Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (37)

37.

Потракване на чаши и бутилки, глъч от непринудени разговори и подрънкването на китара. Около двайсетина мъже и само три жени. Три циганки. Една, много млада и много слаба, свиваше цигари, докато друга, с по-обилна плът, слушаше без особен интерес задявките на един млад мъж. Най-старата, със сбръчкано и сухо като стафида лице, дремеше с отворени очи и с глава, опряна на стената.

Почти всички присъстващи се различаваха по дрехи и обноски от лекаря и Мауро Лареа, но пристигането им в тази кръчма в квартал „Сан Мигел“ не учуди посетителите. По-скоро обратното.

— Добър вечер — се разнесе от няколко маси, когато прекрачиха прага. — Добър вечер, докторе. Радвам се да ви видя отново, дон Мануел.

След скромна вечеря в дома на лекаря двамата се увериха, че Горостиса още спи, че мулатката си почива в съседната стая и че Сантос Уесос е на пост в коридора. И убеден, че нищо неочаквано няма да се случи поне до сутринта, Мануел Исаси му бе предложил да излязат да се поразходят.

— Мислите ми ли прочетохте, докторе?

— Вече знаете къде се забавлява отбраното общество. Какво ще кажете да ви заведа да видите другия Херес?

Затова влязоха в тази кръчма на площад „Крус Виеха“, в квартал, който навремето е бил извън градските стени, а сега се намираше в южната част на града.

Настаниха се на една маса с пейки от двете страни, на светлината на газените лампи, недалеч от тезгяха. Зад него — стройни редици от бутилки и мехове с вино и едно съвсем младо момче, което, мълчаливо и сериозно, бършеше съдове, като хвърляше меланхолични погледи към младата циганка. Тя все така свиваше цигари, без да вдига поглед от заниманието си.

Момчето дойде веднага с две тесни чаши, пълни с кехлибарена течност.

— Как е баща ти, момче?

— Ами горе-долу. Още кашля.

— Кажи му, че в понеделник ще мина да го видя. Да продължава с компресите с горчица и с парните бани с борови иглички.

— Ще му предам, дон Мануел.

Момчето още не се бе отдалечило, когато до масата им се приближи млад мъж с внушителни черни бакенбарди и очи като маслини.

— Още две чаши за доктора и спътника му, Томас, днес имам пари и искам да ги почерпя.

— Няма нужда, Раймундо — отказа докторът.

— Как така не, дон Мануел, толкова съм ви задължен.

После се обърна към Мауро Лареа.

— Този човек спаси сина ми, ако не знаете. Спаси живота на моето момче. Беше ми много, много болно.

В този момент в кръчмата влетя жена с опъната назад коса и с цървули, наметната с проста мантиля от бархет. Огледа се нетърпеливо и като откри този, когото търсеше, се спусна към него.

— Дон Мануел, дон Мануел… Моля ви, елате да прегледате моя Амбросио. Само за малко — настоя тя плачливо. — Сватята ми каза, че са ви видели да влизате тук, и дойдох да ви потърся, защото му призля. Цял следобед плете кошници и си беше добре, но изведнъж не знам какво му стана. — Тя впи пръсти в ръката му и я задърпа. — Елате за малко, дон Мануел, умолявам ви, наблизо е, до църквата.

— Съжалявам, че ви доведох тук, Мауро — промърмори докторът, като се отскубна от ръката й. — Бихте ли ме извинили за петнайсетина минути?

Едва успя да каже: „разбира се, докторе“ и Мануел Исаси вече вървеше към вратата, като се загръщаше с наметалото си, следвайки разтревожената жена. След като остави още две чаши вино на масата, синът на собственика на кръчмата се прибра зад тезгяха, откъдето продължи да гледа тъжно младата циганка. Циганинът с гъстите бакенбарди се върна при групата в дъното, където един мъж свиреше на китара, друг пляскаше тихо с ръце, а трети подпяваше песен за нещастна любов.

Зарадва се, че остана сам. Така можеше да се наслади на виното, без да се налага да разговаря с някого. Без да се преструва, без да лъже.

Радостта му обаче беше кратка.

— Научих, че къщата на Дребосъка сега е ваша.

Беше толкова погълнат от мислите си, загледан съсредоточено в кехлибарения цвят на виното в чашата, която държеше в ръцете си, че не беше видял кога старата циганка бе дошла, влачейки една плетена табуретка. Без да поиска разрешение, тя седна в края на масата. Отблизо изглеждаше още по-стара, сякаш кожата на лицето й беше набраздена с нож. Косата й беше рядка и мазна, прибрана в малък кок. На ушите си имаше огромни обици от злато и корал, които опъваха месестата им част чак до под брадичката.

— И че дон Луисито се е споминал, и това ми казаха. Бог да го прибере при себе си. Много обичаше да палува, въпреки че беше толкова дребничък, но напоследък изглеждаше някак умърлушен. Често идваше насам. Понякога сам, понякога с приятели или с дон Мануел. Добър човек беше Дребосъка, дума няма — отсече тя тържествено. И за да потвърди мнението си, постави костеливия си палец върху показалеца, също толкова мръсен и деформиран, образувайки кръст, който целуна звучно.

Трудно я разбираше — без зъби, с треперлив глас и неясен акцент, и с изрази, които никога не бе чувал през живота си.

— Ще ме почерпите ли с една чашка, господине, а аз в замяна ще ви гледам на ръка и ще ви кажа какво ви очаква в бъдеще.

Във всеки друг момент щеше да изпъди циганката най-безцеремонно. „Махай се, ако обичаш“. Или дори без „ако обичаш“. Така беше постъпвал в Мексико с онези бедняци, които предлагаха да му открият тайните на душата срещу някоя монета, или с негърките, които го пресрещаха по улиците на Хавана с пура в уста и настояваха да му предскажат съдбата по кокосовите орехи или раковините.

Този път обаче прие. Може би вината беше на ароматното силно вино, което вече бе стоплило стомаха му, или на изпълнения с тревоги ден, или на неясните усещания, които напоследък напираха в тялото му.

— Добре — каза той и протегна длан към нея. — Да видим какво ще видите в съдбата ми.

— Но що за ръка е това, момче, та вие имате повече белези от надничар след гроздобер? Много трудно ще бъде да ви гадая.

— Тогава оставете. — Внезапно съжали, че се е поддал на подобна глупост.

— Не, господине, не. Макар и скрити зад белезите, виждам тук много неща.

— Добре тогава, слушам ви.

В дъното на кръчмата все така се разнасяха плясканията с ръце, подрънкването на китарата и гласът, който пееше за предателства и отмъщения заради любовни мъки.

— Виждам, че в живота ви много неща са се прекършили наполовина.

Беше права. Бащата, когото не познаваше — амбулантен търговец, минал за кратко през селото, който не му бе оставил дори името си. Майката, която го бе зарязала съвсем малък на грижите на един скъп на думи и ласки дядо, който тъгуваше по родната си Баския и така и не успя да свикне със сухата кастилска земя. Женитбата му с Елвира, заминаването за Америка, разорението му. Всичко се бе проваляло в даден момент от живота му. Циганката наистина бе права. Въпреки че това би могло да се каже за много хора на неговата възраст. Вероятно старата шарлатанка бе повтаряла тази фраза стотици пъти.

— Виждам също, че има нещо, за което сте се хванали в момента, и ако не пипате внимателно, също може да изчезне.

Ами ако искаше да каже, че къщата на Монталво и останалите имоти ще изчезнат? — помисли си той. И ако това изчезване станеше срещу една хубава сума в златни унции?

— А случайно да виждате дали това, за което съм се хванал, ще ми го вземат едни хора от Мадрид? — попита той с известно лукавство, мислейки за потенциалните купувачи.

— Това не мога да ви кажа, душко. Само ви казвам да използвате добре акъла си — предупреди го тя, като допря безформения палец до слепоочието си, — защото от това, което виждам, може би ще се двоумите. А знаете какво гласи поговорката — грабне ли рибка писана, не я връща в тигана.

Идеше му да се изсмее на това цветисто красноречие.

— Добре, жено. Вече виждам съвсем ясно бъдещето си — каза той, опитвайки се да сложи край на сеанса.

— Момент, господине, момент, тук има нещо много интересно. Но преди това трябва да си наквася устата. Хайде, Томасильо, дай на старата жена чашка вино. За сметка на господина, нали?

Дори не изчака момчето да сложи виното на масата. Изтръгна чашата от ръката му и я гаврътна на един дъх. После каза със сериозен и тържествен тон:

— Една фуста ви блазни.

— Не ви разбирам.

— Една жена ви е завъртяла ума. Но не е свободна и вие го знаете.

Свъси вежди и не каза нищо. Нищо.

— Виждате ли? — продължи тя, като прокара мръсния си нокът по дланта му. — Съвсем ясно се чете. Тук, в тези три линии е триъгълникът. И някой ще излезе от него съвсем скоро. Сред вода или огън, но виждам единия да си тръгва.

„Страхотно предсказание, няма що“, идеше му да процеди през зъби, като отдръпна ръката си със смесица от досада и учудване. От дни си представяше как пътува за Веракрус, нямаше нужда да му го напомнят. Как съзерцава от палубата на парахода Кадис, бял и облян в светлина, смаляващ се в далечината и превръщащ се в малка точка в морето. Как се сбогува с тази стара Испания и с този Херес, който по неочакван начин го бе накарал да изпита отдавна забравени усещания. Как поема обратния път към своя свят, към своя живот. Както винаги, сам. Към един свят, в който нищо вече нямаше да е същото.

— И едно последно нещо искам да ви кажа, господине. Само едно нещичко, което виждам тук…

В този момент вратата на кръчмата се отвори и Исаси влезе.

— Росарио, какво става тук? Излизам за десет минути и ти веднага започваш да досаждаш на приятеля ми с глупостите си. Томас, ако баща ти научи, че пускаш тук тази циганка всяка вечер, добре ще те нареди. Хайде, стара шарлатанке, остави ни на спокойствие и върви да спиш. И отведи и внучките си, късно е да вървите сами по тъмните улици.

Старата жена се подчини безмълвно. Едва ли друг човек имаше по-голям авторитет сред тези хора от доктора с черната брада, който от чист алтруизъм им помагаше и ги лекуваше.

— Много съжалявам, че те оставих сам.

Той махна с ръка, за да омаловажи случилото се, а и сякаш за да пропъди ехото от гласа на циганката. Двамата отново насочиха вниманието си към виното и разговора. За квартал „Сан Мигел“ и жителите му — още две чаши; за припадналата Горостиса — „Дай още две, Томас“. И както винаги, накрая стигнаха до главния въпрос. Соледад.

— Може би ще си помислите, че се бъркам в чужди работи, но искам да знам нещо, за да наредя най-после парчетата от мозайката в главата си.

— За добро или за лошо, Мауро, вече сте замесен достатъчно в живота на семейство Монталво. Питайте спокойно.

— Какво точно става с мъжа й?

Докторът си пое дълбоко въздух, при което бузите му се издуха и удълженото му лице се закръгли. После го издиша.

— В началото мислеха, че са обикновени кризи на меланхолия — болест, която се загнездва в ума и парализира волята. Пристъпи на тъга, изблици на неоснователна тревожност, които водят до униние и отчаяние.

Значи, ставаше дума за душевна неуравновесеност. Тогава започна да разбира. И да свързва нещата.

— Затова тя каза, че синът му е злоупотребил, като се е възползвал от слабостта му и го е принудил да действа против интересите на Соледад и на собствените си дъщери — каза той.

— Сигурно. Убеден съм, че ако беше на себе си, Едуард никога нямаше да направи каквото и да било, което би могло да ги ощети. — Усмихна се с лека носталгия. — Рядко съм виждал толкова влюбен в жена си мъж.

Кръчмата се беше напълнила, беше се появил още един китарист и струните на двете китари звучаха по-пламенно. Тихите акорди и припяването, които чуха при идването си, сега се бяха превърнали в шумна веселба, цялото заведение вибрираше от пляскания с длани, китари, гласове и потропване с токове.

— Спомням си го в деня на сватбата му в църквата — продължи Исаси, без да обръща внимание на шума, с който явно беше свикнал. — С осанката си на аристократичен англичанин, висок, рус, изправен, приемаше поздравления и чакаше да се появи нашата Соледад.

Ако Мауро Лареа беше изпитал поне веднъж в живота си ревност, щеше да разпознае това чувство веднага по острото пробождане, което усети в стомаха си, представяйки си сияещата Соледад Монталво да казва „да, искам, в радост и мъка, в здраве и болест“ пред олтара. По дяволите, човече — помисли си той, — превръщаш се в сантиментален глупак.

— В онази слънчева неделя в началото на октомври никой не предполагаше, че само два дни по-късно внукът Матиас ще загине и всичко ще започне да се разпада.

— Никой ли не се притесни, че ще замине в Лондон с един непознат, който…?

— Едуард непознат? Не, не. Може би не се изразих добре или пък забравям, че не са ви известни някои подробности. Едуард Клейдън беше близък на семейството — беше търговският агент на семейния бизнес в Англия, доверен човек на дон Матиас при износа на шерито му.

Нещо не пасваше; нещо не пасваше между образа на напетия млад мъж, когото той си бе представил как върви по централната пътека на църквата под звуците на орган под ръка с красивата Соледад, и солидните търговски връзки на дядото. Опита се да не прекъсва лекаря, очаквайки някакъв отговор.

— В продължение на повече от десет години той идваше редовно в Херес и винаги отсядаше при семейството. По онова време още нямаше нищо общо със Сол, нито с… Нито с Инес.

— Инес е сестрата, която е станала монахиня, нали?

Исаси кимна утвърдително с глава, после повтори името.

— Да, Инес.

Нищо повече. Той все така се опитваше да сглоби отделните парчета в ума си, но не успяваше. От дъното се разнасяха още по-силни пляскания с длани, акорди на китара, викове, потрепване на токове по пода.

— В крайна сметка, приятелю, такъв е законът на живота.

— Какъв закон на живота, докторе?

— Че с възрастта идва и неизбежният упадък.

— Но за възрастта на кого ми говорите? Извинете ме, но май все повече се обърквам.

Лекарят изцъка с език, въздъхна примирено и рязко остави чашата на масата.

— Вие ме извинете, Мауро. Може би вината е моя и на виното. Помислих, че знаете.

— Какво да зная?

— Че Едуард Клейдън е с трийсет години по-възрастен от жена си.