Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (29)

29.

Отново разговаряха на масата в трапезарията на семейство Фату, докато закусваха топли мекици и отпиваха гъстия шоколад от порцелановите чаши под внимателния поглед на предците от стените. Току-що им бе съобщил намерението си да се премести в Херес.

— Мисля, че е най-разумно. Оттам ще ми бъде по-лесно да преговарям с потенциалните купувачи и да уредя формалностите, които сделката изисква.

— Кажете ни, дон Мауро — попита плахо Паулита. — Тази къща, в която ще живеете, обзаведена ли е? Защото, ако се нуждаете от нещо… — Тя млъкна и погледна мъжа си, сякаш търсеше съдействие.

— … разбира се, само трябва да ни уведомите — довърши фразата той. — Домашни вещи, мебели, всичко, което смятате, че ви е необходимо, за да се нанесете. Имаме какво ли не в излишък. Трябваше да затворим три къщи през последните години заради смъртта на членове на семейството.

Толкова лесно би било да се съгласи. Да приеме искреното предложение на младата двойка, да натовари две каруци с кресла и дюшеци, с шкафове, паравани и гардероби, които да създадат известен уют в новия му дом. Само че по-разумно беше да не става длъжник никому, да не се обвързва повече от необходимото.

— Благодаря ви много, но мисля, че достатъчно направихте за мен.

Бе се върнал сам в Кадис предната вечер. Сантос Уесос остана в къщата на улица „Торнерия“.

— Не харчи много, момче — каза му той, като му връчи пари, преди да тръгне. Билетите от Хавана вече бяха глътнали голяма част от оскъдния му капитал, така че трябваше да стиска кесията си. — Излез рано сутринта и виж какво ще намериш, за да обзаведем две стаи за мен и теб. Останалите ще ги затворим. Наеми хора да почистят, купи най-необходимото и прецени кои мебели от предишните собственици могат да ни свършат работа.

— Не че искам да ви противореча, господарю, но наистина ли смятате да живеем двамата тук?

— Какво има, Сантос Уесос? Много деликатен си станал напоследък. Забрави ли, че си израснал в планините на Сан Мигелито? А аз — в жалка ковачница? А нощите в Реал де Каторсе, където спяхме на земята? Ами неотдавнашното пътуване с чинакосите от Мексико до Веракрус? Така че побързай и не ми се превземай, приличаш на стара мома, запътила се към черквата.

— Не го казвам заради себе си, дон Мауро, но какво ще си помислят хората, като научат, че живеете в тази съборетина? Всички смятат, че сте мексикански милионер, собственик на сребърни мини.

Да, екстравагантен милионер от отвъд океана — точно така искаше да го възприемат. А и какво го интересуваше мнението на хората? Веднага щом уредеше продажбата, щеше да замине и никой в този град повече нямаше да го види и да чуе за него.

Въпреки отказа му, младата съпруга на Фату не се отказа от ролята си на добра домакиня. Така беше видяла да се държат майка й и свекърва й и така искаше и тя да ръководи домакинството в къщата си. Затова късно сутринта, докато той събираше багажа си, затваряше сандъците и се питаше за пореден път дали това преместване е удачно, Паулита почука плахо на вратата му.

— Извинете, че ви притеснявам, дон Мауро, но си позволих да ви приготвя няколко комплекта спално бельо и други дребни неща, за да се настаните удобно. Ще ни ги върнете, когато дойдете отново в Кадис, за да отпътувате за Мексико. Както сам казахте, новото ви жилище е било дълго време необитавано, така че дори да разполага с всичко необходимо за живеене, в него сигурно е влажно и мирише на плесен.

Бог да те благослови, момиче, искаше му се да й каже. И да я щипне по бузата или да я погали по косата, сякаш беше малко кученце. Все пак не го направи.

Покашлянето на иконома Хенаро прозвуча зад гърба й.

— Извинете, че ви прекъсвам, госпожице. Дон Антонио нареди да предам това на дон Мауро.

— Дон Антонио и съпруга, Хенаро — прошепна младата жена, поправяйки възрастния мъж. — Сега сме дон Антонио и съпруга, колко пъти да ви го повтарям?

Вече съм твърде стар, за да си променям навиците, сигурно си помисли старият слуга, но остана невъзмутим. Без да обръща внимание на младата съпруга, той подаде на госта малък пакет, облепен с марки от Хавана и надписан с красивия почерк на Калафат.

— Оставям ви да прочетете кореспонденцията си, няма да ви безпокоя повече — заяви Паулита. Съжаляваше, че не може да изреди съдържанието на това, което бе предвидила да му даде, за да види какво усърдие бе вложила в тази задача. Четири комплекта ленени чаршафи, половин дузина памучни кърпи, две бродирани покривки от органза, всичко ароматизирано с камфор и розмарин, няколко вълнени одеяла, бели восъчни свещи и газени лампи, както и…

Докато младата жена, застанала в галерията, повтаряше мислено списъка, той вече се бе затворил в стаята си. Поради липса на нож за рязане на хартия раздра плика със зъби. Нямаше търпение да разбере дали има новини от близките му в Мексико — бяха се уговорили със стария банкер да му препраща писмата им. За щастие, имаше.

Започна с Андраде, жаден да узнае какво е научил за местонахождението на Николас. Открихме го, пишеше пълномощникът му. — Наистина е в Париж. Мауро Лареа въздъхна с облекчение. Мариана ще те осведоми подробно, прочете той. После следваше информация за злополучните му финансови дела и кратък преглед на събитията в страната. Дълговете били горе-долу уредени, но освен къщата на улица „Сан Фелипе Нери“ — и тя висяща на косъм — от богатството му не останало нищо. Мексико, от своя страна, вряло като казан — бунтовническите групировки срещу Хуарес все така продължавали да се бият, либерали и консерватори не успявали да се помирят. Приятелите и познатите го питали за него, където и да отидел — в кафене „Прогресо“, на излизане от църквата „Ла Професа“, на представленията в Колизеума. На всички отговарял, че делата му процъфтявали. Никой не подозира нищо, но намери някакво решение, и то по-бързо, Мауро, за бога. Семейство Горостиса продължават да се готвят за сватбата, макар че твоето момче, изглежда, не смята да се връща. Ще го направи обаче веднага щом парите му свършат. За щастие или за съжаление, вече не можем да му пратим дори едно мизерно песо. Завършваше с едно: Бог да те пази, братко и с постскриптум: Засега нямам никакви новини за Тадео и Димас Карус.

После прочете дългото писмо от Мариана, съдържащо подробности за Нико. Братът на годеника на нейна приятелка го срещнал в Париж. На някакво соаре на площад „Вот“, в жилището на една чилийска дама, известна със свободните си нрави. В компанията на други синчета, дошли от младите американски републики, доста пийнал и твърде несигурен относно завръщането си в Мексико. „Може би скоро ще се върна — казал той. — А може би не.“ За малко да смачка листа между пръстите си.

— Безмозъчен разхайтен хлапак — процеди той. — А през това време дъщерята на Горостиса тъгува за него. Успокой се, човече — каза си. — Поне знаеш къде е и че е жив и здрав, а това не е малко. Макар че — както бе уточнил пълномощникът му — сигурно вече почти е свършил парите и едва ли може да си позволи да живее на широка нога. И тогава няма да има друг изход, освен да се върне, и вълците отново ще почнат да душат.

Предпочете да не мисли за това и продължи да чете писмото от дъщеря си, изобилстващо с подробности и дреболии — ако родеше момче, смятали да го кръстят Алонсо, като баща му, а в случай че е момиче, свекърва й настоявала да е Урсула. Бременността й напредвала, тя по цял ден ядяла сладки и захаросани фъстъци. Липсвал й много, безкрайно много. Когато прочете писмото, погледна датата. Пресметна набързо и стомахът го присви — неговата Мариана скоро трябваше да роди.

Накрая дойде редът на писмото на Калафат. Банкерът му изпращаше документите, които бе получил на следващия ден след отплаването му от Хавана — испанското удостоверение за самоличност на Луис Монталво и акта за смъртта и погребението му в енориашеската черква във Виля Клара. Същият смъртен акт, който тя очакваше, помисли си той, имайки предвид Сол Клейдън. И в паметта му изникна красивото й лице, изисканата й осанка. Фината ирония, елегантната й твърдост, гърбът й, когато си отиваше. Стига си се заплесвал — каза си той, — продължавай да четеш. Въпреки че нямаше подател, банкерът беше сигурен, че ги изпраща Густаво Саяс от провинция Лас Виляс, където имаше кафеена плантация. А получателят — също без да се посочва изрично — не беше собствената му братовчедка, нито онзи херески лекар, за когото тя му спомена, а беше самият Мауро Лареа. В случай че поискат да представи някъде тези документи, пишеше банкерът. Или пък за да ги даде на близките му.

* * *

Рано сутринта на следващия ден отплава от Кадис с двата големи сандъка с неговия багаж и с още един, пълен със спално бельо. Остави парите на графинята на съхранение при Фату.

Когато пристигна в Херес, входът и дворът изглеждаха доста по-чисти в сравнение с предните дни.

— Сантос Уесос, когато се върнем в Америка, ще отида при баща ти и ще поискам ръката ти, за да се оженим.

Индианецът се изсмя.

— Трябваше само да дам тук-там по някоя пара, господарю.

Мръсотията в двора, по стълбата и по плочките в галерията беше значително намаляла. Освен това салоните бяха пометени, а оскъдните мебели, разпръснати из стаите и таваните, бяха поставени в бившия салон за игри, който бе придобил що-годе приличен вид.

— Ще качим ли сандъците?

— По-добре ги остави до вратата, за да ги виждат от улицата. Нека си мислят, че пристигаме с много багаж. Никой не трябва да знае, че само това имаме.

И така, великолепните кожени сандъци с бронзов обков и ключалки останаха изложени на погледите на всеки, който решеше да надникне през решетката зад широко отворената порта. Чак когато се смрачи, двамата ги вдигнаха и ги качиха на горния етаж.

Първата нощ прекараха спокойно в чаршафите и завивките, които им бе дала младата Паулита. Призори го събуди кукуригането на петел от близък кокошарник, а камбаните на „Сан Маркос“ го вдигнаха на крак. Сантос Уесос вече бе напълнил меха с вода за утринния му тоалет в задния двор. После му поднесе закуската в стаята, която някога бе подслонявала масата за билярд.

— Кълна се в децата си, че нямаш цена, момче.

Слугата се усмихна мълчаливо, докато той се хранеше, без да пита откъде е взел хляба и млякото, както и чашите от фин, макар и леко нащърбен, порцелан. Хранеше се бавно — знаеше, че след закуската вече не можеше да отлага това, което премисляше от предния ден. Неспособен сам да вземе решение, взе една монета и реши да се остави на случайността.

— Избери една ръка, момче — каза той, като скри ръце зад гърба си.

— Май ще е все едно коя ще посоча.

— Избери, моля те.

— Тогава дясната.

Разтвори празната си длан. Не знаеше дали е за добро, или за лошо. Ако беше избрал другата, лявата, в която беше монетата, това би означавало да отиде в дома на Сол Клейдън и да й даде документите за братовчед й Луис Монталво — нещо, което мислеше да направи още когато отвори пратката на Калафат. В крайна сметка тя живееше в Херес и макар да не беше законната му наследница, беше моралната му правоприемница. Дребосъка — така го бе нарекла. И за кой ли път си спомни лицето и гласа й, изящните й ръце, които сочеха къде е била масата за билярд, лекия допир на дланта й, тънката талия и плавната походка, когато си тръгваше. Слугата му обаче бе избрал дясната ръка. Значи, ще задържиш документите; тук всички вече знаят, че братовчедът е умрял, нотариусът дон Сенен разполага с всичките гаранции. Ще ги задържиш, макар да нямаш представа защо, нито за какво.

— Както и да е, Сантос. — Той се изправи решително. — Оставям те да довършиш чистенето, аз излизам да свърша някои неща.

Първия път бе отишъл до избата с файтон и придружен от нотариуса. Сега тръгна сам, пеша и доста трудно откри мястото. Старият арабски квартал в Херес беше дяволски лабиринт от тесни улички; внушителни аристократични къщи с гербове съжителстваха с други, по-малки, в чудновата архитектурна смесица. Два пъти се наложи да се върне обратно по стъпките си, дори се спря да попита няколко улични продавачи, докато накрая откри избата на улица „Муро“. Над двайсет и пет метра ограда, която отчаяно се нуждаеше от варосване. До дървената порта — двама старци, седнали на малка каменна пейка.

— Дал Бог добро — каза единият.

— Чакаме господина от няколко дни.

Двамата заедно имаха по-малко от осем зъба и над сто и петдесет години. Лица, потъмнели като стара кожа и набраздени от дълбоки бръчки. Изправиха се с известна трудност, свалиха овехтелите си шапки и му се поклониха почтително.

— Добър ден, господа.

— Чухме, че сте купили имотите на дон Матиас, и дойдохме да предложим услугите си.

— Всъщност не знам…

— Да ви покажем избата отвътре и да ви разкажем всичко, което искате да знаете.

Хората от Херес са изключително любезни, помисли си той. Понякога приемаха вида на красиви дами, а понякога на съсухрени старци с единия крак в гроба като тези двамата.

— Тук ли сте работили? — попита той, като се ръкува и с двамата. И по мазолестите им и грапави длани предусети, че отговорът ще е положителен.

— Аз бях товарач в продължение на трийсет и шест години, а този тук мой роднина малко повече. Казва се Марселино Каняда и е глух като пън. По-добре говорете на мен. Севериано Понтонес на вашите услуги.

Двамата носеха протъркани цървули, панталони от груб плат и широк пояс на кръста.

— Мауро Лареа, благодаря. Ключът е у мен.

— Не е нужен, господине, само трябва да я бутнете.

Един силен напън с рамото бе достатъчен и вратата се отвори, откривайки пред очите му широко правоъгълно пространство, обградено с редици от акации. В дъното — постройка с двускатен покрив. Строга и висока, навярно някога бяла, когато са я варосвали веднъж в годината. Сега в долната й част се виждаха черни петна от плесен.

— Тук, от тази страна, бяха канцелариите, където се водеше счетоводството и кореспонденцията — каза глухият с висок глас, сочейки наляво.

Той се приближи и надникна през един от прозорците. Вътре имаше само паяжини и мръсотия.

— Преди години разграбиха всички мебели.

— Какво?

— Казвам на новия собственик, че преди години разграбиха мебелите.

— Така си е, разграбиха ги…

— А тук беше кабинетът на дон Матиас. И на управителя.

— Това беше стаята, където приемаха посетителите и купувачите.

— А там отзад — работилницата за бъчви.

— Какво?

— Работилницата, Марселино, работилницата!

Той продължи да върви, без да обръща внимание на виковете им, докато стигна до главната сграда. Изглеждаше затворена, но предусети, че ще се отвори също толкова лесно, колкото вратата откъм улицата.

Приближи се до нея и я натисна с рамо.

Безмълвие. Покой. И тишина сред полумрака, която прониза тялото му. Това усети, когато влезе. Високи тавани с дървени греди, пръстен под, светлина, процеждаща се през рогозките, окачени на прозорците. И мирисът. Същият мирис. Ароматът на вино, който се носеше из улиците и който тук беше стократно по-силен.

Сводове и стилизирани колони свързваха четирите складови помещения. Стотици бъчви от тъмно дърво, разположени на три платформи една върху друга, изпълваха цялата площ.

Подредени, тъмни, безмълвни.

Зад гърба му, като че ли в знак на уважение, старите товарачи млъкнаха.