Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (36)

36.

Обсъдиха всичките „за“ и „против“ в библиотеката, пред три чаши с черно кафе.

— Мисля, че не съзнавате безумието, което смятате да извършите.

— Нима имаме друг изход?

— Защо не се опитате да поговорите с нея спокойно, да я накарате да помисли?

— И какво да й кажем? — отвърна Сол с раздразнение. — Да я убедим най-любезно да бъде така добра да се върне в Хавана и да се отстрани от пътя ни? Да я помолим да ни остави на мира?

Стана от креслото с грациозността на дива котка, направи няколко крачки, после се обърна отново към тях.

— Или да й кажем, че на името на Луис Монталво има акции и ценни книжа за стотици хиляди лири стерлинги, които тя и Густаво могат да наследят веднага щом направят необходимите постъпки? И отгоре на всичко да я уведомим, че тези пари, които принадлежат на моето семейство, съм изтръгнала от алчните ръце на полубрата на дъщерите ми с нечестни и незаконни средства?

Бузите й пламтяха, очите й блестяха. Отново направи няколко крачки по арабеските на килима и застана до креслото, от което Мауро Лареа я съзерцаваше, кръстосал крака.

— Или да й кажем, че този мъж е толкова галантен и щедър, че ще опрости на мъжа й доста сериозен дълг от игра, за да може госпожата да не остане разочарована от екстравагантното си посещение в родината майка? Че ще им върне ей така имотите, които глупавият, страхлив и безотговорен мой братовчед е решил да разиграе в партия билярд?

За да подсили думите си, тя — съзнателно или несъзнателно, волно или неволно — бе поставила дясната си ръка върху рамото му. И вместо да я отдръпне, заби пръстите си в него точно когато отправяше втория въпрос, изпълнен с обвинения срещу Саяс. Почти пронизвайки плата на сюртука, впивайки се в кожата, плътта и костите му — на мястото, където се свързват гърбът и ръката, отстрани на шията. Тръпка на неудържимо желание пробяга по тялото му.

— Освен това, Мануел, говорим за Густаво. За нашия скъп Густаво. Не забравяй това.

Въпреки неочакваната реакция, която бе разтърсила тялото и душата му, не му убягна горчивият сарказъм в последната фраза. „Нашият скъп Густаво“, бе казала тя. И в думите й, както винаги, когато говореше за него, нямаше никаква топлота.

Мануел Исаси каза с примирение:

— Добре, в такъв случай и макар да съм убеден, че задържането й против волята й е огромна грешка, предполагам, че не ми оставяте друг изход.

— Това означава ли, че си съгласен да остане в дома ти?

Ръката й се отдели от рамото на Мауро Лареа, за да се насочи към лекаря, и той внезапно се почувства като осиротял.

— Нека ви напомня, че ако случаят се разчуе, рискувам да изгубя по-голямата част от клиентите си в Херес. А аз нямам процъфтяващ бизнес с вина, нито сребърни мини зад гърба си. Живея от работата си, и то когато успея да си прибера парите.

— Не ставай черноглед, Мануелито — прекъсна го тя с леко лукав тон. — Няма да отвличаме никого. Просто ще предоставим безплатен престой на една недотам желана гостенка.

— Аз лично ще се погрижа да я заведа в Кадис и да я кача на кораба веднага щом сметнете, че е в състояние да пътува — отсече той. — Веднага ще проверя кога заминава следващият параход за Антилите.

Исаси приключи разговора с черен хумор.

— Отдавна престанах да вярвам в намесата на някоя върховна сила в скромните ни земни дела, но Бог да ни е на помощ, ако нещо се обърка в този безумен план.

* * *

Настаниха я в жилището на доктора на улица „Франкос“, в старата къща, която бе наследил от баща си, а той — от неговия дядо. Живееше там сред същите мебели и със същата слугиня, която бе прислужвала на три поколения от семейството. Избраха една спалня в дъното, гледаща към голям двор, с тясно прозорче, отдалечено от съседните къщи. Настаниха робинята Тринидад в съседната стая, за да се грижи за нуждите на доня Карола. Соледад даде съответни указания на Саграрио, старата слугиня — пилешки бульони и омлети, агнешки момици, много кани прясна вода, често сменяне на чаршафи и нощни гърнета и едно категорично и абсолютно „не“ на всеки неин опит да излезе.

Сантос Уесос щеше да държи ключовете и да стои на пост в началото на коридора.

— А ако започне да буйства, господарю, в отсъствието на доктора?

— Изпрати слугинята да ме извика.

После с лек жест посочи дясното бедро на индианеца — мястото, където винаги носеше ножа си. След като изчака останалите да слязат на долния етаж, той му поясни заповедта:

— Ако прекали, ще я укротиш. Съвсем лекичко.

Веднага щом уредиха преместването, Сол каза, че си тръгва. Сигурно трябваше да се погрижи за онези сложни проблеми на мъжа си, които все още му бяха неизвестни. Или просто силите й се бяха изчерпали.

Саграрио, грохналата и накуцваща слугиня, дойде, влачейки крака. Носеше й наметката, ръкавиците и елегантната шапка с щраусови пера — тоалет, по-подходящ за светските улици на Уест Енд в Лондон, отколкото за тъмните тесни улички на Херес.

Отвън я чакаше каретата й. Той я изпрати до входа.

— Нали ще проверите кога отпътуват следващите кораби за Куба?

— Това ще бъде първото, което ще сторя утре сутринта.

На улицата беше тъмно, само една свещ осветяваше лицата им.

— Да се надяваме всичко скоро да свърши — каза тя, докато си слагаше ръкавиците. Просто за да каже нещо, без да се опитва да вложи каквато и да е убеденост в гласа си.

Всичко скоро да свърши. Всичко — един огромен бездънен чувал, в който имаше безброй чужди и общи проблеми. Щеше да бъде истинско чудо, ако всичките те бъдеха благополучно решени.

— Ще направим всичко, за да свърши. — И за да прикрие собствената си липса на увереност, той добави: — Знаете ли, тази сутрин научих, че са се появили потенциални купувачи за имотите на семейството ви.

— Виж ти.

Гласът й прозвуча без никакво въодушевление.

— Хора от Мадрид. Вече имат почти договорена сделка на друго място, но са готови да обмислят офертата ми.

— Особено ако им предложите изгодна цена.

— Опасявам се, че не ми остава друга възможност.

Застанала в полумрака, с шапка на главата и ръкавици на ръцете, с наметка върху красивите си рамене, тя му отправи уморена усмивка.

— Бързате да се върнете в Мексико, нали?

— Да, така е.

— Там сигурно ви чакат — домът, децата, приятелите… Може би някоя жена.

Както и да й отговореше — с „да“ или с „не“, нямаше да излъже. Да, разбира се, че ме чакат — великолепният колониален дворец на улица „Сан Фелипе Нери“, прекрасната ми дъщеря Мариана, превърнала се в млада майка, и синът ми Николас, който скоро ще се сроди с най-отбраното общество веднага щом се върне от Париж; могъщите ми и преуспели приятели и няколко красиви жени, които винаги са били готови да ме приемат в леглата и в сърцата си. Или не, разбира се, че не. Всъщност почти никой не ме чака там — отговорът му можеше да бъде и този. — Нотариалният акт на къщата ми е в ръцете на лихвар, който ме притиска с неумолими срокове, дъщеря ми си има собствен живот синът ми е развейпрах, който прави каквото му се прииска. На приятеля ми Андраде, моя брат и моята съвест, съм заглушил гласа, за да не ме укорява, че се държа като глупак. А що се отнася до жените, нито една от тези, които са минали през живота ми, не е успяла да ме привлече, да ме развълнува и да ме смути дори с една стотна част, Соледад Монталво, от това, с което ме привличате, вълнувате ме и ме смущавате вие.

Отговорът му обаче беше много по-лаконичен, безкрайно по-неутрален:

— Там е мястото ми.

— Сигурен ли сте?

Той я погледна неразбиращо, свъсил гъстите си вежди.

— Животът ни повлича в различни посоки. Мен ме изтръгна твърде млада от тази страна и ме прати в един чужд, студен и огромен град. След повече от двайсет години, когато вече бях свикнала с онзи свят, обстоятелствата отново ме доведоха тук. Случайни ветрове ни тласкат да предприемем понякога пътя на отиване, а друг път — пътя на връщане, и често не си струва човек да плува срещу течението.

Вдигна облечената си в ръкавица ръка и постави пръсти върху устните му, за да не й възрази.

— Просто си помислете над това.