Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (35)

35.

Доктор Исаси премери пулса й, натисна корема й и опипа с два пръста шията й. После прегледа устата и зениците й.

— Нищо обезпокоително. Дехидратация и изтощение, обичайни симптоми след дълго пътуване по море.

Извади шишенце с лауданум от чантата си, поиска да му приготвят сок от лимон с три лъжички захар, а после прегледа по същия начин и младата робиня. Беше наредил да спуснат плътните завеси и салонът тънеше в полумрак, в контраст с дневната светлина, обляла площада. Мауро Лареа и домакинята наблюдаваха от разстояние, прави, с тревожни изражения на лицата.

— Нуждае се от почивка — заключи лекарят.

Мауро Лареа се обърна към Соледад и процеди през зъби:

— Трябва да я махнем от тук.

Тя кимна леко с глава.

— Предполагам, че е свързано с наследството на Луис.

— Сигурно. А това не е в интерес и на двама ни.

— Готово — обяви лекарят в същия момент. — Съветът ми е да не я местите веднага и да я оставите да лежи. А на това момиче — добави той, сочейки младата робиня — да дадат нещо за ядене, изтощено е от гладуване.

Соледад позвъни с камбанката и в салона се появи прислужница; беше англичанка — като цялата прислуга в къщата. След като й даде съответните нареждания, тя я отпрати към кухнята заедно с мулатката.

— За съжаление, Едуард още отсъства и бих предпочела да не оставам сама с нея. Имате ли нещо против да ми правите компания на обяд?

Най-разумното, помисли си Мауро Лареа, би било да си тръгне, да спечели време, за да обмисли как да действа по-нататък.

Въпреки че Карола Горостиса сега лежеше кротко, той беше сигурен, че пристигането й в Испания не предвещава нищо добро — много добре знаеше докъде е способна да стигне. Щеше да говори повече от необходимото пред всеки, който ще иска да я изслуша, да изопачи събитията, да обяви на всеослушание екстравагантния начин, по който имотите в Херес бяха минали в негови ръце, и дори да предприеме законови действия и да предяви претенции към тях. И въпреки че едва ли щеше да спечели, защото в крайна сметка законът щеше да защити него, с всичко това щеше да постигне нещо, което той не беше склонен да допусне: да го забърка в дела и съдебни спорове, да забави плановете му и в крайна сметка да провали най-неотложните му намерения. Календарът неумолимо отброяваше дните, вече бяха минали два от четирите месеца, определени от Тадео Карус. Трябваше да намери начин да укроти мексиканката. Да я неутрализира.

Погледна крадешком Соледад, която на свой ред наблюдаваше загрижено припадналата жена. Ако Карола Горостиса предприемеше някакви ходове, нямаше да пострада само той — в случай че започнеше да разпитва за имотите на Луис Монталво, щеше да повлече и Соледад.

— Приемам с удоволствие поканата ти, скъпа Сол — каза Исаси, докато прибираше инструментите си в чантата. — Много повече ме блазнят уменията на твоята готвачка, отколкото на моята Саграрио, чиито яхнии са ми втръснали. Но позволи ми преди това да си измия ръцете.

Въпреки че разумът на Мауро го подканваше да откаже, устата го предаде:

— Аз също.

Лекарят излезе, а те останаха в полумрака, прави и двамата, вперили поглед в тялото на новодошлата. Изминаха няколко мига на привидно спокойствие, през които почти можеше да се чуе как мозъците на двамата свързваха данни и нагаждаха факти.

Тя първа проговори:

— Защо ви търси с такава настойчивост?

Знаеше, че е безсмислено да продължава да лъже.

— Защото вероятно не е съгласна с начина, по който Густаво Саяс и аз договорихме прехвърлянето на имотите на братовчед ви Луис.

— А има ли причина за недоволството й?

Знаеше също, че трябва да стигне до края.

— Зависи доколко може да се примири, че съпругът й е заложил наследството си на маса за билярд.

* * *

Ястията и вината отново бяха превъзходни, порцеланът — великолепен, кристалът — изискан. Сърдечната атмосфера от първата вечер обаче я нямаше.

Знаеше, че не е длъжен да оправдава поведението си пред никого, но беше твърдо решен да говори, поне този път, искрено. В крайна сметка Соледад вече бе споделила с него собствените си прегрешения. А от благодушния доктор нищо лошо не можеше да очаква.

— Вижте, не съм мошеник, нито безскрупулен използвач. Аз съм обикновен бизнесмен, на когото в даден момент сметките му излязоха криви. И докато се опитвах да поправя нещата, най-случайно попаднах в ситуация, която в крайна сметка се реши в моя полза. А тази ситуация бе предизвикана от Карола Горостиса, която принуди мъжа си да действа.

Нито Мануел Исаси, нито Соледад му зададоха някакъв конкретен въпрос, но любопитството им витаеше във въздуха, подобно на полъх от крилата на огромна птица.

Той се поколеба колко да разкаже и колко да скрие, докъде да стигне. Всичко беше твърде объркано, твърде неправдоподобно. Парите, които Ернесто Горостиса бе изпратил на сестра си, желанието му да намери в Хавана печеливш бизнес, хладилният кораб, предложението на търговеца на роби. Всичко беше твърде объркано, за да го разкаже с разбираеми думи по време на един обяд. Затова реши да го обобщи по най-лаконичния начин:

— Накара мъжа си да повярва, че има любовна връзка с мен.

Ножът за риба на Соледад замръзна над парче костур, без да го докосне.

— Тогава той ме предизвика — добави. — На своеобразен дуел върху зелено сукно с дървени щеки и топки от слонова кост.

— И сега тя идва да ви търси сметка или да се опита да анулира резултата от дуела — каза лекарят.

— Така предполагам. И понеже мисля, че я познавам добре, няма да се учудя, ако поиска да провери, между другото, дали Луис Монталво е притежавал още нещо. В крайна сметка Густаво е негов законен наследник.

— Тук обаче ще удари на камък, защото Луисито беше останал без пукнат грош.

При това предположение на лекаря Мауро Лареа и Соледад поднесоха едновременно вилиците към устата си, сведоха поглед в унисон и задъвкаха бавно парчето риба в синхрон, сякаш заедно с мекото бяло месо на рибата искаха да прогонят тревогата. Накрая тя реши да говори:

— Мануел, може да се окаже, че без да знае, Луис е притежавал още нещо.

Лицето на лекаря се измени, когато му разказа накратко за тайните операции, фалшивите подписи, незаконните сделки. И решаващата роля на Мауро Лареа, представящ се за Луис Монталво пред един английски адвокат.

— За бога, не знам кой от двамата е по-дързък, дали минният предприемач, който печели чуждо наследство в един безумен облог, или вярната и изискана съпруга, която източва фирмата на собственото си семейство.

— Има неща, които надхвърлят границите на това, което сме в състояние да изтърпим — каза тогава Соледад, като най-после вдигна очи. — Ситуации, които ни изкарват извън контрол. Никога нямаше да изоставя удобния живот в Лондон с четирите ми дъщери, уреденото положение и светските събития, никога нямаше да ми хрумне да извърша подобна глупост, ако Алан, синът на Едуард, не бе засегнал интересите ни.

Въпреки изненадващото твърдение нито един от двамата мъже не посмя да я прекъсне.

— Убеди баща си с хитрост да го включи като съдружник в компанията зад гърба ми, взе неудачни решения, без да се консултира с него, измами го и в крайна сметка подготви почвата така, че когато Едуард ни напусне, аз и дъщерите ни да се окажем в крайно неизгодно положение.

Тя отпи дълга глътка от чашата с вода, сякаш за да й помогне да размие гнева и тъгата, изписани на лицето й.

— Мъжът ми има много сериозни проблеми, Мауро. Никой не го е виждал, откакто се преместихме тук, но причината не са належащи делови пътувания, нито временни главоболия. Това са само лъжи, които аз се грижа да разпространявам. За съжаление, става дума за нещо много по-сложно. И тъй като засега той не е в състояние да вземе мерки, за да отвърне на атаките на сина си срещу малките циганки, както Едуард нарича презрително мен и дъщерите ми, отговорността да защитя тях и себе си, е моя. Затова нямах друг изход, освен да действам.

— Но не и престъпвайки по този начин закона, за бога, Сол… — каза Исаси.

— Това е единственият възможен начин, скъпи докторе. Да руша компанията отвътре. Не виждам друг изход.

Силен звук прекъсна разговора. Сякаш нещо обемисто бе паднало на пода или се бе блъснало в някоя стена. Чашите леко се заклатиха, а кристалните висулки на висящия от тавана полилей се удариха една в друга с леко звънтене. Соледад и той понечиха да станат веднага, докторът ги спря.

— Оставете на мен.

И бързо излезе от трапезарията.

Може би Карола Горостиса е паднала, докато се е опитвала да стане, помисли си той. Но после реши, че може някой от прислугата да се е спънал. Сол се опита да омаловажи случката.

— Не се тревожете, едва ли е нещо сериозно.

После постави приборите в чинията и го погледна с отчаяние в очите.

— Всичко ми се изплъзва от ръцете, става все по-лошо…

Той не намери думи, с които да я утеши.

— В някои дни не ви ли се иска светът да спре, Мауро? Да спре и да ни даде малко почивка. Да застинем като неподвижни статуи, като обикновени камъни и да не трябва да мислим, да не трябва да решаваме.

Разбира се, че имаше такива дни в живота му. Особено напоследък. В този миг например би дал всичко, което някога бе имал, за да удължи до безкрайност този обяд, да седи до нея, да съзерцава хармоничните черти на лицето й, високите скули, дългата шия. Да изпитва неудържимо желание да протегне ръка и да хване нейната, както в деня, в който се запознаха; да я стисне силно и да й каже: „Не се тревожи, аз съм до теб, всичко скоро ще свърши; скоро и с щастлив край“. Да се пита как на неговите години и след всичко, което бе преживял, когато смяташе, че вече нищо не може да го изненада, изпитва такова шеметно вълнение.

Предпочете обаче да насочи разговора в друга посока.

— Имате ли новини за английския адвокат?

— Само, че се намира в Гибралтар. Още не се е върнал в Лондон.

— Това тревожно ли е?

— Не знам — призна тя. — Наистина не знам. Може просто да не е намерил билет за параход до Саутхамптън или има други дела, за които да се грижи.

— Или…?

— Или може да чака някого.

— Например сина на мъжа ви?

— Не знам. Де да знаех и да можех да ви уверя, че всичко върви добре и че фарсът ни е постигнал целта си. Но истината е, че с всеки изминал ден съмненията ми се увеличават.

— Нека изчакаме — каза той не особено убедително. — Освен това сега имаме друг проблем, с който трябва да се справим.

Печената кокошка, която им бяха сервирали след костура, беше изстинала. Двамата бяха изгубили апетит, но не и нуждата да продължат да говорят.

— Мислите ли, че Густаво е подкрепил решението на съпругата си да дойде тук сама от Куба?

— Едва ли. Може да не знае нищо. Може да е излъгала, че заминава за Мексико или бог знае какво друго.

Усети, че тя иска да го пита нещо, но не знае как да формулира въпроса. Отпи от чашата си, сякаш за да си вдъхне смелост.

— Кажете, Мауро, в какво положение се намираше братовчед ми?

— В лично или финансово отношение?

Поколеба се. Отново отпи от виното.

— И двете.

Мауро Лареа отново забеляза студенината, с която Соледад говореше за Саяс, умишлената дистанцираност, която проявяваше. Този път обаче усети, че се интересува истински от него.

— Уверявам ви, че почти не съм общувал с него, но впечатлението ми е, че не изглежда много щастлив.

Вдигнаха ястията, които те почти не бяха докоснали, сервираха десерта. Прислугата се оттегли.

— Уверявам ви също, че с Карола Горостиса никога не сме имали любовна връзка.

Тя кимна леко с глава.

— Макар че в интерес на истината, имаме друг вид връзка.

— Виж ти — прошепна тя. Тонът й не прозвуча твърде остро, но го накара да остави лъжичката с крем брюле.

— Брат й е мой приятел в Мексико и скоро ще се превърне в близък човек на семейството ми. Дъщеря му е сгодена за сина ми Николас.

— Виж ти — прошепна отново тя, този път по-меко.

— Преди да замина за Куба, брат й Ернесто ми даде пари, които да й предам. Така се запознах с нея.

— И как изглежда тази жена в моментите, когато не й хрумва да припадне?

Блясъкът в очите й на кошута донякъде се бе върнал, както и финото чувство за хумор, което обикновено вмъкваше в разговорите си.

— Арогантна. Студена. Безочлива. Хрумват ми и други епитети, които от възпитание ще премълча.

— Знаете ли, че през последните години постоянно пишеше на Луисито, като непрекъснато настояваше да им отиде на гости? Разказваше му за пищния живот в Хавана, за голямата кафеена плантация, която притежават, за това колко ще се радва Густаво да го види отново след толкова години и колко пъти си е представяла как ли изглежда този толкова скъп братовчед от Испания. И може би съм мнителна, но в някои пасажи имаше дори любовни намеци. Вероятно Густаво не й бе казал за физическия недъг на горкия Дребосък.

— Говорете спокойно, убеден съм, че сте права. Но откъде знаете всичко това?

— От писмата й, които пазя в писалището си. Взех ги от къщата му заедно с личните му вещи, преди да се настаните в нея.

Значи, Карола Горостиса беше примамила Луис Монталво в Куба, знаейки, че не е женен, че притежава имоти и е кръвен роднина на мъжа й. И сигурно заради това е замислила, постоянствала, упорствала и не се е отказала, докато не го е накарала да напише ново завещание, което да извади от играта племенничките му и да остави като единствен наследник първия му братовчед Густаво, с когото от двайсет години не са се виждали. Хитра беше Карола Горостиса. Хитра и упорита.

Лекарят се върна и ги прекъсна.

— Всичко е наред — каза той, като седна.

Соледад затвори очи за миг и кимна с глава, разбирайки без повече думи това, което Мануел Исаси искаше да каже. Мауро Лареа изгледа последователно единия и другия и внезапно доверието, породило се между тях по време на обяда и през предните дни, сякаш се разклати, когато се почувства изолиран от това съучастничество. Какво крият от мен, какво не искат да ми кажат? Какво му е на мъжа ви, Соледад? Какво ви отдалечава от Густаво? Какво, по дяволите, правя сред всички вас?

В този момент докторът поднови разговора и го откъсна от мислите му.

— Хвърлих един поглед на нашата гостенка и й дадох няколко щедри капки хлоралхидрат, за да поспи. Ще се събуди след няколко часа, но въпреки това би било добре да решите какво смятате да правите с нея.

Предлагам да я хвърлим на дъното на някоя наводнена мина, помисли си Мауро. Вместо това каза:

— Да я изпратим обратно там, откъдето е дошла. Според вас кога ще бъде в състояние да пътува?

— Мисля, че скоро ще се възстанови напълно.

— Във всеки случай най-важното в момента е да я изведем от тази къща и да я скрием някъде.

Възцари се мълчание, докато се опитваха да намерят някакъв изход. Да я изпратят в Кадис сама, където да чака кораб за Куба, би било твърде рисковано. Да я държат в разнебитената къща на „Торнерия“ — пълен абсурд. Да я настанят в някой хотел — върховно неблагоразумие.

Тогава Сол Клейдън направи предложението си и то прозвуча като камък, хвърлен по стъкло.