Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (27)

27.

Както се бяха уговорили, срещнаха се в кантората на нотариуса в единайсет часа сутринта. Нотариусът, посредникът и той. Първият му представи втория: дон Амадор Сарко, експерт по недвижимо имущество и сделки с къщи и имения в цялата хереска област. Възрастен шишкав мъж с пръсти като наденички и твърд андалуски акцент; облечен като богат земевладелец, с шапка с широка периферия на главата и черен пояс на кръста.

След поздравите и сред шума, който нахлуваше откъм улицата, посредникът се захвана да изрежда имотите и приблизителната им оценка. Четиридесет и девет акра лозя с къща, кладенци, водоеми и съответните им граници, които описа подробно. Изба, намираща се на улица „Муро“ с производствени отделения, канцеларии, складове и други помещения, няколкостотин бъчви — повечето празни, но не всички, различни уреди и работилница за бъчви. Къща на улица „Торнерия“, триетажна, седемнайсет стаи, централен двор, заден двор, стаи за прислугата, помещение за карета, конюшни и площ от около хиляда квадратни метра, граничещи отляво, отдясно и отзад с други къщи, които също бяха описани подробно.

Мауро Лареа го изслуша съсредоточено и когато дон Амадор приключи продължителния си монолог и обяви стойността на всеки един от имотите, той за малко да удари с юмрук по масата, да изкрещи от радост и да стисне в мечешка прегръдка присъстващите. С тези пари можеше да изплати поне две от вноските, договорени с Тадео Карус, и да вдигне пищна сватба на Нико. Херес процъфтяваше благодарение на търговията с вино, всички му го бяха казали, така че бързо щеше да продаде първо избата, а после лозята, или обратното. Или може би първо къщата, а после… После светлината. Скоро щеше да излезе от тъмната дупка и щеше да види светлината.

Докато се наслаждаваше на собствената си радост, нотариусът и посредникът се спогледаха. Дон Амадор се прокашля.

— Има нещо, господин Лареа — обяви той, изтръгвайки го от мечтите му, — което обуславя в известен смисъл следващите действия.

— Слушам ви.

Мислите му изпревариха това, което смяташе, че ще чуе. Че всичко е в окаяно състояние и това може би ще намали цената на имотите? Беше му все едно, бе готов да я свали. Че може би някой от имотите се нуждае от повече време, за да бъде продаден? Нямаше значение, ще му изпратят парите, когато това стане. Той през това време ще се върне и ще поеме отново юздите на живота си.

Тогава нотариусът взе думата:

— Вижте, това е нещо, което не ни беше известно и което открих, когато намерих копие от последната воля на дон Матиас Монталво, дядото на дон Луис и на братовчед му Густаво Саяс. Става дума за една клауза в завещанието му, отнасяща се до неделимостта на недвижимото имущество на семейството.

— Обяснете, моля ви.

— Двайсет години.

— Двайсет години какво?

— По изрично желание на завещателя трябва да изминат двайсет години от смъртта му, за да може имуществото да се раздели на части и те да се продадат поотделно.

Той отлепи гръб от облегалката на стола, смръщи вежди.

— И колко време остава, докато това се случи?

— Единайсет месеца и половина.

— Значи, почти година — каза той мрачно.

— По-малко от година — намеси се посредникът, опитвайки се да звучи оптимистично.

— Доколкото разбирам — продължи нотариусът, — с това е искал да осигури приемствеността на изграденото от него. „Testamentum est voluntatis nostrae iusta sententia de eo quod quis post mortem suam fieri velit.“

Я престанете с тези латински дрънканици, идеше му да изкрещи. Вместо това обаче се прокашля, стисна юмруци и мълчаливо изчака обясненията.

— Римляните са го казали, приятелю: Завещанието е законният израз на волята за това, което човек иска да се направи след смъртта му. Ограничителната мярка на дон Матиас Монталво не е обичайна, но не за пръв път се сблъсквам с нея. Към такава мярка обикновено се прибягва, когато завещателят няма пълно доверие в намеренията на наследниците си да съхранят изграденото от него. И тази клауза доказва, че дон Монталво не се е доверявал особено на собствените си потомци.

— С една дума, това означава…

Посредникът се зае да го обясни с твърдия си андалуски акцент.

— Че трябва да се продаде всичко заедно — къщата, избата и лозята. Което, и дано греша, едва ли може да стане бързо. А времената са добри, търговията с вино процъфтява и тук идват хора от места, които дори не знаем къде се намират на картата. Но когато става дума за неделимо имущество, ще е по-трудно. Някой ще иска лозя, но не къща и изба. Друг — изба, но не лозя и къща. Знам кой търси къща, но не лозя и изба.

— Във всеки случай — прекъсна го нотариусът, опитвайки се да успокои положението — не се налага да чакате много…

Една година не било много? — идеше му да извика в лицето му. — Не било много, по дяволите? Представа нямате какво означава една година сега за мен. Нищо не знаете за тревогите и притесненията ми. Едва успя да се сдържи.

— А да се рентират? — попита той, като поглаждаше раната на ръката си.

— Искате да кажете да се дадат под наем? Опасявам се, че и това е невъзможно. Изрично е упоменато в завещанието. Нито да се продават, нито да се дават под наем. Ако не беше така, Луисито Монталво щеше да го направи. Дон Матиас е бил предвидлив човек. Искал е да се подсигури, че най-хубавите имоти от семейното богатство ще вървят заедно. Или всичко, или нищо.

Пое яростно въздух, вече без да се прикрива. После го издиша.

— Проклет старец — каза той на глас.

— Ако това може да ви послужи за утеха, съмнявам се много дон Густаво Саяс да е знаел за тази клауза в завещанието, когато двамата сте сключили сделката.

В един миг си спомни за топките от слонова кост, летящи по зеленото сукно на Чуча, ожесточените удари с щеката и на двамата, изцапаните с талк и креда пръсти, схванатите тела, наболата брада и разрошената коса, разгърдените ризи, потта. Той също се съмняваше, че в онзи момент неговият противник е мислел за каквито и да е правни клаузи.

— Така или иначе, дон Мауро — намеси се посредникът, — мога да се захвана веднага за работа, ако желаете.

— Каква е комисионата ви, приятелю?

— Десет процента, както е обичайно.

— Петнайсет процента, ако ги продадете за един месец.

Двойната брадичка на посредника потрепери като вимето на стара крава.

— Струва ми се доста трудничко.

— Двайсет, ако успеете да го решите за две седмици.

Сега потърка темето си е едрата си ръка. Назад-напред, напред-назад. Майчице мила. Той отново го предизвика:

— Или една четвърт, ако ми доведете купувач до следващия петък.

Посредникът си тръгна сащисан. Нахлупи шапката си и закрачи по улицата, като си мислеше за това, което толкова пъти бе чувал за „индийците“. Самоуверени, решителни, както му бяха казали, че са мъжете от неговата порода — онези испанци, които бяха станали милионери в колониите и които през последните години се завръщаха и купуваха земи и лозя, сякаш купуваха семки на пазара.

— Та той току-що не ми ли предложи най-голямата комисиона през живота ми, без да мигне? — каза си на висок глас, като се спря насред улицата.

Две жени, които минаха край него, го изгледаха любопитно. Той обаче дори не ги забеляза. Този Лареа не купува, а продава — продължи да мисли той. — Но държането му беше както гласеше легендата. Твърдо, дръзко. Изплю се на земята.

— Кучият му син — прошепна той. В гласа му се долавяше лека завист. Или може би възхищение.

През това време Мауро Лареа и нотариусът продължиха да подписват документи и нотариални актове. Половин час по-късно бяха приключили.

— Ще се преместите ли в Херес, докато уредите делата си, друже? Или смятате да останете в Кадис? Или може би ще се върнете в Мексико и ще чакате да ви известя?

— Още не знам, дон Сенен. Последните новини объркват сериозно плановете ми. Трябва да помисля кое е най-изгодно за мен. Когато взема окончателно решение, ще ви уведомя.

Сантос Уесос го чакаше на входа на кантората. Двамата закрачиха сред локвите, образувани от утринния дъжд, който скоро спря. Минаха край кметството, през площад „Иерба“, през площад „Платерос“ и накрая поеха по тясната „Торнерия“.

— Носиш ли ключовете, момче?

— Разбира се, господарю.

— Тогава да отидем там.

Никой от двамата обаче не знаеше точно с каква цел.

За разлика от дългата разходка от предния ден, когато се вглеждаше във всичко и се опитваше да го анализира, сега почти не обърна внимание на това, което го заобикаляше. Погледът му беше обърнат навътре, към онова, което току–що му бяха съобщили посредникът и нотариусът. Нито варосаните фасади, нито решетките от ковано желязо, нито уличните продавачи събудиха у него някакъв интерес. Съзнанието му бе обсебено от една-единствена мисъл — че притежава богатство, което е на една ръка разстояние, но той не може да го докосне.

— Върви се разходи — предложи той, докато отключваше голямата дървена врата с метален обков. — Потърси някое място, където да обядваме.

Отново прекоси двора с мръсни плочки, покрити с листа и вода от наскоро падналия дъжд, отново обиколи стаите — една по една, първо долу, после горе. Запуснатите салони, негостоприемните спални. Малкият параклис без украшения, студен като гробница. Нито олтар, нито потир, нито утвар, нито камбанка.

Стълбата беше зад гърба му, чу стъпки, които изкачваха първите стъпала, и той попита, без да се обърне:

— Върна ли се вече, Сантос?

Гласът му отекна в празната къща, докато той все така съзерцаваше параклисчето. На стената нямаше дори окачено разпятие. Само в един ъгъл забеляза някакъв предмет, покрит с парче плат. Дръпна плата и пред очите му се появи малка скамейка за молитва. С прогризана от плъховете червена тапицерия, с няколко счупени пръчки и с размер за дете.

— Дядо ми Матиас поръча да я направят за първото ми причастие.

Той рязко се обърна.

— Само че никога не узна, че вечерта преди голямото събитие с братовчедите ми и сестра ми се вмъкнахме тук и всеки от нас изяде по няколко късчета от нафората. Приятно ми е да се запознаем, господин Лареа. Добре дошли в Херес.

Имаше фини черти и стройна фигура. В големите й кафяви очи се четеше огромно любопитство.

— Сол Клейдън — добави тя и протегна облечената си в ръкавица ръка. — Макар че в един период от живота си бях Соледад Монталво. И живях тук.