Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (32)

32.

— Смятах да дойда с каретата, както ви обещах, но утрото е толкова хубаво, че промених решението си.

Каза това, без да слиза от коня, облечена с елегантен черен костюм за езда, който въпреки мъжката си кройка я правеше още по-привлекателна. Къс втален жакет, бяла блуза с висока яка, подаваща се между реверите, широка пола, за да улеснява движенията й, цилиндър и прибрана в мрежичка коса. Висока, с изправен гръб, изискана. До нея едно момче държеше за юздата прекрасен кон, който, както предположи, бе предназначен за него.

Излязоха извън града, минаха по землисти пътища и пътеки под сутрешното слънце. Стигнаха до „Хармония“, прекосявайки притихнали хълмове сред свежия въздух. Пред тях се ширнаха стотици, хиляди лози, наредени в идеални квадрати. Усукани около себе си, без листа и плод. Почвата беше белезникава и пръхкава.

— През есента лозята изглеждат като мъртви, лозите са сухи и с променен цвят. Но те само спят, отпочиват си. Събират сила, която после ще се изкачи от коренището. Хранят се, за да създадат отново живот.

Яздеха бавно и разговаряха, като думата вземаше предимно тя.

— Не са разположени случайно така — продължи тя. — Лозята имат нужда от благословията на ветровете, от редуването им — влажни от запад и сухи от изток.

Бяха стигнали с бавен тръс до къщата в лозето, която също беше в окаяно състояние. Слязоха от конете и оставиха животните да си починат.

— Виждате ли? Никой не се грижи от години за нашите лози, или по-скоро за вашите. Погледнете.

Наистина. Сухи листа по лозовите пръчки, анемични филизи.

Отронваше думите и се вглеждаше в хоризонта, засенчила с длан очите си. Той отново се загледа в дългата й шия и в косата й с цвят на тъмна меласа. След язденето няколко кичура се бяха изплъзнали от мрежичката и сега блестяха под светлината на наближаващото пладне.

— Като деца обожавахме да идваме тук по време на гроздобера. Често дори убеждавахме възрастните да ни позволят да останем да спим. Вечер отивахме на мястото, където набраното грозде се събираше, и слушахме разговорите и песните на надничарите.

Би било учтиво от негова страна да покаже по-голям интерес към това, което тя му разказваше. А и му беше любопитно да узнае повече неща за лозята и гроздето. Не забравяше обаче, че Сол Клейдън го беше поканила на тази разходка извън Херес с други намерения. И понеже предчувстваше, че те няма да му се понравят, предпочиташе да ги узнае колкото се може по-скоро.

— Гроздоберът обикновено започва в началото на септември — продължи тя, — когато температурите започват да падат. Но всъщност самата лоза определя времето — височината й, извивката й и дори самото й ухание ще посочат момента, в който гроздето е достигнало зрялост. Понякога се чака луната да навлезе в последната си четвърт, защото се смята, че тогава плодът ще е по-мек и сладък. Ако преди това вали дъжд, гроздоберът се отлага, докато гроздовете отново се покрият с бял прашец, защото той ускорява ферментацията. Ако не се избере точният момент, виното ще бъде с по-ниско качество. Ако гроздоберът подрани, вината ще бъдат слаби. Ако се извърши навреме, ще бъдат плътни и силни.

Стоеше права, красива в костюма си за езда, обляна от слънцето, на фона на полето. В гласа й се долавяха носталгични нотки, но и очевидни познания за това, което я заобикаляше. И скрито желание да забави колкото се може истинското си намерение.

— Дори в най-спокойните моменти през есента, след като гроздоберът отминеше, тук винаги беше оживено. Земемерът, пазачът, работниците… Приятелите ми в Лондон обикновено се смеят, когато им казвам, че лозята се отглеждат с по-голямо усърдие, отколкото английските рози.

Приближи се до вратата на къщата, но не я докосна.

— Господи, каква разруха — прошепна тя. — Бихте ли се опитали да я отворите?

Направи го както в избата — като я натисна с рамо. Пред тях се разкри жалка картина. Стаите бяха празни, лавиците и килерите — също. Този път обаче тя не се впусна в спомени, а се вгледа мълчаливо в два стари камъшитови стола.

Приближи се до тях и хвана единия с намерение да го вземе.

— Оставете на мен, ще се изцапате.

Мауро Лареа вдигна двата стола и ги изнесе навън. Избърса праха от тях с кърпичката си и ги постави пред фасадата, обърнати към ширналите се до хоризонта лозя. Два обикновени стола от прокъсан камъшит, на които някога са сядали надничарите под обсипаното със звезди небе след дългите часове работа или пазачът и жена му, за да си побъбрят, или децата от къщата в онези вълшебни вечери с ухание на грозде, които Соледад Монталво пазеше в паметта си. Столове, които са били свидетели на живота на обикновените хора, на неизбежния ход на часовете и сезоните в тяхната върховна простота. Сега на тях седнаха те, със скъпите си дрехи, с обърканите си животи и държането си на господари, нямащи нищо общо със земята и полския труд.

Тя вдигна лице нагоре със затворени очи.

— В Лондон ще ме помислят за луда, ако ме видят да седя в „Сейнт Джеймс“ или в Хайд Парк и да се пека на слънце.

Чу се гугукането на гургулица, ръждясалият ветропоказател на покрива изскърца и те удължиха още малко миговете на лъжливото усещане за покой. Мауро Лареа обаче знаеше, че зад това привидно спокойствие, зад тази сдържаност бушува неспокойно море. Тази необикновена жена, която само преди няколко дни се бе появила в живота му, не го бе довела на това отдалечено място, за да му говори за гроздоберите от детството й, нито го бе помолила да изнесе столовете, за да съзерцават заедно безмълвната красота на пейзажа.

— Кога ще ми кажете какво искате от мен?

Не промени позата си, нито отвори очи. Продължи да се наслаждава на есенното слънце, което галеше кожата й.

— Грешали ли сте някога, когато сте вземали важно решение, Мауро?

— Опасявам се, че да.

— Нещо, което в известна степен е засегнало и други хора, изложило ги е на опасност?

— Също.

— И докъде бихте стигнали, за да поправите грешката си?

— За момента прекосих океана и стигнах до Херес.

— Тогава се надявам да ме разберете.

Тя обърна лице към него.

— Искам да се представите за братовчед ми Луис.

Във всеки друг момент Мауро Лареа щеше да откаже или да се изсмее иронично. Но тук, сред тишината на сухата земя и оголените лози, той усети, че молбата, която тя току–що бе отправила към него, не е екстравагантна прищявка, а е нещо грижливо обмислено. Затова преглътна смущението си и я остави да продължи.

— Преди време — каза тя — сторих нещо нередно зад гърба на хората, които това засягаше. Да кажем, че извърших няколко незаконни търговски сделки.

Отново бе обърнала очи към хоризонта, избягвайки изпълнения му с любопитство поглед.

— Не мисля, че е нужно да навлизам в подробности, просто искам да знаете, че действах, опитвайки се да подсигуря дъщерите си и в известен смисъл и себе си.

Тя млъкна, сякаш за да подреди мислите си, отметна един кичур от лицето си.

— Съзнавах риска, който поемах, но се надявах, че Луис ще ми помогне, ако някога се наложи, както и стана. Само че изобщо не ми мина през ума, че дотогава Луис може и да не е между живите.

Незаконни търговски сделки, беше казала. Още една непозната жена, която се опитваше да го склони да й помогне, за да действа зад гърба на мъжа си. Хавана, Карола Горостиса, градината в къщата на приятелката й Касилда Барон в Ел Серо, надменната, облечена в яркожълто фигура в двуколката, спряла на алеята край изпълнения с рибарски кораби, бригове и платноходки залив. След този злополучен опит отговорът можеше да бъде само един.

— Съжалявам много, Соледад, но мисля, че не съм подходящият човек.

Тя реагира светкавично. Явно беше подготвена за такъв отговор.

— Преди да откажете, моля ви да си помислите. Аз също мога да ви помогна. Имам много контакти на пазара на виното в цяла Европа, в състояние съм да ви намеря много по-платежоспособен купувач от тези, които може да ви предложи дебелият Сарко. И без чудовищната комисиона, която сте му предложили.

Той направи иронична гримаса. Значи, тя вече беше в течение на всяка негова стъпка.

— Явно тук новините бързо се разпространяват.

— Със скоростта на мълния.

— Въпреки това ми е невъзможно да ви направя тази услуга. Животът отдавна ме е научил, че е най-добре всеки сам да решава проблемите си, без чужда намеса.

Тя отново засенчи с длан очите си и огледа хълмовете, явно печелейки време за следващия си ход. Той заразглежда съсредоточено белезникавата пръст и я разрови с крак. После поглади белега. Над тях ветропоказателят изскърца, променяйки посоката си.

— Доколкото ми е известно, Мауро, вие също има какво да криете.

Той сподави горчивия си смях.

— Затова ли ме поканихте на вечеря? За да ме прецените?

— Донякъде. Също поразпитах тук-там.

— И какво научихте?

— Малко, ако трябва да съм откровена. Но достатъчно, за да си задам някои въпроси.

— Относно какво?

— Относно вас и действията ви. Какво прави например един преуспял мексикански собственик на сребърни мини толкова далече от бизнеса си, като оправя собственоръчно керемидите на запустяла къща в този край на света.

Отново му се прииска да се изсмее горчиво.

— Нима сте изпратили някого да ме следи отблизо?

— Естествено — призна тя, като оправи края на полата си, за да не се напраши. Или поне се преструваше, че го прави. — Очевидно сте готов да живеете като дивак, без мебели и под продънен покрив, докато успеете да продадете на първия срещнат имоти, за които не сте платили нито стотинка.

Проклет нотариус, къде и защо си си развързал езика, Сенен Бланко? — каза си с яд. Или онзи проклет писар на нотариуса, помисли си той, като си спомни за Ангуло, мазния служител, който го заведе в къщата на „Торнерия“ за пръв път. Опита се обаче гласът му да прозвучи спокойно.

— Извинете за откровеността, госпожо Клейдън, но мисля, че личният ми живот не ви засяга.

Нарочно я нарече с фамилията й по мъж, за да възстанови дистанцията помежду им. Когато тя отдели очи от хоризонта и се обърна към него, той долови в изражението й твърда решимост.

— Още ми е трудно да възприема мисълта, че вече не ни остава нито един камък, нито една бъчва, нито една лозова пръчка от семейното богатство. Позволете ми поне да проявя любопитство и да се поинтересувам кой е човекът, придобил всичко онова, което някога притежавахме и наивно вярвахме, че ще успеем да задържим. И ви моля да не приемате проучванията ми като обикновена намеса в личните ви дела. Следя ви отблизо и от егоистични подбуди, защото имам нужда от вас.

— Защо от мен? Не ме познавате, а сигурно имате други приятели. Някой по-близък, на когото имате доверие.

— Да кажем, че го правя от сантиментални подбуди. Сега богатството на рода Монталво е ваше, а това неизбежно ни свързва по някакъв начин и в известен смисъл ви превръща в наследник на Луис. Това достатъчно убедително ли ви звучи?

— Бих предпочел по-достоверно обяснение, ако нямате нищо против.

Задуха вятър, вдигна от земята облак бял прах и разлюля изплъзналите се от косата й кичури. Втората причина, истинската, тя я изрече, без да го погледне, с очи, вперени в лозята или в небето, или в нищото:

— А ако ви кажа, че го правя, защото съм отчаяна, а вие се появихте в подходящия момент? И защото съм сигурна, че ще изчезнете веднага щом уредите положението си, и трудно ще могат да проследят дирите ви?

Един окаян пришълец, една мимолетна сянка — помисли си той с горчивина. — В това те превърна злополучният ти късмет. В обикновена окачалка, на която да увесиш името на един мъртвец или в която да се вкопчи някоя хубава жена, готова да измами мъжа си.

— Става дума само да се представите за братовчед ми пред един лондонски адвокат, който не говори испански — продължи тя.

— Това не е обикновена пантомима. В Испания, в Англия или в Америка това се нарича измама.

— Просто трябва да се държите любезно, може би да го поканите на чаша херес, да го уверите, че сте този, който твърдите, че сте, и да отговорите утвърдително на въпросите му.

— Какви въпроси?

— Дали през последните месеци сте извършвали сделки с Едуард Клейдън. Прехвърляне на акции и имоти.

— И наистина ли ги е извършил братовчед ви?

— Истината е, че ги извърших аз. Фалшифицирах документите, сметките и подписите на двамата — на Луис и на мъжа ми. После прехвърлих част от тези акции и имоти на дъщерите ми. Други обаче са все още на името на братовчед ми.

Един въпрос мина светкавично през съзнанието му: Що за жена си ти, Соледад Монталво, за бога? Тя обаче не изглеждаше смутена — сигурно вече бе свикнала да живее с тази мисъл.

— Адвокатът вече е на път и скоро ще пристигне. Един човек в Лондон се съмнява в истинността на сделките и го изпраща, за да установи това. Идва заедно с нашия управител, доверен човек, на чиято дискретност мога да разчитам.

— А мъжът ви?

— Не знае нищо и ви уверявам, че така е най-добре за всички. Ще отсъства няколко дни от Херес.

Когато напуснаха „Хармония“, небето вече не беше ясно. Изглеждаше намръщено, покрито с облаци. Вятърът все така вдигаше облаци бял прах сред лозята. Между тях цареше напрегнато мълчание, докато яздеха към града. Изпитаха облекчение, когато чуха тропота на колите по настилката на улиците, виковете на млекарите и тананикането на някое момиче, погълнато от заниманията си зад решетката на прозореца.

Влязоха в конюшнята на семейство Клейдън и Мауро Лареа не изчака да се появи слугата. Скочи пъргаво от коня си и й помогна да слезе. Пое ръката й в своята. Отново.

— Моля ви поне да си помислите — бяха последните думи на Сол, преди да сметне всичко за изгубено. Конят й изцвили, сякаш искаше да потвърди думите й.

В отговор той само докосна периферията на шапката си. После се обърна и си тръгна.