Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (31)

31.

— Господата от Америка рано ли си лягат, или ще приемете една последна чаша от мен?

Вратата на дома на семейство Клейдън току-що се бе затворила зад тях и Мануел Исаси му отправи поканата, когато излязоха на открито.

— С удоволствие.

Лекарят се бе оказал отличен събеседник, интелигентен и приятен. А на него щеше да му дойде добре едно питие, за да смели неочакваните думи на Соледад Монталво, които отекваха в ушите му. Още една жена, която търсеше услуга.

Пресякоха улица „Алгарве“ и тръгнаха по улица „Ларга“ към портата „Севиля“.

— Надявам се, че нямате нищо против да вървим пеша. Наследих от баща си един стар файтон за спешните случаи през нощта или когато ходя в някоя ферма, но обикновено се придвижвам пеша.

— Напротив, много ми е приятно.

— Нощем няма голямо движение. Въпреки икономическия си разцвет Херес е малък град, който е запазил много черти от мавърското си минало. Наброяваме само четиридесет хиляди жители, макар че имаме сума ти изби. Над петстотин са регистрираните. По-голямата част от населението се препитава пряко или косвено от виното.

— И не ви върви зле, доколкото виждам — каза той, сочейки една от разкошните къщи, край които минаваха по пътя си.

— Зависи от коя страна ви е поставила съдбата. Попитайте надничарите в лозята и фермите. Превиват гръб от сутрин до вечер за мизерни грошове, ядат чорба с черен хляб, вода и няколко капки зехтин и спят върху каменни пейки, за да се върнат отново на работа на сутринта.

— Предупреждавам ви, че вече ме уведомиха за социалистическите ви влечения, приятелю — каза той с лека ирония, която докторът прие добродушно.

— Ако трябва да бъде честен, има и много положителни неща. Не искам да останете с лошо впечатление от града по моя вина. Имаме газово улично осветление, както може да забележите, а кметът обяви, че скоро ще докара вода от извора в Темпул. Имаме също железница, която се използва предимно за превоз на бъчвите до залива, няколко основни училища и една гимназия; дори местно Икономическо дружество, в което членуват видни наши граждани, и доста прилична болница. Дори старото кметство, което е до къщата на Сол Монталво, наскоро бе превърнато в библиотека. В лозята и особено в избите има много работа — товарачи, надзиратели, бъчвари…

Не му убягна това, че Исаси спомена Сол Клейдън с моминското й име, въпреки че според английските закони съпругите го загубваха веднага щом кажеха „да“ пред олтара. „Сол Монталво“, бе казал той и това свидетелстваше за близостта им и дългогодишното им приятелство.

По пътя си срещаха последните минувачи за деня. Ваксаджия, старица, прегърбена като кука, която им предложи кибрит и цигарена хартия, няколко скитници. Гостилниците, кафенетата и кръчмите в централната част вече бяха затворени. Повечето жители се бяха прибрали в домовете си и се топлеха около жарника с дървени въглища. Един нощен пазач с пика и маслена лампа ги поздрави с „Дал Бог добро“ изпод сивкавия си плащ.

— Както виждате, дори имаме въоръжена охрана нощем.

— Равносметката никак не е лоша наистина.

— Проблемът, Мауро, не е Херес. Тук сме, така да се каже, привилегировани. Проблемът е тази злополучна страна, от която, за щастие, почти всички стари колонии вече се отделихте.

Нямаше никакво намерение да се впуска в политически спорове с добродушния доктор. Интересите му бяха в съвсем друга посока. След като му беше показал общото, време беше да се насочи към частното. От широката част на фунията — към тясната. Затова го прекъсна.

— Изяснете ми нещо, Мануел, ако нямате нищо против. Предполагам, че зад този прогрес сигурно стои и доходоносната дейност на винопроизводителите, нали?

— Разбира се. Херес винаги е бил град на земеделци и винари, но едрите винопроизводители и капитали, които се появиха тук през последните десетилетия, всъщност допринасят за сегашния му разцвет. Старата земевладелска аристокрация ряпа да яде, и ме извинете за израза, пред новоизлюпените винопроизводители. Притежавала е земи, дворци и благороднически титли още от Средновековието, а сега отстъпва пред мощта и богатството на тази нова класа, като жени децата си за нейните и прави всякакъв вид компромиси. Семейство Монталво всъщност е пример за това как накрая тези два чужди един на друг свята се сближиха.

Точно дотук исках да стигнем, приятелю — помисли си с прикрито задоволство. — До това семейство, с което съдбата ме свърза. До рода на жената, която ме покани на вечеря, държа се като прелестна и неустоима домакиня, за да извади след това нож и да го забие в мен. Бог знае защо. Говорете, докторе, слушам ви внимателно.

Само че желанието му не се сбъдна. Поне не веднага. Бяха оставили зад гърба си улица „Ларга“. Всъщност се намираха близо до новия му дом.

— Виждате ли? Поредното свидетелство за разцвета на града, хереското казино.

Пред тях се издигаше грандиозна барокова сграда с големи прозорци и красиви остъклени балкони. Отпред — великолепен портал от бял и червен мрамор, по една колона от двете страни и красив балкон на горния етаж.

Спряха за момент, съзерцавайки с възхищение фасадата.

— Внушително е, нали? Сградата обаче е под наем, докато завършат новата. Това е старият дворец на маркиз Монтана. Горкият човек успя да му се радва само седем години, преди да умре.

— Ще влезем ли?

— Друг път. Днес ще ви заведа на едно подобно, но и доста различно място.

Тръгнаха към улица „Дуке де ла Виктория“, която всички продължаваха да наричат „Край стената“, защото следваше линията на старата градска стена.

— В казиното на Херес, което видяхме преди малко, се събира средната и дребната буржоазия. Провеждат се интересни вечеринки и доста културни събития. Има обаче друго казино, предназначено за едрите собственици и буржоазия, онези, които въртят търговия с половината свят, истинската аристокрация на виното с имена като Гарви, Домек, Гонсалес, Гордън, Уилямс, Ласалета, Лусто и Миса. Дори сред членовете му се среща по някой Исаси, въпреки че не са от моя клон. Около петдесет семейства приблизително.

— Много от тях явно са чужденци.

— Някои са от френски произход, но преобладават британците. Даже ги наричат „кралете на шерито“, защото хереските вина извън Испания са познати под това име. Имаше също легендарни мъже, които също като вас бяха завърнали се „индийци“. Пемартин и Апесечеа например, за жалост, и двамата покойници.

Бяха му лепнали вече етикет — завърнал се „индиец“. Въпреки че не беше лош параван, зад който да прикрие истината за себе си.

— Ето го, драги Мауро — обяви лекарят, като се спря пред друга внушителна сграда. — Казино „Исабела Втора“, най-богатото и представително казино в Херес. Монархистко и патриотично до мозъка на костите, както може да се съди по името, и едновременно с това много англофилско във вкусовете и маниерите, почти като лондонски клуб.

— И към това отбрано общество принадлежи човек с вашите идеи, така ли, докторе?

Исаси се изсмя, докато му правеше път.

— Аз се грижа за здравето на всички тях и на многобройното им потомство, така че се отнасят с мен като с равен. Сякаш продавам бъчви вино на самия папа. Излишно е да казвам, че ако решите да възобновите бизнеса на семейство Монталво, ще станете един от тях.

Опасявам се, че плановете ми не са в тази посока, скъпи приятелю, помисли си той, като влизаше.

Вътре нямаше и помен от оглушителната врява, която се носеше в хаванските и мексиканските заведения. Сред кожените кресла и меките килими цареше спокойна атмосфера. Тихи разговори на групички, испански и английски вестници по масите, тук-там някоя партия карти, последните кафета. И само мъже, разбира се. Нямаше и следа от женско присъствие.

Миришеше хубаво. На дърво, полирано с восък от карнауба, на скъп парфюм и на вносен лосион за след бръснене. Настаниха се под едно голямо огледало. Почти веднага до тях се приближи сервитьор.

— Бренди? — предложи докторът.

— Отлично.

— Нека ви изненадам.

Поръча нещо, което той не разбра, и сервитьорът скоро се върна с бутилка без етикет и две чаши, които напълни. Помирисаха течността, после отпиха. Първо усети наситен аромат, после меко приплъзване по небцето. Отново се вгледаха в кехлибарената течност под светлината на свещите.

— Не е като арманяка на Едуард Клейдън.

— Но не е никак лош. Френски ли е?

Лекарят се усмихна с известно лукавство.

— Херески, чист местен продукт. Произведен в една изба на двеста и петдесет метра от тук.

— Не ме поднасяйте, докторе.

— Уверявам ви. Алкохол, отлежал в бъчви, в същите дъбови бъчви, в които преди са правели вината. Неколцина предприемчиви винопроизводители вече започват да го продават. Говори се, че го открили съвсем случайно, когато една поръчка от Холандия не била платена и останала да отлежава. Макар да съм убеден, че това е една от многото легенди и че в тази история има повече предприемчивост, отколкото случайност.

— Намирам го за превъзходен, без значение какъв е произходът му.

— Някои започват да го наричат испански коняк. Съмнявам се, че на французите името ще им хареса.

Отново отпиха от чашите.

— Защо Луис Монталво е оставил всичко да пропадне, Мануел?

Зададе този въпрос спонтанно, може би под влияние на брендито. Или заради доверието, което му вдъхваше този слаб мъж с черна брада и либерални възгледи. Вече бе питал същото добродушния нотариус в деня, в който се запознаха, но в отговор получи общи фрази. При първата му среща със Сол Клейдън тя му разказа с носталгия за бляскавото минало на рода Монталво, но се въздържа да спомене каквато и да е подробност. Може би лекарят на семейството, начетен и рационален мъж, би могъл да му даде повече сведения.

Преди да отговори, Исаси отпи от чашата, после се облегна в креслото.

— Защото смяташе, че не е достоен за това наследство.

Преди да успее да осмисли думите му, зад гърба му се появи възрастен мъж с изискан вид и с гъста прошарена брада, която стигаше до средата на гърдите му.

— Добър вечер, господа.

— Добър вечер, дон Хосе Мария — поздрави го лекарят. — Позволете да ви представя…

Не успя да довърши фразата.

— Добре дошли в казиното, господин Лареа.

— Дон Хосе Мария Уилкинсън — уточни Исаси, без да се изненада, че новодошлият знае името на госта — е президент на казиното, освен това е един от най-известните производители на вино в Херес.

— И най-преданият пациент на нашия многоуважаем доктор.

Лекарят отговори с лек жест на благодарност, а новодошлият отново се обърна към него.

— Вече чухме за вас и за връзката ви с бившите имоти на дон Матиас Монталво.

Въпреки чуждестранната си фамилия Уилкинсън говореше без всякаква следа от акцент. В отговор той само кимна утвърдително. Предпочете да не навлиза в подробности относно намеренията си. Дори барутът, с който Тадео Карус бе готов да взриви къщата му на „Сан Фелипе Нери“, нямаше да избухне с бързината, с която се разпространяваха новините в този град.

— Доколкото разбрах, не възнамерявате да останете, но винаги ще сте добре дошли в казиното, докато трае престоят ви в Херес.

Той благодари за вниманието и помисли, че разговорът е приключил, но Уилкинсън явно не бързаше да ги остави сами.

— И ако все пак промените мнението си и решите да разработите отново лозята и избата, може да разчитате за всичко, от което ще имате нужда, и ви уверявам, че говоря от името на всички членове. Дон Матиас бе един от основателите на това казино и ние ще се радваме, ако някой възвърне блясъка на това, което той и предците му създадоха с толкова труд и любов.

— Винопроизводителите са особена порода хора, Мауро. Ще се увериш в това — намеси се Мануел Исаси. — Конкурират се ожесточено на пазарите, но се подкрепят, защитават се, съюзяват се и дори женят децата си помежду си. Не подминавайте предложението му, това не са празни приказки, а искрено протегната ръка.

Сякаш си нямаше достатъчно грижи, та да си създава нови с едно съсипано предприятие, помисли си той. За щастие, Уилкинсън смени темата.

— Все пак, за да не си тръгнете от Херес, без да ни опознаете, ще помоля нашия член и приятел Фернандес де Вилявисенсио да ви даде покана за бала, който устройва в двореца си. Всяка година отбелязваме събитие, свързано с някого от нас, тази година ще бъде в чест на семейство Клейдън по случай завръщането им. Соледад, съпругата…

— Внучка е на дон Матиас Монталво, знам — довърши той.

— Значи, вече се познавате, чудесно. В такъв случай, уважаеми господин Лареа, очакваме да ви видим там заедно с доктора.

Исаси напълни отново чашите, след като Уилкинсън и голямата му брада се отдалечиха.

— С вас ще бъдем чудесна танцова двойка, Мауро, какво предпочитате, полка или полонеза?

Няколко глави се обърнаха, когато чуха звънкия му смях.

— Престанете да се шегувате, за бога, и продължете да разказвате, та дано най-после разбера това семейство.

— Вече забравих докъде бяхме стигнали, така че позволете да ви го опиша с едри щрихи. Монталво изглеждаха безсмъртни. Богати, красиви, забавни. Всички бяха ощастливени от съдбата, дори Луисито — въпреки недъга му. Той беше вечното дете в къщата. Обичан, глезен, отгледан в памук в най-буквалния смисъл. Беше любимецът на всички братовчеди и поради това, както и поради здравословното му състояние, изобщо не му минаваше през ум, че накрая той ще бъде наследникът на богатството на дон Матиас. Понякога обаче животът ни изненадва с обратите си и променя посоката, когато най-малко очакваме.

На мен ли го казваш, друже? — помисли си той. Докторът продължи:

— Упадъкът беше предвидим, ако човек познаваше синовете на дон Матиас, Луис и Хакобо, бащите съответно на Луисито и Соледад.

— Тези, които водели цигани на Бъдни вечер и играели билярд до призори?

Лекарят се засмя.

— Сол ви е разказала, нали? Това беше семейната страна на двамата братя, която децата, племенниците и приятелите обожавахме. Бяха обаятелни, находчиви, елегантни, духовити, непринудени. Разликата във възрастта им беше само една година и си приличаха като две капки вода — и по външен вид, и по темперамент. За съжаление, освен тези качества притежаваха и други, не толкова приятни: бяха разточителни, нехайни, комарджии, женкари, безотговорни и празноглави. Дон Матиас така и не успя да ги вкара в правия път, а той беше праволинеен и строг човек. Внук на планинец, израснал в магазин в Чиклана, където баща му продавал зеленчуци и евтино вино. Планинците, нека ви поясня, са хора от северната част на полуострова, дошли…

— Има от тях и в Мексико.

— Тогава сигурно знаете за каква порода хора говоря — упорити и работливи мъже, които се издигнали от нищото и станали търговци, някои от които, като дядото на дон Матиас, вложили печалбите си в лозя и се замогнали. След като се установили в Херес, вече със солиден капитал и бизнес, наследникът му поискал за сина си, тоест за дон Матиас, ръката на Елиса Осорио, дъщеря на разорения маркиз Бенаокас. Така обединили аристократичен род с пари, нещо доста обичайно напоследък, както вече ви казах.

— Процъфтяващата буржоазия се сродява с обеднялата аристокрация, нали така?

— Именно, виждам, че сте го схванали добре, приятелю. Още една чаша?

— С удоволствие — отвърна той и плъзна кристалната чаша върху мрамора на масата. И още десет, ако трябва, само и само Исаси да не спре да говори.

— С една дума, дон Матиас последва стъпките на предците си, работи здраво, прояви ум и проницателност и умножи стократно капитала си. Но накрая допусна огромна грешка.

— Занемарил е възпитанието на синовете си — изпревари го той. И сянката на Нико прелетя над него.

— Именно. Беше толкова погълнат от работата си, че ги изтърва. А когато си даде сметка, вече се бяха превърнали в двама безделници и беше късно да поправи стореното. Доня Елиса успя да ги ожени за две момичета от благородни семейства, но бяха без зестра и им липсваше характер. Никой от тях дори не се отдели в собствен дом. Всички останаха да живеят в къщата на „Торнерия“, в която сега сте вие. А хубавата Мария Фернанда, дъщерята, сключи несполучлив брак с Андрес Саяс, приятел на братята й от Севиля без пукнат грош в джоба, но с голямо самочувствие.

Бавно, Исаси, не бързай. Да вървим подред и да оставим Густаво Саяс за по-късно. За щастие, докторът отпи от чашата и поднови разказа си оттам, откъдето той искаше:

— С една дума, след като отписа синовете си, дон Матиас започна да възлага надеждите си на третото поколение. На първородния син на своя първороден син. Казваше се също Матиас. Въпреки че бе потомък на заклет гуляйджия, той беше от друго тесто. Хубав и симпатичен като баща си, но доста по-умен. Обичаше да ходи с дядо си във винарната от малък, говореше английски, защото прекара две години в пансион в Англия, познаваше по име всички работници и започваше да навлиза в същността на бизнеса.

— Предполагам, че ви е бил приятел.

Докторът вдигна чашата си към тавана с меланхолично изражение, сякаш поздравяваше някого, който вече не беше между живите.

— Да, моят скъп приятел Матиас. Всъщност всички бяхме много близки още от малки. Бяхме почти на една възраст и почти неразделни. Матиас и Луисито, двамата братя. Густаво, когато идваше от Севиля, Инес и Соледад. Израснах без майка, бях единствено дете и ходех у тях с дядо ми, който се грижеше за неразположенията на доня Елиса, или с баща ми, когато трябваше да прегледа друг член на семейството, и оставах да обядвам, да вечерям, дори да спя. Ако можех да преброя часовете, прекарани сред тях по време на детството и младостта ми, със сигурност ще са повече, отколкото съм живял в собствената си къща. Докато всичко започна да се разпада.

Този път Мауро Лареа взе бутилката и отново наля чашите. Докато я държеше в ръка, установи, че са изпили повече от половината.

— Точно два дни след сватбата на Сол с Едуард.

Исаси замълча за момент, сякаш мислено се връщаше в миналото.

— Беше по време на лов в резервата „Доняна“. Случи се ужасен инцидент. Дали поради непредпазливост, дали поради чиста случайност, но Матиас бе прострелян смъртоносно в корема.

Господи, син, умрял с разкъсани вътрешности в разцвета на младостта си. Помисли си за Нико, помисли си за Мариана и изтръпна. Искаше му се да попита дали е било случайно, дали е имало виновен, но докторът, може би под влияние на брендито и също може би на носталгията, продължи да говори:

— Не казвам, че всичко рухна веднага, сякаш върху им е паднала бомба, но след погребението на Матиас положението започна стремително да се влошава. Бащата, Луис, изпадна в дълбока хипохондрия, Хакобо продължи сам разгулния живот, но вече малко по-кротко, дядото, дон Матиас, остаря, сякаш бе прибавил сто години отгоре, а жените се облякоха в черно, затвориха се в къщата да се молят и да се оплакват от болестите си.

— А вие, най-младите?

— Да кажем, че всеки вече бе поел по свой път. Сол се установи в Лондон с Едуард, каквито бяха плановете им, и създаде свое семейство. Продължи да идва в Херес от време на време, но все по-рядко. Густаво замина за Америка и повече почти нищо не чухме за него. Инес, сестрата на Сол, стана монахиня. Аз продължих учението си във факултета по медицина в Кадис, а после отидох в Мадрид, за да завърша докторантура. Разпръснахме се. И онзи рай, в който израснахме, чувствайки се в безопасност в процъфтяващия Херес, отлетя като сън.

— И е останал само Луис.

— След смъртта на Матиас го изпратиха във Военноморската школа в Севиля, но много скоро я напусна. В крайна сметка само той стана свидетел на пълния упадък на семейството и погреба един след друг близките си. За щастие или нещастие за Дребосъка, те бързо напуснаха този свят. А когато след години остана сам, мисля, че вече знаете…

Излязоха последни от казиното. По улиците не се мяркаше жива душа, когато прекосиха портата „Севиля“. Исаси настоя да го изпрати до къщата.

Когато стигнаха, той погледна към фасадата, на която не се виждаше нито една светлинка, сякаш искаше да я погълне с поглед.

— Когато Луис замина за Куба, знаеше, че никога няма да се върне тук.

— Какво искате да кажете, Мануел?

— Луис Монталво умираше и той го знаеше. Беше напълно наясно, че краят му наближава.