Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (34)

34.

Беше се разсъмнало едва преди половин час, а той вече нагласяше вратовръзката си, преди да облече синия сюртук. Призори, след като не бе спал цяла нощ, бе решил да прекара деня в Кадис. Имаше нужда да се отдалечи, да се отдръпне. Да помисли.

Сантос Уесос подаде глава през вратата.

— Търсят ви на входа, господарю.

— Кой?

— По-добре елате.

Можеше да е Сарко, агентът на недвижими имоти. Тази мисъл го накара да слезе бързо по стълбата.

Не позна — бяха мъж и жена. Очевидно бедни и на неопределена възраст. Между шейсетте или на крачка от гроба. Слаби като вейки, с напукана от тежък труд кожа на лицето и ръцете. Тя носеше проста пола и кафеникав бархетен шал на раменете, а прошарената й коса беше прибрана в кок. Той — сако и панталон от груб плат и вълнен пояс на кръста. Двамата наведоха почтително глава, когато го видяха.

— Добро утро. Кажете.

Представиха се със силен андалуски акцент като бивши прислужници в къщата. Казаха, че са дошли, за да поднесат почитанията си на новия господар. По набръчканото лице на жената се стече сълза, когато споменаха покойния Луис Монталво. После подсмръкна.

— Дойдохме също за всеки случай, ако младият господин има нужда от услугите ни.

Предположи, че младият господин е той. Млад господин на неговите четиридесет и седем години. Но в това мъгливо утро изобщо не му беше до смях.

— Благодаря ви, но тук съм временно. Не възнамерявам да остана дълго.

— За това не берете грижа. Както ще дойдем, така и ще си отидем, когато ваша милост реши. Ангустиас е чудесна готвачка, а аз ще правя каквото ми наредите. Децата ни вече са задомени, а никога не е излишно да сложим нещо допълнително в тенджерата.

Той потърка брадичката си. Повече разходи и по-малко уединение. Беше вярно обаче, че щеше да им дойде добре някой да им пере дрехите и да им сготви нещо различно от парчетата месо, които Сантос Уесос печеше, наведен над огъня в някой ъгъл на задния двор, сякаш живееха насред планината или в старите миньорски лагери. Някой, който да знае кой идва или наднича откъм улицата, който да помага в ремонта на тази порутена къща. „Живеете като дивак“, беше му казала Соледад. И имаше право.

— Сантос, ти какво мислиш? — попита той, без да се обръща. Слугата не се виждаше, но той знаеше, че е наблизо и слуша като сянка от някой ъгъл.

— Ами мисля, че ще ни дойде добре малко помощ, господарю.

Помисли още няколко секунди.

— Тогава оставате тук. На заповедите на този човек, Сантос Уесос Кеведо Калдерон — каза той, като тупна силно рамото на току-що появилия се слуга. — Той ще ви казва какво да правите.

Прислужниците — Ангустиас и Симон — отново сведоха глави в знак на благодарност, като поглеждаха крадешком чичимека. Не схващаха иронията, която се криеше в имената му, но за пръв път в живота си виждаха индианец. С дълга коса, сарапе и нож. Отгоре на всичко ще ни командва, помисли си недоволно съпругът.

Мауро Лареа се отправи към гарата и влезе в нея откъм площад „Мадре де Диос“; беше решил да пътува с влак. В Мексико, въпреки многобройните планове и концесии, железницата още не се бе появила. В Куба имаше — най-вече за да се превозва захарта от фабриките във вътрешността на страната до крайбрежието, откъдето я товареха на кораби към всички посоки на света. По време на краткия си престой на острова обаче не бе имал възможност да пътува с това нововъведение. В друг момент от живота му това кратко пътуване, за което плати осем реала, щеше да изпълни главата му с проекти, търговският му нюх щеше да надуши един изгоден бизнес, който да пренесе в Новия свят. Тази сутрин обаче той само съзерцаваше суетнята на малобройните пътници и товаренето на безкрайно по-многочислените бъчви с вино, които щяха да потеглят към морето.

Пристигна с влака до пристанището на Трокадеро, а оттам с параход — в града. Железницата — третата в Испания — бе открита пет години по-рано и разполагаше с четири локомотива и с товарни и пътнически вагони. Херес бе отпразнувал нововъведението с официална церемония на гарата и с многобройни народни празненства — оркестри на арената за корида, боеве с петли по улиците, операта „Трубадур“ на Верди в театъра и две хиляди самуна хляб, раздадени на бедните. В този ден дори в затвора и в общинския приют имаше храна в изобилие.

Когато пристигна в Кадис, първо отиде в пощата. Беше успял — от време на време и на пресекулки — да пише на Мариана и Андраде. На дъщеря си — със свито сърце при спомена за Елвира, която бе издъхнала по време на раждане — пожелаваше сила и кураж, за да роди детето си. На пълномощника си разказваше, както винаги, полуистини: „всеки момент ще приключа една сделка, която ще сложи край на всичките ни проблеми, скоро ще се видим, ще платим навреме на Тадео Карус, ще оженим Нико както подобава, ще се върнем към нормалния живот“.

После тръгна напосоки из града — от кея до портата „Ла Калета“, от катедралата до парк „Хеновес“, като през цялото време в главата му се въртеше това, за което хем искаше, хем не искаше да мисли: безразсъдният начин, по който, тласкан от Сол Клейдън, бе престъпил най-елементарните норми на благоразумието и законността.

Купи хартия за писма от една печатница на улица „Сакраменто“, изяде калмара с картофи, който му сервираха в една гостилница на площад „Карбон“, поля го с две чаши сухо светлочервено вино, което помириса, преди да отпие, както бе видял да правят нотариусът, лекарят и самата Соледад. Острият мирис извика в паметта му старата изба на семейство Монталво, пуста и смълчана, скърцащия звук на ръждясалия ветропоказател на покрива на къщата в лозята и силуета на една жена, седнала до него на стария плетен стол, загледана в морето от белезникава пръст и изкривени лозови пръчки, докато му правеше най-екстравагантното от всички екстравагантни предложения, които животът му бе поднасял дотогава.

— Глупак такъв — процеди той през зъби, докато оставяше на тезгяха няколко монети. После излезе на улицата и вдиша дълбоко морския въздух.

Въпреки левгите разстояние между Херес и Кадис, душевното му състояние беше все така объркано, а въпросите му не намираха отговори. Омръзна му да обикаля без посока и реши да се върне, но преди това се отби в дома на Антонио Фату на улица „Вероника“, за да го поздрави.

— Скъпи Мауро — поздрави го любезно младият мъж, който излезе да го посрещне веднага щом му съобщиха за визитата. — Радвам се да ви видя отново. Каква случайност само.

Свъси вежди. Случайност? Нищо от това, което се случваше напоследък в живота му, не се дължеше на чиста случайност. Фату изтълкува жеста му като въпрос и побърза да му обясни:

— Току-що Хенаро ми каза, че преди малко някой е дошъл да пита за вас. Отново жена.

Понечи да му смигне съучастнически, сякаш за да му каже: „Голям късметлия сте, толкова дами търчат след вас“, но смръщеното чело на Мауро Лареа го разубеди.

— Същата, която дойде миналия път?

— Нямам никаква представа. Почакайте, ей сега ще разберем.

Старият иконом влезе в стаята с бавни стъпки и с вечната си кашлица.

— Дон Антонио ми каза, че някой ме е търсил, Хенаро. Кажете ми кой, ако обичате.

— Една жена, дон Мауро. Няма час, откакто си тръгна.

Отново повтори въпроса:

— Същата, която дойде миналия път?

— Според мен не.

— Остави ли визитка?

— Не, въпреки че й поисках.

— Каза ли поне името си или за какво ме търси?

— Нищо.

— Дадохте ли й новия ми адрес?

— Не, господине, аз не го знам, а господин Антонио не беше тук.

Поради липса на повече подробности домакинът отпрати иконома, като му нареди да им донесат две чаши кафе. Размениха общи приказки и тъй като наближаваше часът да се качи на парахода, а после да вземе влака до Херес, Мауро Лареа скоро си тръгна.

Едва беше извървял десетина крачки, когато реши да се върне. Но този път не отиде в кантората при собственика, а се доближи до решетката на входа и зад нея намери когото търсеше.

— Забравих да ви попитам, Хенаро — каза той, като пъхна ръка в джоба на сюртука и извади великолепна хаванска пура. — Тази жена, която ме е търсела, как точно изглеждаше?

Преди още старият прислужник да отвори уста, пурата, която му бе подарил Калафат, преди да отпътува от Хавана, се озова в джоба на жилетката от пике на иконома.

— Добре изглеждаше, господине, елегантна и чернокоса.

— А как говореше?

— Различно.

Дрезгава кашлица го прекъсна за момент, след което успя да добави:

— Според мен идваше от Америка като вас. Или някъде оттам.

Стигна до кея, задъхан от бързане. Имаше намерение да прекоси час по-скоро залива, но не успя. Застанал прав, с ръце на кръста, на фона на залязващото слънце видя корабчето да се отдалечава.

— По дяволите — изруга той на глас. Може би бе плод на фантазията му, но му се стори, че на палубата, сред пътниците, различава позната фигура, седнала на малък сандък.

Качи се на следващия параход и пристигна в Херес късно през нощта. Още щом стъпките му отекнаха във входа на къщата, той извика дрезгаво:

— Сантос!

— Кажете, господарю — отвърна слугата откъм потъналия в мрак горен етаж.

— Някой идвал ли е, докато ме нямаше?

— Ами бих казал, че да, дон Мауро.

Почувства се така, сякаш някой го удари в стомаха.

В крайна сметка за никого нямаше да е особено трудно да открие новия му адрес — външността и държането му на богат пришълец от Америка и връзката му с Луис Монталво го бяха превърнали в истинска новина през последните дни.

— Хайде, казвай.

Отговорът не беше този, който очакваше.

— Дебелият мъж, който се занимава с продажбата, иска да ви види утре сутринта. В кафене „Ла Пас“, на улица „Ларга“. В десет.

Усещането, че го удрят в стомаха, се повтори.

— Какво друго каза?

— Нищичко, но според мен вече ни е намерил купувач.

* * *

Когато съзря шишкавата фигура на агента на имоти, Мауро Лареа вече бе прочел от кора до кора „Ел Гуадалете“, бе лъснал обувките си при един усърден едноок ваксаджия и бе преполовил третото си кафе. Бе станал на разсъмване, нетърпелив да чуе какво ще му каже Амадор Сарко. А и не можеше да заличи от съзнанието си тревожния спомен от предния ден в Кадис — една фигура, отдалечаваща се сред вълните на борда на параход.

— Добро утро, дон Мауро — каза агентът. Веднага след това постави на съседния стол шапката си и седна срещу него, разпростирайки телесата си, които увиснаха от краищата на стола.

— Приятно ми е да ви видя — поздрави го той лаконично.

— Изглежда, днес е по-хладничко и както казват хората, от Вси Светии до Рождество зимата взема първенство. Макар че, както твърдеше майка ми, светла й памет, човек не трябва да се доверява прекалено на поговорките, защото знаете после какво става.

Той забарабани с пръсти върху масата, сякаш искаше да му каже: „Говори най-после, човече“. Забелязал очевидното нетърпение на „индиеца“, дебелият посредник предпочете да не се бави.

— Не бих искал да бия барабана предварително, но може да извадим късмет и да излезе нещо интересно.

В този момент го прекъсна един млад келнер.

— Нося ви кафенцето, дон Амадор.

Постави на масата, заедно с чашата с кафе, една бутилка.

— Бог да те благослови, момче. — Келнерът още не се бе обърнал, когато продължи: — Едни хора от Мадрид вече почти са договорили голяма сделка в Санлукар, от два месеца оглеждат имоти в района.

Докато говореше, Сарко махна корковата запушалка на бутилката и изля струя от съдържанието й в кафето.

— Бренди е, не е вино — поясни той.

Той сви рамене с безразличие. Ваша работа как и с какво съсипвате кафето си, приятелю. А сега, ако обичате, продължете.

— Казах им за вашите имоти и те проявиха интерес.

— Колко души са? Защо говорите в множествено число?

Малката чашка почти се изгуби сред дебелите пръсти на посредника, докато я поднасяше към устата си. Той изпи съдържанието й на един дъх.

— Двама. Единият дава парите, а другият го съветва. Един вид богаташ и секретарят му — каза той и постави чашката върху чинийката. — Нищо не разбират от лозя и вино, но са наясно, че пазарът расте с дни, и са готови да инвестират.

Погледна го с биволските си очи.

— Няма да бъде лесно, дон Мауро, предупреждавам ви. Почти са договорили другата сделка, а и не им липсват предложения, така че, ако проявят интерес към вашите имоти, сигурно доста ще ви притиснат. Но нищо не губим, ако опитаме, не мислите ли?

Амадор Сарко не можа да му каже нищо повече, а и той не настоя, защото беше сигурен, че казва истината: комисионата още беше в рамките на двайсет процента, така че посредникът имаше огромен интерес да продаде бързо и на добра цена имотите.

Излязоха заедно от кафенето, след като се уговориха да се видят отново веднага щом Амадор Сарко узнаеше кога пристигат в Херес потенциалните клиенти; вече се сбогуваха пред вратата, когато Мауро Лареа зърна Сантос Уесос сред навалицата от продавачи по улица „Ларга“.

Когато го видя отдалече, за пръв път осъзна колко неуместно изглежда верният му слуга в тази Долна Андалусия, където мургавата кожа, обгорена от слънцето или наследена след няколко века арабско присъствие, не беше рядкост. Но никой нямаше бронзовия тен на индианеца, нито тъмната му права коса, дълга до под раменете, нито телосложението му. Също никой не се обличаше като него, с кърпа, завързана под широката периферия на шапката, и с пъстро сарапе. Беше неизменно до него повече от петнайсет години, още от времето, когато беше слабичко будно момче, което се движеше из галериите на мините с пъргавината на змия.

Сбогува се с посредника и изчака слугата да се приближи.

— Какво има, Сантос?

— Дойдоха да ви търсят.

Той преглътна мъчително, докато гледаше хората наоколо: всекидневните суетня и глъч, фасадите, портокаловите дръвчета — града.

— Жена, която познаваш?

— И да, и не — отговори той, като му подаде малък плик.

Този път, може би поради липса на време, не беше запечатан с восък. Разпозна почерка и побърза да отвори плика. Моля ви да дойдете в дома ми възможно по-скоро. Вместо подпис, две букви: С. К.

Сол Клейдън го викаше спешно. Какво очакваше, глупако, че ще ти се размине, че безумията ти няма да имат последици? Сред сутрешната врява не разбра дали ядосаният глас, който го укоряваше, е на Андраде, или неговият собствен.

— Добре, Сантос, всичко е наред. Но бъди нащрек, защото може да имаме и друг гост. В такъв случай нека чака в двора, не го пускай вътре. Дори не му изнасяй стол, чу ли? Да чака.

Тръгна бързо, но когато стигна началото на улица „Ленсерия“, си спомни, че трябва да свърши нещо, което бе забравил покрай непредвидените събития през последните дни. И въпреки настойчивостта на Соледад, реши да не го отлага. Нямаше да му отнеме много време и беше по-добре да го направи сега, докато още не бе станало късно.

Огледа се и видя открехнатата врата на портала на една къща. Надникна — не видя никого. Щеше да му свърши работа. Спря едно момче, посочи му кантората на дон Сенен Бланко, даде му медна монета и няколко указания. Три минути по-късно Ангуло, служителят, който го придружи първия път до къщата на „Торнерия“, влезе със заинтригувано изражение в тъмния портал, където той го чакаше.

Самата Сол несъзнателно го беше поставила нащрек. Някой от кантората беше разпространил информацията, че е придобил имотите на Монталво, без да е дал пари за тях; че може би има нещо тъмно в сделката. Знаеше, че дон Сенен Бланко е почтен мъж, неспособен да си развърже толкова лекомислено езика. Затова вече предполагаше кой е източникът на тези клюки. И затова сега щеше да вземе мерки.

Първо го притисна към стената, после го заплаши:

— Ако отново кажеш само една дума за мен или за делата ми, следващия път ще те смачкам.

Стисна го за шията и лицето на нещастника стана лилаво-червено.

— Ясно ли ти е, негоднико?

В отговор получи само задавен звук. Той блъсна тила му в стената и увеличи натиска върху шията му.

— Сигурен ли си, че си разбрал добре?

От устата на писаря потече слюнка и се чу шепот, който явно означаваше „да“.

— Внимавай, за да не се наложи да се видим отново.

Когато го пусна, тялото му беше прегънато на две и той кашляше като магаре. Преди да успее да се съвземе, Мауро Лареа вече беше на улицата, като си оправяше маншетите на ризата и намигна на слисания хлапак.

Този път вратата му отвори Соледад, която го чакаше, и отново го връхлетя онова неназовано усещане, което пробягваше по кожата му всеки път, когато я видеше. Беше облечена е тоалет във вишнев цвят и тревогата отново втвърдяваше хармоничните й черти.

— Съжалявам много, че ви притеснявам, Мауро, но мисля, че имаме друг проблем.

„Друг проблем“, беше казала. Не същият отпреди два дни, усложнен, удвоен, объркан или решен. Друг, различен проблем. И беше казала „имаме“. В множествено число. Сякаш вече не ставаше дума за неин проблем, за който се нуждае от помощ, а за въпрос, свързан поначало с двамата.

Без да каже нищо повече, тя го поведе към салона, в който я бе чакал първата вечер.

— Заповядайте, влезте.

Диванът, тогава празен, сега беше зает. От жена. Легнала, със затворени очи и две възглавници под главата, бледа като платно. С разпусната коса, изцяло облечена в тъмно, с дълбоко деколте, над което една мулатка, слаба като скелет, вееше с ветрило.

Зад гърба си чу шепот.

— Познавате я, нали?

Отговори й, без да се обърне:

— Опасявам се, че да.

— Дойде преди час, изглежда болна. Изпратих човек да доведе Мануел Исаси.

— Каза ли нещо?

— Успя само да се представи като съпругата на братовчед ми Густаво. Всичко останало бяха неразбираеми фрази.

Двамата стояха, втренчени в дивана. Той отпред, Сол Клейдън зад него, шепнейки му на ухото:

— Спомена и вас. Няколко пъти.

Обзе го силна тревога, но не по-малко силно беше смущението, което изпитваше от близостта й, от топлината, излъчваща се от тялото и от гласа й.

— Освен името ми каза ли нещо друго?

— Несвързани изречения, отделни думи. Объркани и безсмислени. Стори ми се, че спомена за някакъв облог.