Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (33)

33.

Бутна дървената врата, все още раздразнен, решен да отхвърли категорично безумното предложение, преди Соледад Монталво да започне да храни някакви надежди. Щеше да се качи в стаята си, да вземе документите на братовчед й Луис, които Калафат му изпрати от Куба, да отиде в дома й, да сложи край на всякаква връзка с нея.

Влезе в стаята, мебелирана спартански само с най-необходимото за един мъж: желязно легло с продънен дюшек, кресло, което трябваше да бъде опряно до стената, за да стои право, гардероб без една врата. В единия ъгъл — сандъците му.

Вдигна припряно заключалките на единия и разрови съдържанието му, но не намери това, което търсеше. Не си направи труда да го затвори, а отвори другия, като разпръсна наоколо нещата, които в Кадис му бе дала нежната Паулита Фату. Бродирани салфетки, чаршафи от холандско платно. Дори атлазена покривка за легло, за бога! Накрая на дъното намери това, което търсеше.

Пъхна документите във вътрешния джоб на сюртука си и след десет минути беше на ъгъла на „Сан Дионисио“, съзерцавайки вратата на дома на семейство Клейдън между цветните навеси на писарите и хората, които изпълваха площада. Миг след това почука с тежкото бронзово чукче.

Палмър, икономът, се отзова много по-бързо, отколкото предната вечер. И още преди да отвори напълно вратата, го покани да влезе. С един поглед се увери, че всичко е както си го спомняше, само че този път обляно от слънчевата светлина, която нахлуваше през стъкления покрив на двора. Розата на ветровете, инкрустирана в пода на покрития вход, кичестите цветя в ориенталските саксии.

Нямаше време да доогледа всичко, защото в същия момент тя се появи и тръгна към него. Все още облечена в костюма за езда, само си беше свалила шапката. Но от късото разстояние, което ги разделяше, забеляза промяната в нея: разстроени черти, ужасени очи и бяла като платно кожа, сякаш кръвта й се беше оттеглила от лицето. Изглеждаше като попаднало в капан животно — красива сърна, която всеки момент щеше да бъде застигната от куршум, изящна кобила, преследвана в нощта от койоти.

Двамата се изгледаха продължително.

Зад полуотворената врата, през която тя бе излязла, се чуваха гласове. Мъжки гласове, които говореха на чужд език. Тя прошепна:

— Адвокатът на сина на Едуард пристигна по-рано от предвиденото. Вече е тук.

Внезапно го връхлетя неудържимо, необяснимо желание да я притисне до гърдите си. Да почувства топлото й тяло и да зарови лице в косата й, да прошепне в ухото й успокоителни думи. Каквото и да стане, Соледад, всичко ще бъде наред, прииска му се да й каже. Но в главата му със силата на кирката, която толкова пъти бе забивал в рудата, отекваше една и съща дума — не, не, не.

Пристъпи още две, три, четири крачки и застана пред нея.

— Предполагам, че моментът не е подходящ, за да разговаряме. По-добре е да си тръгна.

В отговор получи само един изпълнен с тревога поглед. Сол Клейдън не беше свикнала да проси услуги, той знаеше, че от устата й няма да чуе никаква молба. Но в очите й, изпълнени е отчаяние, той съзря думите, които устните й отказваха да изрекат. „Помогнете ми, Мауро“, сякаш викаха те. Или поне така му се стори.

Предпазливостта и задръжките му, неимоверното усилие да не прекрачва границите на благоразумието и твърдата решимост да не се поддава на импулсите си — всичко това се стопи като шепа сол във вряща вода.

Постави ръка на талията й и я накара да се завърти, да се обърне към стаята, от която бе излязла. И изрече две думи:

— Да вървим.

Двамата мъже млъкнаха, когато ги видяха да влизат. Невъзмутими, уверени, с твърда стъпка. Привидно.

— Господа, добро утро. Казвам се Луис Монталво и предполагам, че искате да говорите с мен.

След тези думи се насочи към тях и им протегна ръка. Същата ръка, с която толкова пъти бе сключвал споразумения за тонове сребро, с която се бе представял пред каймака на мексиканското общество и бе подписвал договори за суми с много нули вдясно. Ръката на авторитетния мъж, какъвто някога беше и какъвто от този момент щеше да се преструва, че все още е. Само че сега щеше да го прави под фалшивата самоличност на един покойник.

Срещата се провеждаше в помещение, което не бе видял при предишното си посещение. Беше нещо като личен кабинет, може би стаята, където стопанинът на къщата някога бе уреждал деловите си въпроси. Сега обаче никой не заемаше коженото кресло зад писалището, всички бяха седнали близо до вратата, около една кръгла маса, цялата покрита с книжа.

Двамата мъже, които се бяха изправили, казаха имената си, без да успеят да прикрият напълно изненадата си от появата им. Веднага след това Соледад повтори имената им, като наблегна на съответните длъжности, за да може той да добие представа кой кой е. Мистър Джонатан Уелс, адвокат, представляващ господин Алан Клейдън, и мистър Андрю Гаскин, управител на семейното предприятие „Клейдън & Клейдън“. На третия мъж, един младичък писар, само споменаха името. Той стана, направи лек поклон с главата и отново седна.

Припомняйки си разговора със Соледад в „Хармония“, Мауро заключи, че първият — около четиридесетгодишен мъж, рус, висок и с големи бакенбарди — е, така да се каже, противникът. Вторият — по-нисък, по-плешив, около петдесетгодишен — съюзникът. Споменатият и отсъстващ Алан Клейдън явно беше синът на мъжа на Соледад. „Един човек в Лондон се съмнява в истинността на сделките“, беше му казала тя. Вече беше ясно кой е той. И бе изпратил своя адвокат, за да защити интересите му.

Двамата мъже бяха облечени изискано — сюртуци от хубав плат, златни верижки на часовниците, лъскави боти. Какво очаквате от нея, на каква опасност е изложена, как смятате да я накажете? — искаше му се да попита русолявия саксонец. Докато тези въпроси звучаха в съзнанието му, Соледад, възвърнала напълно самообладанието си, взе думата, като преминаваше ту на английски, ту на испански.

— Дон Луис Монталво — каза тя, като го хвана под ръка с престорена фамилиарност — е мой първи братовчед. Както знаете, моминското ми име също е Монталво. Бащите ни бяха братя.

В стаята настана мъртва тишина.

— И в уверение на това — заяви той, опитвайки се да запази хладнокръвие от допира с нея — позволете ми…

Вдигна бавно дясната си ръка и притисна с нея плата на сюртука. Разнесе се характерният шум на хартия. После пъхна пръстите си във вътрешния джоб. Опипа с върховете им документите, които бе извадил от сандъка — онези, които Калафат му изпрати от Куба. Докато присъстващите го наблюдаваха учудено, той прецени дебелината им. По-обемистият беше смъртният акт — него не биваше в никой случай да показва. А по-тънкият, обикновен сгънат лист — документът за самоличност, с който Дребосъка беше заминал за Куба.

Първоначалното му намерение бе да ги връчи на Соледад и да потвърди с този жест отказа си да се намесва в проблемите й. „Заповядайте, с това приключвам всякаква връзка със семейството ви — бе решил да й каже. — Не искам повече да чуя нито за живите или мъртвите ви братовчеди, нито за незаконните ви машинации зад гърба на съпруга ви. Не искам да се замесвам в неприятности с потайни жени; нито вие сте подходяща за мен, нито аз съм подходящ за вас.“

Сега обаче нейните отчаяние и тревога бяха сломили твърдостта му. И докато четири чифта очи очакваха следващото му движение, той хвана с палеца и показалеца необходимия документ и бавно, много бавно, го извади от джоба.

— За да няма съмнения относно самоличността ми, моля ви да прочетете това и да се уверите сами.

Връчи го директно на английския адвокат. Той, въпреки че не разбираше нито дума от написаното, разгледа обстойно документа и после го даде на писаря, за да запише съдържанието му. Дон Луис Монталво Агилар, родом от Херес де ла Фронтера, живеещ на улица „Торнерия“, син на дон Луис и доня Пиедад…

Тишина цареше в стаята, докато всички наблюдаваха внимателно. След като писарят изпълни задачата си, адвокатът предаде документа на управителя. Той го сгъна и мълчаливо го върна на предполагаемия собственик. Сол беше затаила дъх.

— Е, господа — взе отново думата самозваният Луис Монталво, — вече съм изцяло на ваше разположение.

Тя преведе и ги покани да седнат на масата, сякаш предчувстваше, че тази част от представянето може да се проточи.

— Желаете ли нещо за пиене? — попита тя, сочейки една странична масичка, заредена с напитки, с великолепен самовар и сладкиши. Всички отказаха, тя си наля чаша чай.

Зададоха му много въпроси, някои от които язвителни и подвеждащи. Адвокатът беше без съмнение добре подготвен. „Потвърждавате ли, че сте се срещнали с господин Едуард Клейдън на еди-коя си дата…?“. „Заявявате ли, че сте запознат със…?“. „Декларирате ли, че сте подписали…?“. „Признавате ли, че сте получили…?“. Ловко, скрити между преведените думи, Соледад му подаваше сигнали в каква посока трябва да отговори. Мигновено двамата установиха почти органично съучастничество, което не показа никакви пукнатини, нито несъответствия, сякаш бяха прекарали целия си живот заедно, вадейки кърпички от цилиндъра на фокусника.

Издържа хладнокръвно атаките, докато писарят записваше педантично отговорите с гъшето си перо. „Да, господине, напълно сте прав.“ „Да, господине, потвърждавам, че тази бележка е правилна.“ „Да, господине, точно така беше.“ Дори си разреши да украси отговорите с някои съчинени от него маловажни уточнения. „Да, господине, спомням си отлично този ден.“ „Естествено, че съм запознат с тази подробност, може ли иначе.“

Мълчанието между въпросите беше напрегнато. Чуваха се само дращенето на перото по хартията и шумовете, нахлуващи през прозорците от оживения площад. По едно време управителят си наля чаша чай от самовара. Сол почти не докосна своята, а адвокатът, младокът и предполагаемият братовчед дори не наквасиха устните си.

Често въпросите включваха и нея; в тези случаи тя отговаряше с хладна изисканост, с изправен гръб, със спокоен глас и с ръце върху масата. Върху тези ръце той съсредоточи вниманието си по време на паузите — в тънките китки, подаващи се измежду бялата дантела, с която завършваха ръкавите на жакета за езда, върху изящните ръце, украсени само с два пръстена на левия безименен пръст. Един великолепен брилянт и една халка — годежен пръстен и брачна халка, предположи той. От мъжа, на когото някога се бе заклела в любов и вярност и когото сега мамеше, отнемайки му част от богатството с негова помощ.

Бяха минали три часа, когато всичко приключи. Сол Клейдън и самозваният Луис Монталво стигнаха до края невъзмутими, хладнокръвни, без да проявят в нито един момент капка колебание. Никой не би предположил, че току-що са заобиколили със завързани очи яма, пълна с крокодили.

Адвокатът и писарят започнаха да прибират книжата си, докато Мауро Лареа въртеше между пръстите си чуждия документ за самоличност. Соледад и управителят, застанали до един прозорец, разговаряха тихичко на английски.

Сбогуваха се, управителят — сърдечно, а младият адвокат — леденовежливо. Писарят — отново с кимване на глава. Тя ги придружи до вестибюла, а той остана в кабинета, премисляйки случилото се, все още неспособен да види всичко в перспектива и още по-малко — да предвиди последиците, които биха могли да настъпят за него. Единствено му стана ясно, че Соледад Монталво бе прехвърляла ловко и систематично на името на братовчед си акции, имоти и активи от предприятието на мъжа си и практически го бе обрала до шушка.

Докато до него долитаха гласовете на англичаните, които си тръгваха, отнякъде се разнесе като далечен вой гласът на Андраде: Току-що се превърна в най-големия глупак на света, друже. Нямаш срам, нито съвест. За да не го чува, той стана, наля си чаша с бренди и изпи половината на един дъх. Точно в този момент Сол се върна.

Затвори вратата след себе си и опря гръб на нея; после постави ръце на устата си, за да заглуши вика на облекчение. Двамата се изгледаха продължително, докато накрая той вдигна чашата си в знак на поздрав за великолепното им изпълнение.

Тя най-после се отдели от вратата и се приближи.

— Нямам думи, за да изразя благодарността си.

— Надявам се, че отсега нататък всичко ще е наред.

— Знаете ли какво бих направила в момента, ако не беше толкова неуместно?

Да го прегърне, да се разсмее, да го целуне. Или поне той така изтълкува думите й. В напразен опит да потуши огъня, който внезапно пламна в него, той изпи остатъка от брендито в чашата си.

Накрая обаче Соледад Монталво обузда порива си и запази благоприличие. Възвърна въздържаността си и се овладя.

— Това беше само една от битките във войната, която водя срещу големия син на мъжа ми, Мауро. Но никога нямаше да я спечеля без вас.