Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (39)

39.

Рано следобед небето предвещаваше дъжд.

— Сантос!

Ехото от гласа му още отекваше между стените, когато си спомни, че е безсмислено да го вика: слугата му стоеше на пост пред вратата на Горостиса.

Беше разровил сандъците, за да потърси чадър, но не намери. Във всеки друг ден нямаше да се тревожи, че ще се намокри, но тази вечер беше различно. Достатъчно необичайно щеше да е да отиде в двореца заедно със Сол Клейдън в отсъствието на мъжа й, за да се появи отгоре на всичко мокър до кости.

Реши да поиска от Ангустиас и Симон, но по пътя към кухнята промени решението си. Може би в таванските помещения щеше да намери чадър. На Дребосъка или нечий друг. Оттам двамата със Сантос Уесос бяха измъкнали някои от оскъдните мебели и покъщнина, сред които сега протичаха дните им — от старите вълнени дюшеци, на които спяха, до керамичните свещници, които разпръсваха нощем мрака. Може би щеше да намери чадър, нищо не му струваше да опита.

Прерови шкафове и дървени сандъци, като се движеше сред сивкавите олющени стени, върху които все още имаше следи от мръсни ръце, дупки и стотици влажни петна, дори надписи с въглен или издълбани с остър предмет. „Бог да поживи“, гласеше надпис върху мястото, където някога се е намирало възглавието на легло. Видя и думата „мама“, написана с недодялани детски букви. В дъното на един коридор с нисък таван, в стая, в която спяха съня на младенците две люлки и дървено конче с проскубана грива, намери зад вратата още един надпис. На височината между лакътя и рамото му, с размера на две разперени длани. Едно сърце.

Нещо го накара да се наведе, за да го погледне отблизо, като животно, което не търси плячка, но инстинктивно протяга врат и наостря уши, когато обонянието му подсказва близостта на евентуална жертва. Може би беше предчувствието, че едно влюбено в надничар слугинче никога не би нарисувало с такава точност този символ; може би вниманието му привлече скъпият тъмен материал, използван при изрисуването му — туш или маслена боя. Каквато и да беше причината, той доближи очи до стената.

Сърцето бе пронизано от стрела, ранено от юношеска любов. От двете й страни забеляза букви. Главните бяха по-плътни и по-широки, малките бяха изписани с прави сбити линии. Името отляво на сърцето, до задния край на стрелата, започваше с буквата „Г“. Отдясно, до върха, другото започваше със „С“. „Г“ като Густаво, „С“ като Соледад.

Още не беше осмислил напълно тази едновременно трогателна и смущаваща находка, когато гласът на Ангустиас от долния етаж го накара да се изправи. Викаше го със силен, тревожен глас.

— Къде ли не ви търсих, господине! Изобщо не предполагах, че сте се качили на тавана! — възкликна тя, като го видя да слиза бързо по стълбата.

Дори не изчака да я попита за какво го търси толкова настойчиво.

— На входа ви чака един мъж — обяви тя. — Изглежда разтревожен, но не разбирам нито думичка от това, което казва, а Симон отиде при ковача, за да вземе някакъв инструмент, та затова ви извиках, да видите какво иска човекът.

Нещо се е случило на улица „Франкос“, помисли си той, докато прекосяваше галерията и прескачаше две по две стъпалата на грандиозното мраморно стълбище. — Нещо се е объркало с Карола Горостиса и Сантос Уесос не е посмял да я остави сама, затова е изпратил човек.

Само че този, който го търсеше, идваше от другаде.

— Моля господин Лареа идва в дом Клейдън веднага — каза вместо поздрав икономът Палмър на развален испански. — Милорд и милейди има проблеми. Доктор Исаси не в град. Вие ела бързо.

Той свъси вежди. „Милейди“, беше казал. Както и „милорд“. Предположенията му се оказаха верни — Едуард Клейдън не беше на никакво делово пътуване, а се намираше под един и същи покрив с жена си.

— Какъв е проблемът, Палмър?

— Син на милорд, господине.

Значи, Алан Клейдън се беше появил. И кълбото се заплиташе още повече.

Докато вървяха, икономът го осведоми накратко с няколко оскъдни, трудноразбираеми думи:

— Господари затворени в спалня на господин Клейдън. Син не позволява излезе. Врата заключена отвътре. Приятели на син чака в кабинета.

Влязоха през задната врата — същата, през която бяха минали със Соледад с конете, след като под претекст да посетят лозята тя го бе помолила за услуга, която безвъзвратно го бе въвлякла в живота й. В кухнята стояха разтревожени готвачката с вид на матрона и две прислужници — и трите англичанки до мозъка на костите си.

Ситуацията беше повече от ясна — доведеният син на Соледад очевидно бе решил да престане да праща емисари и да действа лично, при това с доста груби маниери. При това положение пред Мауро Лареа се откриваха две възможности. Едната беше да изчака търпеливо Алан Клейдън, синът от първия брак на Едуард Клейдън, да се откаже да тормози баща си и съпругата му, да отключи стаята на горния етаж, в която ги беше затворил, и заедно с двамата си приятели, с които беше пристигнал най-вероятно от Гибралтар, отново да се качи в каретата и да си замине по живо по здраво. А после, след като всичко е приключило, той можеше да предложи на Сол кърпичка, за да избърше сълзите си, стига да имаше такива след преживяната тревога. Или рамото си, за да се опре на него.

Това беше първото възможно решение и вероятно по-разумното.

Втората възможност обаче водеше в съвсем различна посока. Несъмнено не толкова разумна. И по-рискована. Избра нея.

— Улица „Франкос“ 27. Сантос Уесос, индианецът. Кажете му да дойде веднага.

Тази заповед бе първото му решение, за чието изпълнение изпрати едно от момичетата. Втората заповед бе отправена към иконома:

— Обяснете ми точно къде са и в какво положение се намират.

— Горен етаж. Спалня. Врата затворена отвътре от син. Два прозореца към заден двор. Син пристигнал преди обяд, когато госпожата навън. Госпожа върнала се към един, син не позволил да излезе отново. Няма храна. Няма вода. Нищо за милорд. Говорили немного, милейди викала от време на време. Чували се удари.

— Покажете ми прозорците.

Двамата излязоха на двора, като се движеха предпазливо. Жените останаха в кухнята. Долепени до стената, за да не ги видят отгоре, огледаха прозорците на горния етаж. Всички бяха средно големи и с решетки, които изглеждаха неуместни за мястото, където се предполагаше, че спи преуспелият господар на тази разкошна къща. Сега обаче не беше моментът да пита по какви причини Едуард Клейдън заема една от задните стаи, които несъмнено бяха по-скромно обзаведени. Нито да си задава въпроса дали съпругата споделя нощем леглото с него. Съсредоточи се — каза си той с очи, вперени във втория етаж. — Огледай добре и виж как, по дяволите, ще се изкачиш догоре.

— Там какво има? — попита той, сочейки едно прозорче, на което нямаше решетка. Не много широко, но достатъчно, за да влезе. Стига да успееше да стигне до него.

Палмър потърка енергично ръце, сякаш се миеше. Той заключи, че с този жест иска да каже, че е баня.

— Близо до спалнята?

Икономът долепи дланите си. Значи, една до друга.

— Има ли врата между тях?

В отговор получи утвърдително кимване.

— Заключена или отворена?

— Заключена.

Канеше се да изругае, но икономът вече бе извадил връзка с дузина ключове. Отдели един и му го подаде. Той го сложи в джоба си.

После потърси опорни точки — перваз, корниз, издатина, места, за които да се хване.

— Дръжте — каза, след като развърза вратовръзката си. Нямаше време за губене — следобедът беше все така обвит в тъмни облаци и вече започваше да се свечерява. Дори можеше да завали, което щеше да е още по-лошо.

Докато сваляше сюртука и жилетката, той бързо начерта в главата си план, както толкова пъти беше правил някога, за да си пробие път в земята към сребърните жили, които я прорязваха. Само че сега трябваше да се движи над повърхността, вертикално и почти без опора.

— Ето това ще направя — обясни той, докато махаше подвижната яка и бутонелите. Каза го на глас не толкова заради иконома, колкото за да придаде известна материалност на плана, който в момента не можеше да начертае върху хартия. — Ще се изкача оттук. После, стига да мога, ще продължа натам — продължи той, като си навиваше ръкавите на ризата. — А след това ще се опитам да мина до ето онази страна — посочи той с показалеца си. Палмър кимна безмълвно с глава.

След като се освободи от връхните дрехи, отдолу се показаха двете оръжия, които припряно грабна, преди да напусне дома си. Колтът „Уокър“ с шест куршума и ножът с кокалена дръжка. Бяха негови неизменни спътници от много години. Движен от инстинкта си, беше ги взел, преди да излезе. За всеки случай.

— Син на милорд недобър за семейство. But be careful, sir — прошепна икономът, като видя оръжията. Въпреки привидната му студенина в думите му прозираше силна тревога. — Внимавайте, господине.

Беше на косъм да падне три пъти. При първия щеше най-много да се натърти без особени последици. При втория би могъл да си счупи крак. А при третия, когато се намираше на повече от четири метра височина, щеше със сигурност да си счупи главата. Успя да избегне трите падания на косъм. Въпреки силата и пъргавината си, ожули дланите на ръцете си, в бедрото му се заби стърчащо желязо и си одра гърба на една водосточна тръба. Накрая все пак успя. Когато стигна до прозорчето, счупи с юмрук стъклото, пъхна ръката си, за да го отвори, промуши се през тесния отвор и влезе.

Огледа бързо помещението: голяма мраморна вана, порцеланова тоалетна чиния и няколко сгънати хавлиени кърпи върху един стол. Нищо друго — нито огледала, нито козметични продукти, нито лични тоалетни принадлежности. Приличаше на болнично помещение. С врата на дясната стена — заключена, както бе предположил икономът. На драго сърце би потърсил вода, за да изплакне гърлото си и да измие мръсотията и кръвта по ръцете си, но знаеше, че няма време, затова само изтри наранените си длани в панталона.

Нямаше никаква представа на каква сцена ще стане свидетел, но предпочете да не губи нито секунда — може би от другата страна на стената бяха чули шума от счупените стъкла. Затова пъхна ключа в ключалката, завъртя го бързо и отвори широко вратата.

Единственото осветление беше гаснещата дневна светлина, проникваща през прозорците, чиито пердета бяха дръпнати. Нямаше запалена свещ, нито газена лампа. Въпреки полуздрача успя да огледа помещението и да различи хората в него.

Соледад стоеше права. Носеше същия тоалет, с който я беше видял сутринта, но от косата й сега се бяха измъкнали няколко кичура, ръкавите и яката й бяха разкопчани и поради липса на собствени дрехи, с които да се предпази от студа в стаята, на раменете си беше наметнала мъжки мохерен шал.

После погледът му откри мъж със светла кожа и сламеноруса коса. Около четиридесетгодишен, с брада и гъсти бакенбарди. Беше без сако, с развързана вратовръзка. Явно бе лежал лениво на един диван, до който на пода бяха разхвърляни десетки листове. Надигна се, когато чу трясъка, с който вратата се отвори, и видя в стаята да нахлува непознат мъж с разкъсани дрехи, окървавени ръце и с доста недружелюбен вид.

— Who the hell are you? — изрева той.

Нямаше нужда от превод, за да разбере, че го пита кой е, по дяволите.

— Мауро… — прошепна Соледад.

Третият мъж, съответно съпруг и баща, не се виждаше; присъствието му обаче се отгатваше зад един широк, тапициран с коприна параван, образуващ отделно пространство, от което се виждаха само краката на легло и се разнасяха глухи, неразбираеми звуци.

Синът на Клейдън, вече прав, изглежда, се колебаеше как да реагира. Беше висок и едър, но не и мускулест. Бе си го представял доста по-млад, може би на годините на Николас, но зрелостта на този мъж съответстваше на възрастта на бащата. На лицето му беше изписана смесица от гняв и недоумение.

— Who the hell is he? — извика той, обръщайки се към мащехата си.

Преди тя да реши дали да му отговори, Мауро я попита:

— Говори ли испански?

— Няколко думи.

— Въоръжен ли е?

Задаваше въпросите на Соледад, без да откъсва поглед от доведения й син. Тя, от своя страна, стоеше нащрек.

— До него има бастун с дръжка от слонова кост.

— Кажи му да го хвърли на пода към мен.

Тя му преведе нареждането и в отговор получи нервен смях. При това явно нежелание за съдействие той реши да действа. С два скока се озова пред него. После го сграбчи за нагръдника и го долепи до стената.

— Как е мъжът ти?

— Относително спокоен. И за щастие, не съзнава нищо.

— А този негодник какво иска?

Докато говореше, не отделяше очи от изплашеното му лице, а ръцете му все така го притискаха към стената.

— Изглежда, не знае, че някой се е представял за Луис, но е по следите на останалото — на това, което прехвърлих на името на дъщерите си, и на парите, които вложих на тайно място. Освен това иска да освидетелства баща си като невменяем и да ме отстрани.

Той все така държеше англичанина, чието лице ставаше все по-червено. Не спираше да фъфли фрази, чието значение не разбираше, нито искаше да разбере.

— Затова ли са всички тези документи? — попита, сочейки с брадичка разпилените до дивана книжа.

— Искаше да ги подпиша, преди да ме пусне да изляза.

— И успя ли?

— Нито една драскулка.

Въпреки сериозността на сцената, той за малко да се усмихне. Корава беше Соледад Монталво. Много корава.

— Тогава да приключваме с това. Какво искаш да направя с него?

— Почакай.

Нито един от двамата не си бе дал сметка, че бяха започнали да си говорят на „ти“. Секунди след това той усети тялото на Соледад буквално долепено до гърба му. Затаи дъх, докато тя тършуваше в кожения калъф от лявата му страна. Чуваше как диша, усещаше докосването на пръстите й. Преглътна. Не реагира.

— Знаеш ли как Ангустиас дере зайците, Мауро?

Той разбра намека, който се съдържаше във въпроса. Дръпна енергично англичанина от стената, към която до момента го притискаше, застана зад гърба му и го обърна с лице към Сол. Клейдън се опита да се отскубне, но той така го стисна, че за малко да му изкълчи рамото. Изрева от болка и престана да се съпротивлява, явно давайки си сметка, че е по-благоразумно да мирува.

Мексиканският нож, който Соледад беше взела от Мауро Лареа, се доближи заплашително до дъното на панталоните на англичанина. После започна да го движи бавно, много бавно.

— Първо им завързва задните крака и ги окачва на една желязна кука. А после разрязва кожата. По дължина. Ето така.

Мъжът започна да се поти обилно, когато острието се плъзна по дрехите му. Бавно. По гениталиите. По слабините. По долната част на корема. Спокойно, без да бърза. Мауро Лареа наблюдаваше напрегнато движенията й, без да отслабва натиска си върху натрапника.

— Когато бяхме малки, се редувахме да й помагаме — прошепна тя дрезгаво. — Беше едновременно отблъскващо и привлекателно.

Кичурите коса все така падаха свободно по раменете й, а ръкавите й бяха разкопчани до под лакътя; шалът беше паднал на земята, очите й блестяха в полумрака. Металът сега преминаваше през зоната на стомаха, спря за миг, после продължи изкачването си. Стигна до гръдната кост, след това до белезникавата кожа на гърлото.

— Никога не ме прие като жена на баща си, винаги бях пречка за него.

Англичанинът затвори очи, като не преставаше да се поти. Върхът на ножа сякаш щеше да се забие в адамовата ябълка.

— А когато момичетата се родиха, съвсем ме намрази.

Накрая прокара ножа по челюстта. От ляво надясно, от дясно наляво, сякаш го бръснеше. После каза с решителен глас:

— Този кретен не заслужава милост, но за да избегнем по-големи неприятности, най-разумното е да го пуснем да си ходи.

Потвърди думите си, като съвсем леко одраска бузата точно над брадата. Като човек, който прокарва нокът върху хартия. От мястото бликна струйка кръв.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм — потвърди тя, като му подаде оръжието. С възхитителна елегантност, сякаш му връщаше малахитов нож за писма. Англичанинът задиша неспокойно.

Соледад хвърли последен предизвикателен поглед към полубрата на собствените си дъщери. После го заплю в лицето. Страхът и объркването му попречиха да реагира. Слюнката й замъгляваше дясното му око и се смеси сред русите косми на брадата му с потта и кръвта, която течеше от порязаното място. Замъгленият му ум напразно се опитваше да разбере какво точно се бе случило през последните минути в тази стая, която той в продължение на пет часа бе държал под свой контрол. Кой беше този дивак, който бе нахлул вътре и за малко не му счупи ръцете, защо жената на баща му е толкова близка с него.

В същия момент в банята се чу хрущене на стъпки по парчетата стъкло.

— Здравей, Сантос, навреме идваш — провикна се Мауро още преди да го види. Веднага след това отблъсна англичанина, сякаш се освобождаваше от неприятно миришещ товар. Мъжът се олюля, блъсна се в една масичка и за малко да я събори и да падне след нея. Успя обаче да запази равновесие и взе да потрива изтръпналите си ръце.

Сантос Уесос се появи в стаята, готов да приема заповеди.

— Дръж го и се приготви да го изведеш — нареди Мауро Лареа, като в същото време взе бастуна на англичанина от пода и го хвърли на слугата. — Аз отивам долу да се заема с приятелите му.

В същото време Соледад се беше приближила до паравана, който отделяше мъжа й от останалата част на стаята. Установи, че инцидентът не го беше разстроил; глухи и неразбираеми звуци излизаха от устата на човека, който някога сигурно е бил хубав, силен, активен мъж.

— За щастие, преди този негодник да ни заключи, успях да му дам тройна доза успокоително — каза тя, стоейки с гръб. — Винаги го нося със себе си. Инжектирам му го с игла. Само така успяваме да го успокоим. И то невинаги.

Той я съзерцаваше в полумрака, докато бършеше с ръкав потта от челото си. Тя продължи:

— Негодникът измъкна всичко от баща си. С част от предварително полученото наследство се установи в колонията Кабо Верде и започна собствена търговия с вино с доста променлив успех, като загубите покривахме с наши пари. Докато накрая се провали напълно и когато узна за състоянието на Едуард, се върна в Англия, за да ни отнеме това, което първо съпругът ми, а после аз бяхме изградили през годините.

С ръка, опряна на ръба на паравана, Сол се обърна.

— Лекарите така и не успяха да уточнят диагнозата. Някои наричат болестта му психотично разстройство, други — нарушение на умствените способности, трети — душевно умопомрачение…

— А ти как я наричаш?

— Чисто и просто лудост. Разум, изгубен сред мрака на безумието.