеси ги в задния двор и се погрижи за тях.

— Какво ще кажете, ако ги оставя да кротуват завинаги до оградата на гробището?

— Не губи време, върви.

Така Сантос Уесос Кеведо Калдерон влезе в живота му; оттогава престана да копае под земята и се превърна в негова сянка.

Докато момчето изпълняваше първата задача, която му възложи в онази зловеща нощ, Мауро Лареа яхна коня и отиде при Елиас Андраде, който по онова време вече се грижеше за сметките и персонала. Две бяха заръките, които му възложи, след като го разбуди: да върне Делфина на родителите й заедно с торба сребро като безполезна компенсация за поруганата й чест и да изведе семейството му още същата нощ от селото.

* * *

— Но брачният договор на Николас и Тересита е твърдо обвързан, нали?

Същата Мариана, която тогава се бе качила насинена, мръсна и по нощница във файтона, сега, години по-късно, облечена с бродирана муселинова рокля, очертаваща издутия й корем, му зададе този въпрос, докато вадеше пурета от седефената табакера.

До тях достигаха шумовете, съпътстващи опразването на къщата — суматоха, викове, бързи стъпки, гълчава и движение между магнолиите и фонтаните в градината.

— Изнасяйте, опаковайте, пригответе. Побързайте, мързеливци, натоварете на друга каруца витрините; внимавайте с тези алабастрови пиедестали, за бога.

Изнасяха дори тиганите и тенджерите. За да ги заложат или да ги препродадат, за да могат с получените пари да запушат зейналите дупки. Андраде раздаваше заповедите. През това време баща и дъщеря продължаваха да разговарят под приглушената светлина, която проникваше между увивните растения на перголата. Тя седеше в едно кресло, което бе оцеляло от изнасянето, поставила ръце върху издутия си корем. Той стоеше прав.

— Може да бъде анулиран по искане на някого от съпрузите. Още повече ако има причина.

Плодът в утробата на Мариана беше на седем месеца — на толкова се беше родил без време Николас, мъничък като птиче, в онази Испания, в която нито един от тях не се върна. Селото в северната част на стара Кастилия, красивият и жизнерадостен смях на младата жена, която издъхна на сламеника, пропит с пот и кръв, железният кръст, забит в калта на гробището в едно утро, забулено от гъста мъгла. Недоумението, объркването, отчаянието — всичко това вече бяха размити от времето спомени, които много рядко изплуваха в паметта.

Град Мексико сега беше тяхната вселена, тяхното ежедневие, котвата на тримата. Нико вече не беше онова хилаво създание, бе се превърнал в жизнено и буйно момче, истински чаровник, който беше колкото симпатичен, толкова безотговорен и безразсъден. Бяха успели да го изпратят за известно време в Европа, за да престане да върши глупости до момента на сватбата му с една от най-добрите партии в столицата.

— Онзи ден срещнах Тересита и майка й в магазините на Порта Коели — добави Мариана и издиша дима. — Купуваха кадифе от Генуа и дантела от Мехелен. Вече приготвят тоалетите за сватбата.

Тереса Горостиса Фагоага — това беше името на годеницата на Нико, потомка на два клона на знатен род още от вицекралството. Не беше нито твърде хубава, нито твърде грациозна, но в замяна на това изключително приятна. И здравомислеща. И влюбена до уши. Точно това, според Мауро Лареа, бе нужно на лекомисления му син — обвързване, сигурност, които да го накарат да се вразуми и същевременно да утвърдят мястото на семейството им в обществото, което си бяха извоювали с толкова труд. Свежите пари на богат испанец, собственик на мини, обединени с аристократичен местен род. Едва ли можеше да има по-добър съюз. Само че този съблазнителен проект бе на път да се провали — Горостиса все още имаха знатно потекло в изобилие, докато богатството на семейство Лареа се беше стопило по вина на войната в една чужда страна.

А без едно тлако^[1] в джоба, без отворена сметка при най-добрия шивач на улица „Кордобанес“, без карета, тапицирана със сатен, с която да отиде на вечеринките, баловете и празненствата, лишен от чистокръвен кон, с който да се перчи пред момичетата, и без твърдия характер на баща си Николас Лареа щеше да бъде едно нищо. Привлекателно и симпатично момче без професия и пари, нищо повече. Франт, паркетен кавалер, както наричаха позьорите без пукнат петак, отдадени на лекомислен живот. Синът на разорен предприемач, който си е тръгнал така, както бе дошъл.

— Горостиса не трябва да узнаят — процеди той през зъби, загледан в хоризонта. — Нито семейството на мъжа ти. Това си остава между нас двамата. И Елиас, разбира се.

След смутната нощ, в която Елиас Андраде ги изведе от Реал де Каторсе, дотогавашният счетоводител на мините на баща им се превърна за Мариана и Николас в най-близкия до роднина човек, какъвто те никога не бяха имали. Негова бе идеята да настани децата в град Мексико, столицата, от която произхождаше и чиито правила и кодове познаваше отлично. Предложи за Мариана девическия пансион „Св. Игнатий Лойола“. За Николас — къщата на един негов роднина на улица „Донселес“, едно от последните убежища на някога знатните Андраде, от чиято слава вече бяха останали само паяжини.

Сега гласът на пълномощника продължаваше неумолимо да раздава нареждания:

— Тези съдове от Талавера ги опаковайте добре в платно, за да не се счупят; навийте дюшеците; този люлеещ се стол ще се обърне, не виждате ли, глупаци?

Слугите, уплашени от гнева, обзел дон Елиас тази сутрин, в която всичко се бе обърнало с главата надолу, бързаха да изпълнят заповедите му, превръщайки къщата и градината на някогашното прекрасно извънградско имение в подобие на обсадена казарма.

Мариана изправи гръб и постави ръце отзад на кръста, за да облекчи тежестта на корема си.

— Може би не трябваше да бъдеш толкова амбициозен. Можехме да се задоволим с по-малко, с един по-обикновен живот.

Той поклати глава в знак на отрицание и я поправи. Никога не бе искал да подражава на легендарните предприемачи от колониалната епоха, стремящи се да утвърдят мястото си сред аристокрацията, подкупвайки ненаситни вицекрале и корумпирани чиновници. По онова време купуването на благороднически титли и парадирането с богатство е било нещо обичайно. Той обаче беше човек от друга порода и от друго време. Не бе искал нищо друго, освен да преуспее.

— Бях едва трийсетгодишен и вече бях навлязъл в бизнеса със сребро през парадния вход, но нямах намерение да се претрепвам от работа, за да натрупам купища пари и да продължа да бъда скот без морал и достойнство. Не исках да прекарам остатъка от живота си, като живея сред диваци в разкошна къща, в която щях да се връщам само за да спя, или да се фукам из бардаците сред проститутки и лентяи, без да знам как да се държа и какво става по света. Не исках ти и Нико, които по онова време вече бяхте в столицата, да се срамувате от мен.

— Но ние никога…

— Имах кошмари в продължение на години. Никога не успях да се освободя напълно от онази черна мъка, която остава в душата ти, след като си видял лицето на смъртта. И може би затова исках да потърся реванш и упорствах да отворя наново мината, в която работих като вол и която за малко да ви остави сираци.

Вдиша дълбоко чистия и сух въздух, който бе превърнал Такубая в предпочитано място за почивка на каймака на столицата. Двамата знаеха, че никога няма да се върнат в това красиво имение, в което бяха преживели толкова хубави мигове. Въвеждането й в обществото, шумни събирания с приятели, разговори в прохладните следобеди сред върби, орлови нокти и лимонови дръвчета, докато в града камъните се пукаха от жега. Прозвучаха артилерийски залпове, идващи незнайно откъде, но не стреснаха никого; вече бяха свикнали с гърмежите през онези неспокойни дни след края на Реформистката война^[2]. Андраде, безучастен към всичко, изстреля нов залп от викове:

— Разчистете изхода, отдръпнете се! Качете този бюфет, на три!

Мауро Лареа се отдалечи от перголата и се приближи до балюстрадата на терасата. Мариана го последва. Заедно се загледаха в долината и във внушителните вулкани. След малко тя го хвана за ръката и опря глава на рамото му, сякаш искаше да му каже: „С теб съм“.

— След толкова години борба човек не е свикнал да съзерцава нещата от разстояние. Тялото ти иска нови предизвикателства, нови авантюри. Ставаш амбициозен, не искаш да спреш.

— Но този път положението ти се изплъзна от ръцете.

В гласа на дъщеря му нямаше упрек, а единствено спокойно и ясно разсъждение.

— Такава е играта, Мариана. Правилата не съм ги писал аз. Понякога печелиш, понякога губиш. И колкото по-голям е залогът, толкова по-отвисоко падаш.