Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (24)

24.

Всички, с изключение на Калафат, се изненадаха от обявяването на новата партия. „Изгубете, объркайте го, после му предложете реванш“, бе го посъветвал банкерът. И когато моментът настъпи, той си каза: защо пък не?

— Извикай доня Чуча, момиче — каза той на една проститутка с детинско лице и обилна плът.

Съдържателката пристигна тутакси.

— С господин Саяс решихме да изиграем втора партия — обяви той с невъзмутим тон. Сякаш след петте часа изтощителна игра това беше нещо съвсем естествено.

— Разбира се, господа, разбира се.

Златният й кучешки зъб проблесна като фара на Ел Моро, докато тя раздаваше заповеди на питомките си:

— Напитки за гостите, вода и лед, бутилки с алкохол. Пометете пода, изчистете сукното, донесете талк, качете бели хавлиени кърпи. Подредете този салон, изглежда безобразно, в името на пресветата Ошун. Ако господата желаят да се освежат, моля, последвайте ме.

На него му се падна баня с голяма вана в средата и сладострастни сцени, изрисувани на стената. Весели пастирки с вдигнати поли и необичайно добре екипирани ловци; воайори със смъкнати панталони, дебнещи иззад храстите, моми, обладавани от мощни момци, и други подобни изображения, създадени от ръката на някой посредствен в боравенето с четката, но за сметка на това надарен с богато въображение художник.

— Господи, какво безсрамие — прошепна саркастично той, докато се миеше, гол до кръста, в един леген. Сапунът миришеше на виолетки. Натърка с него ръцете, подмишниците, лицето, врата и наболата си брадичка, която се нуждаеше от хубав бръснарски нож. После си изплакна устата и изплю водата. Накрая прокара мокрите си пръсти през непокорната коса, опитвайки се да я приглади.

Водата му се отрази добре. Отми от кожата му потта, примесена с талк, тютюн и креда. Проясни ума му. Тъкмо триеше гърдите си с кърпата, когато някой почука на вратата.

— Господинът желае ли да се облекчи? — попита една красива жена, впивайки поглед в тялото му. Той отказа.

Изтърси през отворения прозорец ризата, която преди беше безупречно бяла и колосана и която сега приличаше на нагънат мях, изпъстрен с петна. Тъкмо я обличаше, когато отново почукаха на вратата. Той даде разрешение, вратата се отвори. На прага не се появи друга проститутка, за да му предложи прелестите на плътта си, нито негърът Орасио, за да го пита дали всичко е наред.

— Трябва да говоря с вас.

Беше Саяс, отново с безупречен вид. В гласа му нямаше дори нотка сърдечност. В отговор той го покани с жест да влезе.

— Искам да се обзаложа с вас.

Пъхна дясната си ръка в ръкава на ризата, преди да отговори. Спокойно — каза си. — Това се очакваше, нали? Нека видим какво ще каже.

— Това и предполагах — отвърна той.

— Искам обаче да ви предупредя, че в момента не разполагам с пари в брой.

И таз добра — каза си. — А как мислиш, че съм аз?

— Да отменим тогава играта — предложи той, пъхайки другата си ръка в свободния ръкав. — Аз няма да възразя. Приберете се вкъщи и все едно че нищо не се е случило.

— Нямам такова намерение. Смятам да направя всичко възможно, за да ви победя.

Тонът му беше сдържан, без следа от самохвалство. Или поне така му се стори, докато пъхаше ризата в панталона си.

— Това предстои да се види — отсече той, привидно зает с обличането си.

— Макар че, както току-що ви казах, искам преди това да ви предупредя за положението си.

— Добре, слушам ви.

— Не съм в състояние да заложа пари в брой, но мога да ви предложа нещо друго.

От гърлото на Мауро Лареа се изтръгна циничен смях.

— Знаете ли, Саяс? Не съм свикнал да излизам на двубой с толкова префинени мъже като вас. В света, от който идвам, всеки слага на масата това, което има. А ако не разполага с нищо, се оттегля с чест и това е всичко. Така че, ако обичате, не усложнявайте нещата.

— Това, което мога да заложа, са едни имоти.

Обърна се към огледалото, за да си нагласи яката. Значи си от коравите, приятелю.

— В Южна Испания — продължи Саяс. — Залагам къща, винарска изба и лозя, а на вас предлагам да заложите сумата от трийсет хиляди дуро. Излишно е да казвам, че общата стойност на имотите ми е много по-висока.

Мауро Лареа се усмихна с лека горчивина. Предлагаше да заложи наследството, получено от братовчед си, същото, с което толкова се перчеше жена му. Може да си надменен испанец — помисли си той, — но тропикът ти е изпил ума, приятелю.

— Залогът е доста рискован, не мислите ли?

— Твърде рискован. Но нямам друг избор — отвърна студено той.

Тогава се обърна, все още оправяйки яката на ризата.

— Настоявам, нека забравим за това. Вече изиграхме една забележителна партия. На теория спечелихте вие, а на практика — аз. Да отменим, ако искате, следващата игра, все едно че никога не съм ви предлагал реванш. И всеки ще поеме по пътя си. Няма никакъв смисъл да насилваме нещата.

— Предложението ми е твърдо.

Той пристъпи към него. Вече се чуваше кукуригането на петлите в Ел Манглар.

— Знаете ли, че никога не съм се домогвал до жена ви?

— Упорството ви да изгубите играта потвърждава това.

— А знаете ли, че тя има парите, от които явно се нуждаете отчаяно? От едно наследство по майчина линия, аз й ги донесох от Мексико. Приятел съм на брат й. Това е единствената връзка между мен и нея.

Густаво Саяс с нищо не показа, че е изненадан от това признание.

— Предполагах нещо такова. Но да кажем, че съпругата ми е извън непосредствените ми планове. Както и личните й финанси.

Думите и тонът му потвърждаваха подозренията на банкера. Саяс чисто и просто искаше да замине, при това сам. Да каже сбогом на Куба, на жена си и на миналото си. И за тази цел беше готов да заложи всичко. Ако спечелеше, хем запазваше имотите си, хем получаваше пари в брой, с които щеше да замине. Ако загубеше, оставаше прикован към досегашния си живот и към една жена, която явно не обичаше. Тогава си спомни онова, което му бе разказала за него собственичката на пансиона. За неясното му минало. За семейните въпроси, които братовчедът бе дошъл да уреди. За съществуването на друга жена, която го бе оставила.

— Вие най-добре си знаете…

Ризата най-сетне беше на мястото си. Леко измачкана и мръсна, но все още приемлива. Сега оставаше да вдигне тирантите.

— Трийсет хиляди дуро от ваша страна и три имота от моя. Ще ги разиграем на сто карамбола и нека спечели по-добрият.

Той постави ръце на кръста, както често правеше в един отминал етап от живота си. Когато се пазареше яростно за цената на среброто си, когато се бореше със зъби и нокти за някое находище или жила. Сега несъзнателно повтаряше същия предизвикателен, дързък жест.

В очите на андалусеца съзря да отминава тъжният кораб на търговците на роби, видя безочливото лице на Карола Горостиса, нощите, в които бе спал на земята, заобиколен от койоти и чинакоси на път за Веракрус, сделката с хладилния кораб, предложена от Калафат, в която вече никога нямаше да участва, и безцелното блуждаене из хаванските улици с душа, изпълнена с горчилка.

И си помисли, че най-после е време да заложи съдбата си на една карта.

— Как ще ми гарантирате, че предложението ви е искрено?

В главата му прозвучаха гласове, които дотогава се бяха смълчали, притаили дъх в очакване на следващия му ход. Андраде, Урсула, Мариана. Но как ще заложиш трийсет хиляди дуро, като собствения ти капитал не стига дори до половината?, излая пълномощникът. Да не смяташ, негоднико, да вземеш от парите ми, за да участваш в подобно безумие?, изкряска свекървата на дъщеря му, удряйки с бастуна по пода. За бога, татко, спомни си за Нико. За това, което си бил. За детето, което чакам.

А ако спечеля? — възрази той.

За какво са ти тези имоти в Испания, колкото и скъпо да струват? — нападнаха го и тримата едновременно.

За да ги продам и с парите, които ще получа, да се върна в Мексико. В дома ми, при вас.

— Ако думата ми не ви е достатъчна, предложете свидетел.

— Искам дон Хулиан Калафат да бъде посредник. Да бъде свидетел на облога и да присъства на играта.

Каза това рязко и категорично, с онази дързост, която му бе присъща преди години, когато щеше да се изсмее, ако някой му кажеше, че ще разиграва бъдещето си в един хавански бордей.

Саяс излезе да говори с банкера, а той остана сам в банята, сред блудкавите персонажи, изрисувани на стените и заети с плътските си занимания. В този момент осъзна, че вече няма връщане назад.

Канеше се да завърже вратовръзката от сива коприна, когато се спря.

— По дяволите — процеди той през зъби. В името на старите времена в мините, на онези вечни партии в бордеите, където бе научил всичко, което знаеше за билярда, той я свали и се върна в синия салон.

Калафат разговаряше тихо с Густаво Саяс до един балкон. Приятелите му се забавляваха с момичетата, които още бяха будни. Чуча и Орасио оправяха картините по стените, които тълпата бе разместила.

— Надявам се облеклото ми да не ви смущава.

Всички погледи се обърнаха към него. Не забравяйте, че е почти шест часът сутринта и се намираме в бардак. И че ни предстои оспорвана битка, каза им мислено той.

Двамата противници се приближиха до масата и банкерът извади вечната си пура изпод мустака.

— Господа, госпожици, по изрично желание на играчите партията ще се проведе в тесен кръг. Ще останат като свидетели само собственичката на заведението, Орасио — като помощник на играчите, и моя милост, ако двамата господа нямат нищо против.

Те се съгласиха с кимване на глава, докато приятелите на Саяс изразиха открито недоволството си. Въпреки това скоро напуснаха салона в компанията на момичетата. Сантос Уесос излезе след тях, като преди това размени съучастнически поглед с господаря си.

Внушителната врата се затвори след тях и Чуча напълни чашите с ракия.

— Отново ли става въпрос за мъжка чест, или имате намерение да правите облози? — попита тя. Печалбите от момичетата от вечерта бяха ниски и тя се надяваше да получи допълнителна облага от тази непредвидена развръзка.

— Аз ще се погрижа за разходите, жено. Ти само хвърли монетата, когато ти кажа.

Банкерът церемониално обяви условията на облога:

— Трийсет хиляди дуро в брой от страна на дон Мауро Лареа де лас Фуентес и имущество, състоящо се от градска къща, винарска изба и лозя в прочутата испанска община Херес де ла Фронтера, от страна на дон Густаво Саяс Монталво. Съгласни ли са двамата заинтересувани да заложат гореописаното на сто карамбола и ще потвърди ли това доня Мария де Хесус Саласар?

Двамата мъже измърмориха утвърдително, а Чуча постави тъмната си костелива ръка на сърцето и произнесе решително: „Да, господине“. После се прекръсти. Бог знае колко подобни безумия бе видяла през всичките тези години в бардака си.

Утринната светлина вече нахлуваше през балконите, когато кралицата на Испания отново полетя във въздуха. Този път се падна на Саяс да нанесе началния удар и така започна партията, която щеше да промени завинаги съдбата на двамата.

Напрежението, което съпътстваше нощната партия, призори премина в свирепост. Зеленото сукно се превърна в бойно поле, а играта — в жестока битка. Отново имаше великолепни серии от карамболи и зашеметяващи удари, главозамайващи траектории, невъзможни ъгли, преодолявани с умение и секваща дъха ярост.

Известно време в играта цареше равновесие. Той беше със запретнати над лактите ръкави, разкриващи белезите и мускулите му, които вече не дълбаеха скалата, нито изтръгваха сребро, но бяха все така здрави. Въпреки обичайната си сдържаност Густаво Саяс скоро последва примера му и също си свали сюртука. Бледата утринна светлина скоро отстъпи място на ярките лъчи на слънцето. Двамата се потяха и дотук беше общото между тях. Във всичко останало ги делеше истинска пропаст. Мауро Лареа — импулсивен, почти брутален. Саяс — все така хладнокръвен, но вече без премислената ювелирност в играта си. И двамата бяха на границата на силите си.

Продължаваха трескаво да нанасят удари с щеката пред уморения и очаквателен поглед на Калафат. Орасио бе затворил щорите и вееше с ветрило на Чуча, дремеща в едно кресло. Два часа след като бяха започнали безумната партия, равновесието взе да се пропуква. След като премина границата от петдесет карамбола, Мауро Лареа започна да изпреварва. В началото пукнатината беше малка, но по-късно се разшири като финото стъкло на чаша, която се напуква. Петдесет и един на петдесет и три, петдесет и два на петдесет и шест. Когато отбеляза шейсетия, Саяс изоставаше със седем точки.

Навярно андалусецът би могъл да навакса. Може би ако беше спал няколко часа, ако беше сложил нещо в стомаха си или беше изпил няколко чаши кафе. Или ако не го смъдяха така очите, или не му се схващаха ръцете и не му се повдигаше. Дали заради едното, или заради другото, факт беше, че не успя да овладее положението. И когато си даде сметка, че изостава с няколко точки, за втори път изгуби контрол. Играта му се влоши. Удряше топките извънредно бързо и със свити устни. С раздразнено изражение. Една сериозна грешка доведе до неприятен пропуск. Разликата се увеличи.

— Налей ми чашата, Орасио.

Сякаш очакваше да намери в ракията стимула, от който се нуждаеше, за да увеличи точките си.

— Вие искате ли, дон Мауро? — попита слугата. Бе престанал да вее на Чуча, когато видя, че е заспала, отпуснала дългите си черни ръце покрай тялото и опряла глава върху една кадифена възглавница.

Той отказа, без да откъсва очи от върха на щеката. Саяс обаче отново посочи своята. Гърбавият я напълни.

Може би не му достигна душевна сила, може би бе физически изтощен. Навярно заради всичко това или по някаква друга причина, която той никога нямаше да узнае, Густаво Саяс започна да пие чаша след чаша. Никога нямаше да разбере дали го направи, за да намери необходимия стимул или за да хвърли вината върху тези последни чаши за загубата си, която ставаше все по-очевидна. Четиридесет и пет минути по късно той хвърли яростно щеката. После опря длани върху стената, наведе се и повърна в един от бронзовите плювалници.

Този път нямаше викове, нито приветствия, които да посрещнат победата на Мауро Лареа. Нямаше ги клиентите, нито проститутките, нито приятелите на противника му. Той също не изпита особено желание да се радва: всичките стави на тялото му се бяха сковали, ушите му бучаха. Челюстта го болеше, пръстите му се бяха схванали, а съзнанието му беше обгърнато от гъста мъгла, като онази, която сутрин се надига от морето.

Старият Калафат го върна към реалността със силно потупване по рамото. Той за малко да завие от болка.

— Честито, момче.

Започваше да излиза от ямата, в която бе затрупан.

Едно ново бъдеще го очакваше отвъд океана.