Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (30)

30.

Тръгна си объркан, със сетива, наситени с картините от избата и мириса на вино. Удивен, смутен от усещането.

След това се отби в кантората на дон Сенен Бланко, за да му съобщи, че е решил да се установи в Херес, докато чака уреждането на продажбата. А после отново пое по тясната уличка „Торнерия“ на връщане.

— Имахме посещение, господарю.

Връчи му нещо, което хем очакваше, хем не очакваше — плик със синьо восъчно клеймо на обратната страна. Вътре — кратка бележчица, написана с дребен и решителен почерк върху плътна бяла хартия. Господин и госпожа Клейдън имат честта да ви поканят на вечеря на следващия ден.

— Тя ли дойде?

— Изпрати една слугиня, чужденка.

Следобед затвориха портата, за да не го видят как, запретнал ръкави, работи рамо до рамо със слугата си, за да продължат разчистването на къщата. С разкопчани ризи, със силата, която преди години бяха използвали в мините, сега изкореняваха треви и бурени, наместваха плочки и керемиди. Покриха се с мръсотия и драскотини, проклинаха, ругаеха, плюеха. Докато слънцето залезе и бяха принудени да спрат.

На следващата сутрин продължиха работата. Беше невъзможно да се прецени колко време щеше да продължи престоят им сред тези стени, така че беше по-добре да стегнат къщата, в случай че нещата се проточеха.

Вече се бе стъмнило, когато тръгна към площад „Кабилдо Виехо“. Наричаха го също Площада на писарите, защото всяка сутрин, застанали под сянката на сергиите си, обслужваха просители, тъжители, войнишки майки и влюбени — всички онези, които имаха нужда да се напише на хартия това, което кипеше в главите и в сърцата им. По-рано, малко преди да се свечери, той, гол до кръста, се беше изтъркал педантично с един от сапуните с бергамот, които Мариана бе сложила в багажа му, и се бе обръснал пред напуканото огледало, което Сантос Уесос намери на тавана. После облече най-хубавия си фрак, дори извади от един от сандъците шише със сафлорово масло, с което намаза обилно косата си. Отдавна не бе отделял такова внимание на външността си. Спри се, глупако, упрекна се той, когато осъзна защо го прави.

Красивите фасади, които денем красяха площада — кметството в ренесансов стил, църквата „Сан Дионисио“ с готическите си кули и внушителните къщи — се бяха превърнали в сенки в този час, в който уличната суетня още не бе затихнала напълно. Ако беше в Мексико, никога нямаше да му мине мисълта да отиде пеша на някоя вечеря. Винаги бе ходил с каретата си, с кочияша си Лауреано, облечен с красива ливрея, и с коне, нагиздени с разкошни сбруи. Сега вървеше по криволичещите улички на стария арабски квартал с изтръпнали от тежката работа мускули и с ръце, пъхнати в джобовете. Заобикаляше локви и улични кучета, обгърнат от един чужд свят, ухаещ на вино. При все това не се чувстваше зле.

Въпреки точността му, наложи се да почака, след като почука с внушителното бронзово чукче на вратата. Най-после се появи плешив и изпружен иконом, който го въведе вътре. На земята на покрития вход имаше великолепна роза на ветровете, направена с инкрустации от мрамор. Good evening, sir, please, come in^[1], беше му казал икономът на английски, докато го водеше към един салон вдясно от централния двор — красив двор с остъклен покрив, за разлика от открития му двор в дома му в Мексико, както и от двора на къщата в Херес, в която сега живееше.

Никой не дойде да го посрещне, след като икономът изчезна. Странен обичай, помисли си той. Не се появи нито един слуга, нито чу шум от домашната суетня, предшестваща една вечеря, нито гласът или стъпките на някоя от четирите дъщери на семейството.

Огледа с известно любопитство обстановката, в която живееше последната потомка на рода Монталво — разкошния часовник над запалената камина, отмерващ часа, маслените платна и акварелите, окачени на стените, тежките тъкани, пълните със свежи цветя вази с алабастрови крачета, дебелите килими, портретите, газените лампи. Бяха минали повече от десет минути, когато най-после чу стъпките й във вестибюла и тя влезе стремително, оправяйки гънките на полата си.

— Моля да ни извините, сигурно си мислите, и то с пълно основание, че в тази къща сме неучтиви.

Присъствието й го заслепи до такава степен, че в продължение на няколко мига не мислеше за нищо друго. Беше облечена с вечерен тоалет от зелено кадифе с голи рамене, тясна талия и дълбоко деколте, което стигаше точно докъдето трябва, за да изглежда елегантно.

— И ви моля да извините съпруга ми. Непредвидени дела го принудиха да напусне Херес. Съжалявам много, но се опасявам, че няма да може да бъде с нас тази вечер.

Искаше му се да каже: „Аз не. Аз не съжалявам, госпожо. Никак не съжалявам“. Вероятно беше интересен мъж. Видял свят, образован, изтънчен. И богат. Истински английски джентълмен. Но… Въпреки това…

Реши обаче да бъде учтив.

— При тези обстоятелства може би предпочитате да отложим вечерята. Ще имаме друга възможност.

— Не, в никакъв случай, дума да не става — настоя Сол Клейдън с леко възбуден тон. Спря за миг, сякаш внезапно осъзна, че трябва да се успокои. Беше очевидно, че нещо друго бе занимавало ума й допреди малко. — Готвачката ни — добави тя — никога няма да ми прости. Доведохме я с нас от Лондон и почти не е имала възможност да покаже майсторството си пред гостите ни.

— В такъв случай…

— Ако пък се опасявате, че може да ви доскучае да прекарате вечерта само с мен, предупреждавам ви, че ще имаме компания.

Не успя да отгатне дали в думите й имаше ирония, защото в същия момент някой влезе в салона.

— Най-после, Мануел, my dear.

Той долови в поздрава й облекчение.

— Доктор Мануел Исаси е нашият лекар. Скъп стар приятел на семейството, също като баща му и дядо му. Той се грижи за болестите ни. А Мауро Лареа, както ти разказах, скъпи, е…

Предпочете да я изпревари:

— Натрапникът, който идва отвъд океана. Приятно ми е.

— Радвам се да се запознаем, вече са ми говорили за вас.

На мен също, мислеше си той, докато му протягаше ръка. — Бил си лекар на Дребосъка и единственият, на когото Густаво Саяс е съобщил за смъртта му. На теб, а не на първата братовчедка на двамата. Бог знае защо.

В този момент една прислужница със спретната униформа влезе с поднос с аперитива. Разговорът се завъртя около банални теми. Постепенно се отпуснаха. Доктор Исаси, слаб, с черна като катран брада, стана само Мануел, докато той се превърна окончателно в Мауро. Как ви се струва Херес, колко време смятате да останете, какъв е животът в независимо Мексико — изтъркани въпроси и повърхностни отговори. Докато икономът не обяви, че вечерята е сервирана.

— Thank you, Палмър — отвърна тя с твърдия тон на домакиня. После добави тихо, обръщайки се към тях: — Много му е трудно да научи испански.

Прекосиха обширния коридор и се качиха на горния етаж, в трапезарията. Стени, облепени с тапети, изобразяващи ориенталски сцени, мебели от Чипъндейл. Десет стола около масата, ленена покривка, два красиви свещника и прибори за трима.

Зад гърбовете им настъпи раздвижване, сервираха вината в кристални декантери със сребърни гърла и дръжки.

— А сега с птичето месо — каза домакинята — опитните херески небца биха препоръчали хубаво бяло вино от Монтиля. Мъжът ми обаче реши да предложи нещо различно от избата ни. Надявам се, че харесвате бургундското вино.

Вдигна чашата си; светлината на свещите изтръгна от течността червеникави отблясъци, в които тя и докторът се втренчиха с възхищение. Той обаче се възползва от момента, за да я погледне отново скришом. Голите рамене, контрастиращи с тъмнозеления цвят на роклята. Дългата шия, острата ключица. Високите скули, кожата.

— „Романе-Конти“ — продължи тя. — Любимото ни вино. След дълги преговори, преди четири години Едуард успя да стане негов изключителен дистрибутор за Англия. Това е чест и гордост за нас.

Опитаха го, наслаждавайки се на плътността и аромата му.

— Великолепно — прошепна той, след като отпи от чашата. — И понеже стана дума за това, госпожо Клейдън…

— Сол, моля ви.

— И понеже стана дума за това, Сол, доколкото разбирам, и моля да извините любопитството и невежеството ми, настоящият ви бизнес не е да произвеждате вино като семейството ви, а да продавате това, което другите правят.

Постави чашата си върху покривката, после изчака да й сервират храната. Чак тогава му отговори.

— Така е в общи линии. Едуард, мъжът ми, е това, което на английски се нарича wine merchant, но не съответства напълно на испанската дума „търговец“. Той не продава вино за директна консумация. Той е… да кажем, посредник, търговец на едро. Вносител с международни контакти, който търси — и трябва да призная, че обикновено успява — отлични вина в различни страни и се грижи те да пристигнат в Англия във възможно най-добро състояние. Порто, мадейра, бордо-кларет. Представител е и на няколко френски изби от района на Шампан, предимно в Коняк и Бургундия.

— И разбира се — прекъсна я докторът, — грижи се също нашите херески вина да стигнат до Темза. Благодарение на това се ожени за жена от Херес.

— Или затова една жена от Херес се омъжи за английски wine merchant — възрази тя шеговито. — А сега, Мауро, въпрос за въпрос. Разкажете ни нещо за себе си. Освен сделките с недвижимо имущество, които ви доведоха тук, с какво точно се занимавате, ако не е тайна?

Изрецитира за кой ли път речта си, като се опитваше да звучи конкретно и достоверно. Вътрешното напрежение в Мексико и конфликтите с европейските страни, неговият интерес да разнообрази бизнеса си. С една дума, цялата онази пледоария, която бе изфабрикувал, откакто нелепите брътвежи на екстравагантната графиня му бяха подсказали един дяволски хитър аргумент, оказал се — за негова изненада — напълно приемлив за околните.

— А преди да решите да напуснете Мексико, с какво се занимавахте?

Все още дегустираха фазана с пълнеж от кестени и великолепното вино, като попиваха устните си с ленените салфетки и бъбреха непринудено. Белият восък на свещите се топеше, за мъжа й не споменаха повече, цепениците в камината пращяха и вечерта минаваше приятно. Може би заради това разливащо се по тялото му блаженство, каквото отдавна не бе изпитвал, той предпочете да бъде искрен.

— Всъщност винаги съм бил миньор, на когото късметът се усмихна в определен момент от живота му.

Вилицата на Сол Клейдън замръзна между чинията и устата й. Миг след това тя отново я постави върху порцелана „Краун Дерби“, сякаш тежестта на прибора й пречеше да се съсредоточи. Сега вече разбираше двете толкова различни лица на новия собственик на семейното наследство. От една страна, безупречният фрак, който носеше тази вечер, и елегантният сюртук от фин плат, когато се видяха за пръв път, твърдото му желание да купува и продава, светските маниери и вкусове, самоувереността му. От друга страна, широките здрави рамене, силните ръце, които й помогнаха да слезе по стълбата и които бяха осеяни с белези, мъжествеността, която се излъчваше от него.

— Предполагам, че искате да кажете минен предприемач — уточни доктор Исаси. — От онези, които разработват мини.

— През последните години — да. Но преди това работех под земята, къртех руда в тъмнината шест дни в седмицата срещу мизерна надница.

Казах го, приятелю — обърна се той мислено към пълномощника си. — Сега, ако искаш, можеш да ми се разкрещиш. Трябваше обаче да го кажа. Настоящето ми е обгърнато в такава лъжа, че нека поне да съм откровен за миналото.

— Много интересно — отбеляза докторът искрено.

— Нашият скъп Мануел е либерал, Мауро. Свободомислещ. Кокетира опасно със социализма. Сигурно няма да ви остави на мира, докато не научи цялата ви история.

Десертът пристигна, докато разговорът се въртеше около безопасни теми, без ни най-малък намек за мрачните подробности, които го бяха довели в Херес — Густаво Саяс, смъртта на Дребосъка, тъмната сделка, която бе сключил.

— „Руска Шарлота“ с ванилия, специалитетът на готвачката ни, обяви Соледад. И към нея — сладко вино „Педро Хименес“, гъсто и тъмно като абанос.

После минаха в библиотеката, където продължиха разговора сред чаши с ароматно кафе и арманяк, турски сладкиши с фъстъчен пълнеж и превъзходни филипински пури, които тя им предложи, като посочи кутия от гравирано дърво.

— Може да пушите, заповядайте.

Изненада се, че е необходимо да им дава разрешение, за да пушат, и докато подрязваше върха на пурата, осъзна, че не бе видял нито една жена с пура или цигара в устата, откакто бе слязъл от кораба. За разлика от Мексико и Хавана, където жените пушеха наравно с мъжете.

— Разкажете ни за децата си, Мауро — помоли го тя.

Разказа им за тях, докато тримата седяха в удобните кресла, заобиколени от подвързани с кожа книги зад стъклата на рафтовете. За детето, което Мариана скоро щеше да роди, за престоя на Нико в Европа и предстоящата му женитба.

— Трудно е човек да е далече от децата си, нали? Дори това да е за тяхно добро, както е в нашия случай. Ето какво си спестяваш, драги Мануел, с упоритото си ергенство.

— Значи, дъщерите ви са все още в Англия? — попита Мауро Лареа, без да изчака лекарят да отговори. Сега си обясняваше необичайното спокойствие в къщата.

— Така е. Двете по-малки са в католически пансион в Съри, а големите са в Челси, в Лондон, при едни близки приятели. За нищо на света не искаха да пропуснат забавленията в големия град — баловете, представленията, първите ухажори.

— А момичетата как се справят с испанския? — попита Исаси.

Тя избухна в смях, който повиши с няколко градуса уютната температура в стаята.

— Брианда и Естела — ужасно зле, за мой срам. Не могат да свикнат с двойното „р“, нито с формите „ти“ и „вие“. С по-големите, Марина и Лукресия, ми беше по-лесно, защото прекарвах повече време с тях, а и не исках децата ми да изгубят съществена част от идентичността си. С малките обаче… както и да е, нещата се промениха и мисля, че се вълнуват повече от Rule, Britannia^[2], отколкото от андалуските танци, и са много повече дъщери на кралица Виктория, отколкото на нашата Исабела.

Тримата се засмяха, часовникът удари единайсет, тогава докторът предложи да си тръгнат.

— Май е време да оставим домакинята ни да си почине, не мислите ли, Мауро?

Слязоха по стълбата един до друг, този път, без да се докоснат. Икономът им донесе връхните дрехи; тя ги изпрати до покрития вход, където двамата застанаха върху инкрустираната роза на ветровете. Протегна му ръка, за да се сбогува, той я докосна с устните си. Когато усети допира и мириса на кожата й, този път без ръкавица, през тялото му премина тръпка.

— Благодаря за приятната вечер.

С крайчеца на окото видя, че доктор Исаси, на няколко метра от тях, взема лекарската си чанта; икономът Палмър му държеше наметалото, докато му говореше нещо на английски, а лекарят съсредоточено кимаше с глава.

— Удоволствието беше мое, надявам се да се видим отново, когато Едуард се върне. Дори и преди това… Мисля, че още не познавате „Хармония“, или се лъжа?

Хармония, точно от това се нуждаеше отчаяно душата му — от хармония, от много хармония. Съмняваше се обаче, че тя има предвид това душевно състояние, което той отдавна не познаваше. Затова вдигна въпросително вежда.

— „Хармония“, лозето ни — поясни тя. — Или по-скоро това, което сега е ваша собственост.

— Извинете, не знаех, че лозето има име.

— Като мините, предполагам.

— Наистина, ние също кръщаваме мините.

— Същото правим и тук. Позволете ми да ви придружа дотам, искам да го видя, а и вие ще добиете представа за него. Може да отидем с моята карета, устройва ли ви утре в десет сутринта?

Тогава тя сниши глас и така Мауро Лареа узна, че френските вина и руският десерт, отсъствието на неудобни въпроси, филипинските пури и най-вече неустоимият чар, който се излъчваше от всяка нейна пора, накрая щяха да имат цена.

— Искам да ви помоля за нещо на четири очи.