Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (22)

22.

На излизане от ресторанта на булевард „Прадо“ западаха първите капки дъжд. Когато стигнаха в Ел Манглар, вече валеше като из ведро. По уличките течеше гъста кална вода, яростните пориви на вятъра отнасяха всичко, което не беше здраво закрепено. Тропическата буря сякаш бе решила да помете града. Кучетата лаеха, корабите бяха здраво завързани на кея, а на улиците не се мяркаше жива душа.

Единствените светлини, които ги посрещнаха при навлизането им в това кално тресавище, бяха няколкото жълтеникави фенера, разпръснати хаотично, сякаш ръката на някой луд ги беше поставила най-случайно. Ако бяха дошли по същото време в друг ден, щяха да видят гъмжило от хора по уличките с ниски къщи: мулатки с приканващ смях и с разголена плът, току-що слезли на брега брадати моряци, мошеници, побойници, сводници и комарджии, изискани млади господа, елегантно облечени негри с наперена походка и с кама, скрита в ръкава, полуголи дечица, подгонили някоя котка, и едрогърди матрони, пържещи пръжки под порталите. Тези хора населяваха Ел Манглар денем и нощем, от зори до зори. Когато обаче каретата на банкера спря през кръчмата на Чуча, наоколо беше пусто.

Вътре вече ги очакваха. Огромен негър, покрит с мушамено наметало, ги посрещна до стъпенката на каретата с чадър в ръка. Върху калта бяха поставили здрава дъска, за да не нагазят до глезените в тинята. След пет стъпки се озоваха в кръчмата.

Заведението беше препълнено, сякаш всичко живо, което вятърът и дъждът бяха прогонили тази нощ от улиците, се беше събрало в него. Сантос Уесос, когото бе пратил там по-рано, се оказа напълно прав, когато сутринта му бе описал лаконично обстановката. Беше нещо средно между голяма кръчма, препълнена с посетители, и долнопробен бардак, ако се съдеше по вида на жените, които пиеха и се кикотеха с клиентите без всякакъв свян, благоприличие и смущение.

В този момент обаче не го интересуваха нито клиентелата, нито проститутките. Съзнанието му беше обсебено от това, за което бе дошъл.

— Каква ужасна нощ, господарю Хулиан — каза едрият слуга и се изсмя гръмогласно, докато сгъваше мокрия чадър.

Смехът разкри уста, пълна с огромни зъби. Беше възрастен мъж, по-висок дори от него самия въпреки гърбицата, която Мауро забеляза, когато негърът свали наметалото си.

— По-ужасна не може и да бъде, Орасио — измърмори банкерът, свали цилиндъра си и изтръска водата, събрала се на периферията му.

Значи, старецът е клиент на заведението — помисли си Мауро Лареа, докато изтръскваше водата и от своята шапка. — Ами ако всичко това е номер, капан, заложен от Саяс и предполагаемия ми покровител? Спокойно, не се разсейвай, съсредоточи се, каза си той. В същия момент една позната фигура изникна като сянка до него.

— Всичко наред ли е, момче? — попита той тихо.

— Горе е, току-що пристигна.

В този момент Орасио се обърна към него с дълбок поклон, при който гърбицата му изпъкна още повече.

— Добре дошли в скромното ни заведение, господин Лареа. Доня Чуча ви чака в синия салон. Насам, ако обичате.

— Саяс довел ли е някого? — попита той слугата, докато гигантът им проправяше път сред навалицата.

— Седем-осем господа дойдоха с него.

Кучият син, за малко да изругае той, но се сдържа, да не би някой от присъстващите да помисли, че се отнася за него. В подобни места, където юмруците и ножовете са толкова обичайни, колкото алкохолът, беше по-добре да си държи езика зад зъбите.

— Искам да стоиш зад гърба ми през цялото време. Надявам се, че си въоръжен.

— Как може да се съмнявате, господарю.

Двамата с банкера се качиха по дъсчената стълба, следвайки гърбицата на слугата Орасио; зад тях вървеше Сантос Уесос, скрил нож и пистолет под сарапето. Не забелязаха обаче и най-малък признак за дебнеща ги заплаха. Клиентите бяха погълнати от заниманията си. Едни, седнали сами, давеха грижите и мъките си в ром, други пиеха бира с компания и разговаряха високо, трети стояха около масите, на които се разиграваха карти, испански дуро и златни унции. Някои, а те не бяха малко, ухажваха проститутките с непристойни закачки или бъркаха под полите им и в деколтетата им, докато те се кръстеха уплашено при всяка гръмотевица. В дъното на салона квинтет от мулати приготвяше инструментите си. С една дума, никой не им обърна внимание, въпреки че индианецът за всеки случай зае мястото си зад тях с военна прецизност.

На горния етаж се озоваха пред две големи врати от махагон. Резбовани, великолепни, предвещаващи това, което щяха да намерят в салона, тапициран със синя коприна, който през повечето дни беше здраво залостен, недостъпен за простолюдието, което посещаваше долния етаж.

Вътре чакаха осмина мъже заедно с домакинята и с няколко от най-хубавите момичета в бардака, облечени предизвикателно. Всички, както и той, носеха раирани панталони и сюртуци в различни тонове на сивото, бели ризи с колосани яки и копринени вратовръзки, както повеляваха добрите маниери в тази, а и в която и да е друга столица.

— Добре дошли в скромното ми заведение — поздрави Чуча с кадифен глас, леко одрезгавял от времето, но все още изкусителен.

И кучешкият й зъб проблесна. Шейсет и пет, седемдесет, седемдесет и пет. Беше невъзможно да се определят годините й по лицето, увенчано с опънат сив кок. Както Калафат му бе казал по време на вечерята, в продължение на десетилетия била най-скъпоплатената проститутка на острова — заради големите й очи с цвят на меласа и гъвкавото й тяло на газела. И той не се усъмни в това нито за миг, когато видя все още изящната й осанка и невероятните й очи, които искряха на светлината на свещите.

Когато красотата й на африканска кралица повехнала, бившата робиня, а по-късно любовница на видни господа, доказала, че също е хитра и предвидлива. Построила със собствени пари заведението. А разкошния салон обзавела с мебели, дарени й от нейни поклонници, предоставени й като залог от нейни длъжници или като наследство от някой апоплектик, намерил смъртта си между краката й — а такива не били един и двама. Бронзови свещници, китайски вази, филипински скринове, портрети на чужди предци — по-бели, по-стари и по-грозни от нейните, кресла и огледала с позлатени рамки, и всичко това без никаква подредба, без дори зачатък на добър вкус. Крещящо и натруфено, отдаващо дан на най-отявлената показност.

Банкерът му беше казал, че Чуча отваря салона си само в изключителни случаи. Когато богатите собственици на захарни плантации приключвали събирането на реколтата и пристигали в Хавана с претъпкани джобове. Когато в пристанището хвърлял котва някой военен кораб на Нейно Величество, когато искала да представи в обществото нова пратка млади проститутки, току-що пристигнали от Ню Орлиънс. Или когато някой клиент се нуждаел от неутрална територия за събитие като тазвечерното например.

— Радвам се да ви видя отново, дон Хулиан. Бяхте ни позабравили — обърна се негърката към банкера, като му подаде ръка с аристократичен жест. — И се радвам да се запозная с нашия гост — добави тя, като го прецени с опитно око. Запази обаче коментарите за себе си и продължи: — Е, господа, мисля, че вече всички са тук.

Мъжете кимнаха утвърдително.

Сред размяната на толкова поздрави, сред толкова непознати лица и такова изобилие от мебели и украшения погледите на Мауро Лареа и на Саяс още не се бяха срещнали. Направиха го в момента, в който Чуча се обърна към тях:

— Дон Густаво, господин Лареа, ако обичате.

Останалите присъстващи, съзнаващи второстепенната си роля, отстъпиха назад. Най-после двамата противници се видяха открито, лице в лице. Гласовете замлъкнаха като отрязани с нож; през отворените балкони долетя плющенето на едрите капки върху локвите на улицата.

Светлите очи на Саяс бяха все така непроницаеми, както предната вечер в „Лувъра“. Светли и воднисти, неподвижни, те не издаваха с нищо какво се крие зад тях. Видът му излъчваше увереност. Висок, представителен, добре облечен, с безукорно сресана коса и с несъмнено благородна кръв, течаща във вените му. Без никакви бижута и украшения: нито пръстени, нито игли за вратовръзка, нито верижка на часовник. Като него.

— Добър вечер, господин Саяс — каза той, като му протегна ръка.

Мъжът на Карола Горостиса стисна дланта му с премерен жест.

— Донесох собствените си щеки, надявам се да нямате нищо против.

Мауро Лареа даде съгласието си с леко кимване.

— Мога да ви дам една, ако желаете.

Той отказа.

— Ще използвам някоя от заведението, ако доня Чуча е съгласна.

Тя кимна утвърдително и после ги поведе към масата в дъното на залата. Изненадващо хубава за подобен бардак, прецени я той с бърз поглед. Голяма, без джобове, добре нивелирана. Над нея — огромен бронзов полилей с три лампи, висящ от тавана на дебели вериги. Наоколо — бронзови плювалници и резбовани столове, наредени до стената. В един ъгъл, под маслено платно, преливащо от голи нимфи, беше стойката за щеките. Той се отправи натам.

През това време Саяс отвори кожения калъф и извади от него великолепна щека от полирано дърво, с кожен накрайник и с фамилното му име, гравирано на дръжката. Той пък изпробва щеките, които предлагаше заведението, като търсеше подходящ размер и структура. После всеки взе парче креда и натърка с нея върха, след което напудри обилно ръцете си с талк, за да попива влагата. Не се погледнаха отново, всеки беше съсредоточен върху това, което правеше. Като двама дуелисти, приготвящи оръжията си.

Двамата познаваха добре основните правила на играта, така че само уточниха някои подробности. Френски билярд, трибордов карамбол. Това, на което се бяха обзаложили, беше твърдо уговорено между двамата от предната вечер.

През ума му повече не мина нито едно съмнение относно абсурдността на тази игра. Тревогите му сякаш бяха пометени от бурята, която все така бушуваше над Ед Мангдар. Коварната съпруга на противника му се разтвори в мъглата, същото сториха далечното и близкото му минало, произходът му, сполетялата го катастрофа, надеждите му и неясното му бъдеще. Всичко се изпари от съзнанието му: от този момент той щеше да е само ръце и пръсти, зорки очи, здрави сухожилия, изчисления, точност.

Когато дадоха знак, че са готови, придружителите и проститутките млъкнаха и застанаха на благоразумно разстояние от масата. В салона се възцари гробна тишина, докато от долния етаж долитаха звуците на кадрил, примесени с глъчта на клиентите и силното трополене на танцуващите по дъските на пода.

Тогава Чуча, с очите си с цвят на мед и златния си зъб, влезе в ролята на съдия от първа инстанция. Сякаш се намираха в официална зала на Двореца на капитан-генералите, а не в тази кръстоска между публичен дом и пристанищна кръчма в най-долнопробния квартал на колониална Хавана.

Хвърли във въздуха златен дублон, който да определи кой ще е пръв. Когато той падна в ръката й, строгият профил на испанската кралица Исабела II посочи този, който щеше да нанесе началния удар.

— Дон Мауро, вие сте пръв.