Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (25)

25.

Ръждясалите резета на капаците отказваха да помръднат. След усилията на двамата мъже те най-после отстъпиха, пантите заскърцаха и стаята се изпълни със светлина. Призрачните силуети на мебелите изплуваха от тъмнината.

Мауро Лареа повдигна един от чаршафите и отдолу се появи диван, тапициран с овехтял червен сатен. Повдигна друг и видя маса от палисандър без един крак. В дъното съзря огромна камина с останките от последния огън. До нея, на земята, лежеше мъртъв гълъб.

Стъпките му отекваха, докато обикаляше внушителното помещение. Служителят от нотариата, след като му помогна да отвори централния балкон, застана на прага. В очакване.

— Значи, никой не е поддържал къщата в последно време? — попита той, без да го погледне. После дръпна друг чаршаф — под него откри изтърбушено кресло със странични облегалки от орехово дърво.

— Доколкото знам, никой, господине. Откакто дон Луис замина, никой не е идвал тук. Но е занемарена от много години.

Мъжът говореше мазно и с привидно раболепие. Не задаваше открито въпроси, макар и да не криеше любопитството, което пораждаше в него задачата, възложена му от нотариуса: „Ангуло, заведете господин Лареа в къщата на дон Луис Монталво на улица «Торнерия». А после, ако ви остане време, придружете го до избата на улица «Муро». Аз вече имам две уговорени срещи, ще ви чакам да се върнете в един и половина“.

Докато новият собственик обикаляше къщата с бързи стъпки и смръщено изражение, Ангуло нямаше търпение огледът да приключи, за да отиде в гостилницата, в която обядваше всеки ден, и да съобщи новината. Всъщност в момента вече обмисляше как да формулира фразите, за да постигне по-голям ефект. „Един «индиец»^[1] е новият собственик на къщата на Дребосъка“ — това звучеше добре. Или трябва първо да каже, че Дребосъка е ритнал камбаната, а после, че един „индиец“ е купил къщата му?

Както и да го кажеше, двете ключови думи бяха „Дребосъка“ и „индиец“. Дребосъка, защото така цял Херес щеше да разбере какво се е случило с Луис Монталво, притежателя на прякора и на къщата дворец — умрял и погребан в Куба. И „индиец“, защото този беше етикетът, който той веднага лепна на този чужденец с доста интересна външност, който тази сутрин бе влязъл в нотариалната кантора с твърда крачка, представи се с името Мауро Лареа и привлече вниманието на всички присъстващи.

Докато мършавият Ангуло вътрешно се наслаждаваше, предчувствайки бомбата, която щеше да хвърли, двамата обикаляха стая след стая под аркадите на горния етаж — още два оскъдно мебелирани салона, голяма трапезария с маса за осемнайсет сътрапезници и столове за по-малко от половината, малък параклис без нито едно украшение и много спални с легла и изтърбушени дюшеци. През процепите на капаците се промъкваха слънчеви лъчи, но общото впечатление беше за полумрак, обгърнат от неприятен мирис на мухъл и животинска урина.

— Предполагам, че горе са стаите за прислугата и за ненужните вещи — каза Ангуло, като посочи към тавана.

Плочките от Тарифа и мраморът от Генуа, с които бе застлан подът, бяха покрити с мръсотия. Някои врати бяха излезли от пантите, имаше счупени стъкла на прозорците, а бледожълтата боя по стените отдавна бе започнала да се лющи. Една котка с котило изсъска от ъгъла на голямата кухня, явно почувствала се заплашена в ролята си на господарка на тъжната стая със студени печки, опушени тавани и празни съдове.

Упадък, помисли си той, като се върна в двора, по чиито колони пълзяха на воля увивни растения. Точно тази дума търсеше от няколко минути в ума си. Тази къща излъчваше усещане за упадък, за дълги години на занемара.

— Искате ли сега да отидем да видим избата? — попита служителят без особено въодушевление.

Мауро Лареа извади часовника от джоба си, докато все така оглеждаше новата си собственост. Две стройни палми, множество саксии с подивели аспидистри, фонтан без вода и две стари плетени кресла свидетелстваха за приятните часове на хлад, които този прекрасен двор бе предоставял някога на обитателите си. Сега под арките от дялан камък краката му стъпваха по суха кал, смачкани листа и животински изпражнения. Ако беше по-меланхоличен, щеше да се запита какво е станало с някогашните обитатели на този дом, с децата, които са тичали из него, за възрастните, които са отпочивали, любели са се, разговаряли са във всяко помещение на къщата. Но тъй като сантименталните въпроси не му бяха присъщи, той само установи, че остава половин час до срещата му.

— Ако не възразявате, предпочитам да го отложа за по-късно. Ще се върна пеша до кантората, не е необходимо да идвате с мен. Ще се оправя и сам.

Тонът на гласа му с акцент от други земи беше категоричен, така че Ангуло не настоя. Разделиха се при вратата, като всеки от тях желаеше час по-скоро да остане сам: той — за да осмисли това, което току-що бе видял, а мършавият служител — за да изтича в гостилницата, където ежедневно обменяше новини и клюки, които научаваше благодарение на работата си.

Това, което Ангуло дори не подозираше, бе, че въпреки самоувереното си държане на богаташ от колониите, въпреки изисканата външност и твърдия си глас, в действителност Мауро Лареа бе объркан като него. Когато отново излезе на улицата, в главата му се тълпяха безброй въпроси, но той процеди само един, отправен към самия него, който обобщаваше същността на всички останали:

— Какво, по дяволите, правиш тук, глупако?

Знаеше, че всичко това е негова законна собственост. Бе я спечелил от мъжа на Карола Горостиса, който реши да я заложи по собствена воля и в пълно съзнание, пред надеждни свидетели. Неясните причини, поради които бе направил това, не го задължаваха с нищо, резултатът обаче — да. И то с пълна сила. Именно в това се състоеше играта в Испания, на Антилите и в Мексико; и в най-изискания салон, и в най-долния бордей. Човек залагаше, играеше и понякога печелеше, а понякога губеше. И този път късметът му се бе усмихнал. Въпреки това, след като обиколи онази голяма и тъжна къща, отново го връхлетяха угризения под формата на силуети, останали от другата страна на океана. Защо постъпи толкова неразумно, Густаво Саяс? Защо проигра шанса си да се върнеш?

Като се ориентираше с помощта на инстинкта си, той прекоси един площад, обграден от четири великолепни къщи дворци. После мина през портата „Севиля“ и тръгна по улица „Ларга“ към сърцето на града. Престани с тези глупости — помисли си той. — Ти си законният наследник и интригите между предишните собственици изобщо не те интересуват. Съсредоточи се върху това, което току-що видя! Въпреки окаяния вид на къщата, тя сигурно струва цяло състояние. Сега задачата ти е да се отървеш от нея и от останалите имоти възможно най-бързо. Затова си тук. За да ги продадеш, да прибереш парите и да прекосиш отново Атлантика. За да се върнеш.

Улицата, по която вървеше към кантората, беше обградена от портокалови дръвчета. Рядко минаваше някой и друг файтон. Слава богу, помисли си той, спомняйки си заплашителните рояци от карета по хаванските улици. Умът му беше твърде зает със собствените му грижи, че почти не забеляза спокойния и цветущ вид на града. Две сладкарници и три шивашки ателиета, пет бръснарници, великолепни фасади, две аптеки, една сарачница и няколко магазина за обувки, шапки и хранителни продукти. И сред тях — благовъзпитани дами и господа, облечени по английска мода, хлапаци и слугинчета, ученици, най-различни минувачи и обикновени хора, връщащи се вкъщи за обяд. В сравнение с лудешкия ритъм на отвъдморските градове, от които идваше, Херес беше като пухена възглавница, но той дори не забеляза това.

Усети обаче мириса, който се носеше над покривите и се заплиташе в решетките. Мирис, който не беше нито човешки, нито животински. Съвсем различен от постоянната миризма на печена царевица по улиците на град Мексико, както и от мириса на море в Хавана. Беше просто странен, различен, но и посвоему приятен. Обгърнат от това ухание, той стигна до улица „Ленсерия“, където също нямаше голямо движение. Изглеждаше делова зона, с кабинети и кантори. Нотариусът, дон Сенен Бланко, бе приключил срещите си и го чакаше.

— Позволете ми, господин Лареа, да ви поканя на обяд в гостилница „Виктория“. Часът не е подходящ да разговаряме за делови въпроси на празен стомах.

Беше с десетина години по-възрастен от него и с няколко пръста по-нисък, прецени той, докато се отправяха към гостилницата. С хубав сюртук, прошарени бакенбарди и с онзи южняшки изговор, който не се различаваше много от този в Новия свят.

Дон Сенен не изглеждаше човек, който си вре носа в чужди работи като служителя му Ангуло, но вътрешно и той изгаряше от любопитство. И той бе изумен, когато научи, че вследствие на поредица от необичайни сделки старинното наследство на фамилията Монталво сега е законно притежание на този испански емигрант. Не беше първата, нито последната странна операция, между другото, напълно коректна, която идваше отвъд океана и която щеше да легализира. Други въпроси го вълнуваха и затова искаше пришълецът да му разкаже как тези имоти са се оказали в неговите ръце, как последният потомък на семейството е умрял в Антилите, както и всякакви други подробности, които новодошлият би благоволил да сподели с него.

Седнаха един срещу друг на маса до прозореца, който гледаше към улицата, скрити зад бяло перденце, покриващо долната част на стъклото. Едва се бяха настанили, когато едно дванайсет-тринайсетгодишно момче с келнерско сако и пригладена с помощта на вода и сапун черна коса сложи на масата две чаши. Малки, по-високи, отколкото широки, със стеснено гърло. И в момента празни. До тях остави бутилка без етикет и порцеланов съд, пълен с маслини.

Разгъна салфетката и вдиша дълбоко. Отново долови мириса, който го бе придружавал през цялото време, но който още не бе успял да различи.

— На какво мирише, дон Сенен?

— На вино, господин Лареа — отговори нотариусът, като посочи бъчвите в дъното на салона. — На гроздов сок, на изба, на отлежало вино, на бъчви. Херес винаги мирише така.

И напълни чашите.

— От това живееше семейството, чиито имоти сега са ваши. Монталво бяха собственици на винарска изба.

Той кимна, втренчил поглед в златистата течност, докато посягаше към чашата. Нотариусът забеляза белега, който стигаше до китката, и двата пръста, смазани в мината „Три луни“, но не попита нищо.

— Извинете за недискретността, но защо са се разорили?

— Поради неща, които често се случват в семействата, господине. В Долна Андалусия, в цяла Испания и предполагам, също в Америка. Прапрадядото, прадядото и дядото се трепят цял живот, за да натрупат състояние, докато настъпва момент, в който веригата се къса: синовете затъват в заеми от прекомерни амбиции или се случва някоя трагедия, която слага край на всичко, или внуците се разхайтват и прахосват богатството.

Думите му извикаха в съзнанието на Мауро Лареа образа на сина му Николас и той си каза, че неговото наследство няма да стигне дори до второ поколение. В този момент се приближи друго момче, малко по-голямо, но също пременено с безупречно сако, и го отклони от мислите му.

— Готови ли сме, дон Сенен? — попита келнерът.

— Готови сме, Рафаел. Започвай.

— За първо имаме чорба от боб с кестени, нахут със скариди и супа с фиде. За второ, както винаги, месо или риба. От четирикраките днес имаме шпиковано телешко и филе от млечно прасенце в сос; от пернатите — гугутка с ориз. А от водните — сардела от Гуадалете, маринована моруна и треска с червен пипер.

Момчето изрецитира менюто като глашатай и бързо като картечница. Той едва разбра четири-пет думи, отчасти заради необичайното произношение и отчасти защото никога през живота си не бе чувал за някои от ястията, които сега предлагаха. Бог знае какво беше моруна или сардела.

И докато нотариусът избираше ястията и за двамата, Мауро Лареа поднесе към устните си чашата с вино. Усети остър вкус в устата. Докато отпиваше, се загледа в бъчвите, в шумната суетня в обедния час и без да прави каквито и да са заключения, си каза: Значи, това е Херес.

— С удоволствие бих ви поканил у дома, но всеки ден на трапезата ми сядат три дъщери и трима зетьове, така че там едва ли бихме имали възможност да обсъдим делата ви на четири очи.

— Благодаря ви все пак — отвърна. После, нетърпелив да узнае новините, разпери ръце в знак, че е готов да го изслуша. — На ваше разположение съм.

— Да видим… Нямах време да се задълбоча в цялата предидуща история на наследяването, защото дон Луис Монталво получи наследството си преди повече от двайсет години и тези документи се съхраняват на друго място, но по принцип всичко, което ми представихте, изглежда напълно редовно. Според документите, които носите, вие ставате собственик на недвижимо имущество, състоящо се от къща, лозя и изба, прехвърлени ви от дон Густаво Саяс, който, от своя страна, ги е наследил от дон Луис Монталво, последния собственик на същите.

Докато изричаше този монолог, нотариусът не пропускаше да отпива от чашата си.

— Една нотариална кантора в Хавана и друга в град Санта Клара, провинция Лас Виляс — продължи той, — удостоверяват официално двете завещателни действия. А понеже Куба е територия на испанската корона, това, което се подписва в нея, има незабавна сила на полуострова.

И сякаш за да парафира думите, които бе изрекъл, нотариусът пъхна една маслина в устата си. Той се възползва от момента, за да го поразпита.

— Доколкото знам, Луис Монталво и Густаво Саяс са били първи братовчеди.

Това бе потвърдил в кабинета на Калафат представителят на Густаво Саяс, когато на следващия ден след партията билярд оформи от негово име прехвърлянето на имотите. Имената, които фигурираха в завещанието, което той представи, го потвърждаваха: Луис Монталво Агилар и Густаво Саяс Монталво. Когато уредиха всички формалности, той купи два билета за парахода „Крал Фернандо“, собственост по онова време на испанското правителство. Качи се на него заедно със Сантос Уесос два дни по-късно, без да види отново противника си на билярд. Старият банкер го придружи до кея. От Карола Горостиса нямаше и следа. Последният спомен, който пазеше за Саяс, беше как повръща в един плювалник в салона на Чуча, опрял ръце в стената, опразвайки тялото и душата си.

— Бащата на Луис Монталво, който също се казваше Луис, и майката на Густаво Саяс, Мария Фернанда, бяха брат и сестра. Имаше и трети, Хакобо, бащата на двете момичета, който също умря отдавна. Старият Луис беше първородният син на прочутия дон Матиас Монталво, родоначалника, и имаше двама синове: Матиас, който, за жалост, умря млад, и Луисито, който беше най-малкият от братовчедите и който след смъртта на брат си наследи флагмана на клана — голямата къща дворец, легендарната изба и лозята. С една дума, вечните семейни конфликти, откакто свят светува. Сега ще разберете с какви хора сте се сродили, ако ми позволите иронията.

Нотариусът направи пауза, за да напълни отново чашите, и продължи да разказва, показвайки забележителна памет.

— Виждам, господин Лареа, че нашето вино ви се нрави, това е добре. Както ви казах, Густаво Саяс е син на Мария Фернанда — третото дете на стария дон Матиас и единствената му дъщеря. На младини беше много красива жена, или поне аз така си я спомням. Тя не наследи нищо, но зестрата й не беше за пренебрегване. Бракът й обаче не беше щастлив и доколкото си спомням, накрая отиде да живее в Севиля.

Пристигнаха първите блюда и прекъснаха монолога му.

— Нахут със скариди за господата — обяви келнерът. — Ще си оближете пръстите.

И в чест на чужденеца описа съставките: пресни скариди без глави, с парченца чушка, чесън, лук и червен пипер. И докато разкриваше тайните на кухнята, огледа нахално госта на нотариуса, за да подразбере нещо. Вече бяха питали за него от две маси: „Рафаелито, момче, кой е мъжът, седнал с дон Сенен?“ „Не знам, дон Томас, но не мяза да е оттук, защото говори много различно.“ „Как така различно? Както говорят в Мадрид?“ „Знам ли, дон Паскуал, никога не съм отивал отвъд Лебриха, но според мене не, този мъж идва от по-далече.“ „Може би от Индиите?“ „Ами да, дон Леонсио, така изглежда. Почакайте, дон Еусебио, дон Леонсио, дон Сесилио, ако подочуя нещо, докато им сервирам, ще дойда да ви кажа.“

— Но нека оставим роднинските въпроси настрана. Както ви казах, не виждам никакъв проблем да впиша смяната на собствеността в регистъра, така че всичко да бъде на ваше име — продължи нотариусът, — въпреки че — това е само мое лично мнение — забелязах една подробност в документа, господин Лареа, която привлече вниманието ми.

Той бавно преглътна — предпочиташе да се забави, защото предчувстваше какъв ще е въпросът.

— Забелязах, че става дума за безвъзмездна, а не за възмездна сделка, защото никъде не се посочва сумата, която сте платили за имотите.

— Това проблем ли е?

— В никакъв случай — отвърна Бланко невъзмутимо. — Просто ми се стори любопитно, защото при нас е твърде необичайно да не става дума за пари при прехвърляне на собственост.

Лъжиците се потопиха отново в чиниите, чуха се потракването на метала в порцелана и гласовете от съседните маси. Знаеше, че не е длъжен да дава обяснения. Че сделката е коректна и законна. Въпреки това реши да се оправдае. По негов начин. За да се разчуе.

— Вижте — каза той, като постави внимателно лъжицата на ръба на чинията, — семейството на жената на дон Густаво Саяс е много близко с моето в Мексико, съвсем скоро племенницата й и моят син ще се оженят. Затова се споразумяхме между нас двамата да разменим някои имоти, които, предвид обстоятелствата…

Беше невъзможно да разкаже на този благовъзпитан мъж и в този толкова порядъчен град Херес за кафене „Лувъра“ и за предизвикателството на Саяс, за онази бурна нощ в бордея в Ел Манглар и за партията билярд пред тълпа от зяпачи. За мустакатия банкер, за негърката Чуча с осанка на стара африканска кралица, за екстравагантната баня със стени, изрисувани с неприлични сцени, където договориха условията на играта. За свирепата игра, която накрая той спечели.

— Казано накратко — обобщи той, гледайки го твърдо в очите, — договорихме една частна и неофициална сделка.

— Разбирам — прошепна дон Сенен с пълна уста. Въпреки че нищо не разбра. — Във всеки случай, пак повтарям, работата ми е да удостоверявам волята на хората, а не да я изследвам. Но позволете ми да ви задам друг въпрос, стига да не го сметнете за недискретен.

— Разбира се.

— Случайно да имате представа какво правеше Луис Монталво в Куба? Отсъствието му изненада всички нас. Никой не разбра кога е заминал, нито къде. Просто един ден изчезна и никой не знаеше къде е.

— Сам ли живееше?

— Сам като кукувица и водеше… да кажем, един доста разпуснат живот.

— Разпуснат в какъв смисъл?

В този момент пристигна сарделата, панирана отвън, бяла отвътре, вкусна. Келнерът се повъртя около тях, та дано чуе нещо за произхода на чужденеца. Нотариусът обаче отложи разговора, докато момчето си тръгна разочаровано, отправяйки гримаса на съжаление към любопитните клиенти.

— Беше доста особен човек, с физически недостатък, който му попречи да порасне над метър и трийсет. На вас щеше да ви стигне до лакътя. Поради това го наричаха Дребосъка. Той обаче реши да компенсира недостатъка си с необуздана страст към разгулния живот. Пиршества, жени, веселби, песни, танци… Нищо не пропусна Луисито Монталво — заяви той с лека ирония. — И така, сирак по баща малко след като навърши двайсет години, с болнава майка, която скоро след това почина, предполагам, от огорчение, той профука с лека ръка богатството, което наследи.

— Значи, никога не се е грижел за лозята и за избата.

— Никога, въпреки че не ги продаде. Просто нехаеше за тях и ги остави да западнат.

Тогава той спомена за посещението си в дома на Монталво преди час.

— Доколкото видях, къщата също е в плачевно състояние.

— До смъртта на доня Пиедита, майката на Луис, поне къщата се поддържаше криво-ляво. Но откакто остана сам, там влизаше куцо и сакато като в Аврамов дом. Приятели, уличници, комарджии, мошеници. Разправят, че продал всичко по-ценно — картини, порцелан, килими, прибори, дори бижутата на майка си.

— Да, почти нищо не е останало — потвърди той. Само някои мебели, които поради размерите си е било трудно да бъдат изнесени и които някоя милостива ръка бе покрила с чаршафи. След това, което бе научил за безразсъдния Луис Монталво, много се съмняваше, че той самият бе проявил такава загриженост.

— Говореше се, че често пред дома му спирал Тариката, един циганин от Севиля, който товарел в каруцата си, а после препродавал на много по-висока цена това, което успявал да измъкне от него.

Не беше първата история, която Мауро Лареа чуваше за пропилени богатства поради глупост или поради необузданите вкусове на наследниците. В мините на Гуанахуато и в мексиканската столица знаеше за няколко такива, в бляскавата Хавана също ги имаше. Но за пръв път се сблъскваше отблизо с такъв случай, затова слушаше с интерес.

— Жалко за Дребосъка — прошепна нотариусът със смесица от ирония и състрадание. — Сигурно не му е било лесно с тази външност да влезе в ролята на обещаващ наследник на семейство от красавци, каквито бяха Монталво. Баба му и дядо му бяха представителна двойка, хубави и елегантни и двамата. Още си ги спомням на излизане от черквата след сутрешната служба. Всички техни потомци, които познавам, бяха такива, достатъчно е да видиш братовчедката, омъжена за англичанин, която тези дни се завърна. Густаво обаче почти не си го спомням.

— Висок, със светли очи, руса коса — отвърна той неохотно. — Красавец, както казвате вие.

И много странен, искаше му се да добави. Странен, но не във външния вид и в обноските, а в поведението и в действията си. Замълча обаче от чиста предпазливост.

— Мисля обаче, господин Лареа, че се отклонихме от въпроса, на който още не сте ми отговорили.

— Извинете, какъв беше въпросът, дон Сенен?

— Много обикновен въпрос, който половината град ще ми зададе, когато се разделя с вас. Какво, по дяволите, е правел Луисито Монталво в Куба?

Нямаше нужда да лъже, за да му отговори.

— Ако трябва да бъда искрен, нямам ни най-малка представа.