Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (38)

38.

Беше в кухнята, току-що станал, с разрошена коса, сякаш току-що се беше борил с демоните на Сатаната, с панталон и смачкана полуразкопчана риза. Опитваше се да запали огън, за да свари кафе, когато чу през задната врата да влизат Ангустиас и Симон, двойката стари прислужници. Рядко ги виждаше, но беше благодарен за присъствието им. Дворът и стълбата бяха по-чисти; стаите — по-приветливи въпреки окаяното им състояние, белите му ризи съхнеха, прострени на въже, а после се появяваха в гардероба безукорно изгладени. И независимо по кое време се връщаше, в камините винаги имаше горяща цепеница, а на масата — нещо за ядене.

Утрото беше обвито в гъсти облаци и в кухнята беше полутъмно, когато двамата го поздравиха с „добро утро“.

— Вижте какво ви носим, господине — каза жената. — Вчера средният ни син го улови, погледнете каква красота.

И тя гордо вдигна за задните крака един убит заек със сива козина.

— Тук ли ще обядвате днес, дон Мауро? Ако не, ще го оставя за вечеря, мислех да го сготвя на яхния.

— Не знам къде ще обядвам, а за вечерята не се безпокойте, няма да съм тук.

Поканата, за която му бе споменал президентът на казиното няколко дни по-рано, беше пристигнала. Бал в двореца Алкасар, резиденция на семейство Фернандес де Вилявисенсио, херцози на Сан Лоренсо. В чест на семейство Клейдън, както гласеше картичката. Галантна среща на най-отбраното общество в Херес. Би могъл да я пропусне, нищо и никой не го задължаваше да присъства. Но може би от уважение, може би от любопитство към този непознат свят от земевладелци и потомствени производители на вино прие поканата.

— Тогава ще ви го оставя в една тенджера на огъня, ще видите колко е вкусно…

— Къде е индианецът? — прекъсна я мъжът.

— Индианецът си има име, Симон — отвърна жена му с укорителен тон. — Казва се Сантос Уесос, ако си забравил. И е по-благ от апостол, въпреки че има дълга коса като Христос на кръста и кожата му е с различен цвят.

— Днес не спа тук, има работа на друго място — поясни той, без да навлиза в подробности. „По-благ от апостол“, беше казала жената. Идеше му да се изсмее. Вместо това я помоли: — Ще ми направите ли кана силно кафе, Ангустиас?

— Веднага ще го сложа, дон Мауро. А после ще одера заека, ще видите колко вкусен ще стане. Горкият дон Луисито пръстите си облизваше, когато му го готвех — с чесънче, вино и дафинов лист, и му го сервирах с късчета пържен хляб…

Остави жената на кулинарните й занимания и излезе на двора да се измие, преметнал хавлиена кърпа през рамо.

— Чакайте да ви стопля вода, дон Мауро, ще хванете някоя пневмония!

Дотогава той вече беше потопил глава в ледената вода.

Беше се събудил много рано, въпреки че се върна късно след полунощ с натежала от виното глава, в която още отекваха звуците на китарите и плясканията с длани. Тежък ден ще бъде — каза си той, мислейки за Карола Горостиса, докато бършеше струйките вода, стичащи се по гърба му. — Така че най-добре е да започнем отрано.

Камбаните на „Сан Маркос“ биеха за литургията в девет, когато той излезе с още влажна коса и се запъти към улица „Франкос“. Мануел Исаси вече беше на входа с чантата си, готов да започне обичайното си ежедневие.

— Как мина нощта?

— Не съм чул нищо, защото станах чак в седем. Според слугата ви гостенката ни била много разстроена, но току-що я прегледах и в общи линии е добре, като изключим избухливия й нрав. И ако съдя по ругатните по ваш адрес, изглежда, няма добро мнение за вас.

Поговориха още малко, преди да се разделят. Докторът заминаваше за Кадис по работа, за която му даде подробни сведения, но той не запомни нито дума. Вниманието му бе съсредоточено другаде — готвеше се да се изправи пред фурията от Хавана за пръв път.

Когато чу името си, Сантос Уесос излезе от стаята, която бе до тази на Горостиса, следван от слабата мулатка. Същата, с която го остави на Оръжейния площад в нощта, в която господарката й му беше определила среща в онази църква, спомни си той. Сега обаче не беше моментът да събира разпилени спомени от другия край на океана; сега най-належащото беше да реши какво ще прави с тази жена.

— Не се тревожете, господарю, вече се успокои.

— А когато беше ядосана?

— Разлюти се малко, когато сутринта видя, че не може да излиза от стаята, но после й мина.

— Ти влезе ли, говори ли с нея?

— Ами да.

— Тя позна ли те?

— Разбира се, дон Мауро. Спомняше си за мен от Хавана. И ако искате да знаете дали е питала за вас, отговорът е „да“. Но аз й казах само, че сте много зает и едва ли ще успеете да дойдете днес да я видите.

— Според теб тя как е?

— Ами със здравето изглежда добре, господарю. Но с този дяволски нрав, който има, не знам как ще се помири да стои затворена.

— Яде ли нещо?

Саграрио, старата прислужница, в този момент се зададе по коридора.

— „Нещо“ ли казвате, господине? Беше по-гладна и от затворник от Карака.

— После отново ли заспа?

— Не, господине. — Този отговор дойде от нежната Тринидад, която дотогава мълчеше, застанала зад гърба на Сантос Уесос. — Господарката ми е нагласена като принцеса, остава да я среша. Почти готова за излизане.

— Готова за излизане за никъде — промърмори Мауро Лареа, докато вървеше към стаята в дъното. — Ключът, Сантос — заповяда той, като протегна ръка.

Две превъртания и влезе.

Чакаше го права, явно бе чула гласа му зад вратата. Гневна, както можеше да се предвиди.

— Вие какво си въобразявате, глупако? Изведете ме оттук незабавно!

Наистина не изглеждаше зле въпреки контраста между скромната стая и тъмночервената й рокля, увенчана с гъстата черна коса, спускаща се до средата на гърба й.

— Опасявам се, че ще е възможно едва след няколко дни. Тогава ще ви заведа в Кадис и ще ви кача на кораб за Хавана.

— И през ум да не ви минава!

— Идването ви тук беше абсолютна глупост, госпожо Горостиса. Моля ви да преосмислите държането си и да изчакате спокойно още няколко дни. Скоро отпътуването ви ще бъде уредено.

— Не смятам да мръдна от този град, докато не си върна и последното парче земя от това, което ми се полага. Така че престанете да ми пращате индианци и знахари и нека уредим въпросите си веднъж завинаги.

Той си пое въздух, опитвайки се да запази присъствие на духа.

— Няма нищо за уреждане. Всичко бе извършено съгласно уговорката между мен и мъжа ви и удостоверено от нотариус. Настойчивостта ви да си върнете изгубеното, е нелепа. Размислете и го приемете.

Погледна го с черните си, изпълнени с коварство, очи. От устата й се изтръгна дрезгав звук. Сякаш в гърлото й беше заседнал горчив смях.

— Вие нищо не разбирате, Лареа. Нищо не разбирате.

Той вдигна ръце в знак на примирение.

— Наистина не разбирам нищо. Нито от хитростите ви, нито от безумните ви претенции, и да ви кажа, ми е все едно. Само знам, че нямате никаква работа тук.

— Трябва да видя Соледад.

— Имате предвид госпожа Клейдън?

— Братовчедката на мъжа ми, виновницата за всичко това.

Беше безсмислено да слуша повече нелепостите й, така нямаше да стигнат доникъде.

— Едва ли споделя интереса ви. Съветвам ви да забравите за нея.

Тя се изсмя язвително.

— Значи, и на вас ви е завъртяла ума?

Спокойно, човече — каза си той. — Не се поддавай на играта й, не й позволявай да те подведе.

— Между другото, смятам да ви разоблича.

— Ако се нуждаете от нещо, кажете на слугата ми.

— И ще уведомя брат си за поведението ви.

— Опитайте се да си починете и пазете силите си. Прекосяването на Атлантика, както знаете, може да бъде тежко.

Когато видя, че Мауро Лареа се отправя към вратата с намерение отново да я заключи, възмущението й премина в гняв и тя се нахвърли върху него. За да му попречи да излезе, за да го зашлеви, за да излее яростта си. Той я отблъсна косо с ръка.

— Внимавайте — предупреди я той. — Прекалявате.

— Искам да видя Соледад! — извика тя пискливо.

Хвана дръжката на вратата, сякаш не я беше чул.

— Ще се върна, когато ми е възможно.

— След като причини толкова злини на брака ми, тази негодница няма да дойде дори да говори с мен?

Не разбра какво искаше да каже с тази объркана фраза, както и реши, че не си струва труда да й изясни няколко неща, които оборваха обвинението й. Че собствените й машинации са лишили дъщерите на Сол Клейдън от бъдещото им наследство; че тя самата бе тласнала Луис Монталво, болен и изхабен, да напусне своя свят, за да умре на чужда земя. Соледад имаше много повече основания да упреква нея, отколкото обратното. Но се отказа да задълбава и в тази посока.

— Мисля, че говорите несвързано, госпожо. Имате нужда от почивка — посъветва я той, прекрачвайки прага.

— Няма да успеете да се отървете от мен.

— Ако обичате, дръжте се прилично.

Последният вик премина през току-що затворената врата, придружен от яростни удари с юмрук по дървото:

— Вие сте негодник, Лареа! Гаден кучи син и един… един…!

Последните обиди не стигнаха до ушите му. Вниманието му беше насочено в друга посока.

* * *

Две хиляди и шестстотин реала за каюта или хиляда седемстотин и петдесет за място на палуба — толкова щеше да му струва да прати Горостиса в Хавана. А с робинята — двойно. Получи тази информация в една агенция за превоз и билети на улица „Алгарве“ и излезе от нея, ругаейки злополучната си съдба не само защото трябваше да планира как да се отърве от неприятното й присъствие, но и заради неочакваните разходи.

След пет дни от Кадис щеше да отплава пощенският кораб „Рейна де лос Анхелес“. С междинен престой в Лас Палмас, в Сан Хуан в Пуерто Рико, в Санто Доминго и в Сантяго де Куба, дори му дадоха напечатана информация. „Четири или пет седмици плаване, може и шест, зависи от ветровете, нали знаете“, казаха му. Желанието му да се отърве от нея, беше толкова голямо, че бе изкушен да ангажира веднага билета, но благоразумието го възпря. Почакай, човече. Поне още един ден. В зависимост от това как щяха да се развият събитията, на следващата сутрин щеше да приключи с този въпрос. След това и докато не се изясняха намеренията на мадридчаните, щеше да пристъпи към това, което дотогава бе избягвал упорито — да вземе от парите на свекървата на дъщеря си, и то не за да ги вложи в изгодни проекти, както тя го бе помолила, а за собственото му скромно съществуване.

— Мауро?

Всичките му разсъждения и предположения се разпръснаха като дим от самата поява на Сол Монталво зад гърба му на площад „Йерба“, грациозна и красива под оголените дървета и оловносивото небе в тази студена есенна утрин, с наметката си с цвят на лавандула и с любопитство, изписано на лицето й. Беше се запътила към улица „Франкос“.

— Видяхте ли я?

Разказа й накратко за срещата, като пропусна някои подробности, докато стояха един срещу друг на малкия площад, оживен в този час на деня.

— Бих искала да говоря с нея. Все пак е жена на братовчед ми.

— Съветвам ви да я избягвате.

Тя поклати отрицателно глава, отхвърляйки предупреждението му.

— Искам да знам нещо.

Той я попита направо:

— Какво?

— За Луис. — Отклони поглед към земята, покрита със смачкани кални листа, сниши глас: — За последните му дни, за срещата му с Густаво след толкова години.

Животът около тях кипеше — минувачи, които отиваха към площад „Платерос“ или „Аренал“, тела, които се отдръпваха при преминаването на някой файтон, поздравяваха се и се спираха за момент, за да попитат за здравето на някой роднина или да се оплачат от мрачното време. Две изискани дами се приближиха до тях и пръснаха невидимия балон от меланхолия, в който бе намерила убежище.

— Скъпа Соледад, колко се радваме да те видим, как са дъщеричките ти, как е Едуард, колко съжаляваме за загубата на Луис, ще ни кажеш кога е погребението. Ще се видим при Фернандес де Вилявисенсио в Алкасар, нали? Беше ни приятно да се запознаем с вас, господин Лареа. Довиждане, до довечера.

— Нищо хубаво няма да измъкнете от нея, уверявам ви — каза той, подновявайки разговора веднага щом дамите се отдалечиха.

Този път ги прекъсна възрастен мъж с достолепен вид. Нови поздрави, нови съболезнования, галантен комплимент.

— До довечера, скъпа. Господин Лареа, за мен беше чест.

Може би това не бяха случайни и досадни присъствия, а предупредителни знаци: по-добре не говорете повече за това. Така си помисли той и така, изглежда, го възприе Соледад, която промени изцяло посоката и тона.

— Мануел ми каза, че са ви поканили на бала. Той не знае дали ще може да присъства, беше планирал няколко визитации в Кадис. Вие как ще отидете?

— Нямам никаква представа — призна той чистосърдечно.

— Елате у дома, ще отидем заедно с каретата ми.

Две секунди мълчание. Три.

— А мъжът ви?

— Още е извън града.

Той знаеше, че тя лъже. Като имаше предвид възрастта и здравословното състояние на мъжа й, предполагаше, че той едва ли се намира далече от жена си.

И тя знаеше, че на него това му е известно. Никой от двамата обаче не го показа.

— Тогава ще дойда, щом смятате това за уместно, с най-хубавите си дрехи на богат пришълец от Индиите.

Най-после изражението на Соледад се промени и той почувства някаква детинска гордост, че бе успял да изтръгне от нея усмивка сред черните облаци.

— И за да не ме обвинявате, че живея като дивак, искам да ви уведомя, че наех прислуга.

— Това е добре.

— Една възрастна двойка, която е работила за семейството ви.

— Ангустиас и Симон? Каква случайност. Доволен ли сте от тях? Ангустиас беше дъщеря на Пака, старата готвачка на баба ми и дядо ми. Двете имаха златни ръце.

— И се хвали с това. Точно днес смяташе да ми приготви…

Прекъсна го непринудено:

— Само не ми казвайте, че ще ви сготви легендарния си задушен заек.

За малко да я попита: „А вие откъде знаете?“, когато внезапно го осени прозрение: Разбира се, че знае, глупако, как няма да знае. Сол Клейдън знаеше, че двойката прислужници ще го посети в новото му жилище, защото тя самата се бе погрижила за това. Тя ги беше изпратила да въведат в приличен вид занемарената къща на семейството, за да може той да живее в известно удобство, тя бе наредила някой да му готви топла храна и да му пере дрехите, тя се бе погрижила старата слугиня да постигне разбирателство със Сантос Уесос. Соледад Монталво знаеше всичко, защото за пръв път в живота си този деен, решителен, кален в стотици битки мъж бе срещнал жена, която винаги вървеше с три крачки пред него.