Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (21)

21.

Изпрати Сантос Уесос на разузнаване още щом се съмна.

— Крайбрежен квартал при залива, пълен с лоши хора, господарю — извести той, когато се върна. — Това е Ел Манглар. А Чуча е негърка със златен преден зъб и по-стара дори от мулето ми. Върти едно заведение, нещо средно между бардак и кръчма, където ходят както най-долни черни отрепки, така и бели от най-видни семейства в града. Пият ром, бира лагер и контрабандно царевично уиски, танцуват, ако са в настроение, спят с уличници от всякакви цветове или играят хазарт до съмване. Това е всичко, което успях да проверя.

Саяс му беше определил среща в Ел Манглар в полунощ.

— Ние двамата. В заведението на Чуча. Партия билярд. Ако спечеля, повече няма да виждате жена ми, ще я оставите завинаги на мира.

— А ако изгубите? — попита дръзко Мауро Лареа.

Мъжът на Карола не отделяше от него зеленикавите си очи.

— Ще замина. Ще се установя окончателно в Испания, а тя ще остане в Хавана. Ще ви освободя пътя. Може да я направите открито своя любовница или да постъпите както двамата решите. Никога няма да ви обезпокоя.

Мили боже.

Ако не беше посещавал толкова често вертепите близо до мините, сигурно това предложение щеше да му прозвучи като самохвалство на неуравновесен мъж, разяждан от въображаема ревност, или като бълнуване на някой нещастник, страдащ от умопомрачителна глупост. Но сред играчи, склонни да залагат на едро — в Мексико, Куба или дори в самия ад — колкото и налудничави да звучат думите на човека отсреща, никой не би се усъмнил в истинността им. И по-странни неща бе видял да се залагат на масата по време на трескава партия карти или на бой с петли. Семейни богатства, действащи сребърни мини, целогодишната печалба, заложена на само една карта… Дори честта на дъщеря, преотстъпена от собствения си баща на един бардак без капка жалост. На какво ли не бе ставал свидетел по време на онези пиянски нощи. Затова предизвикателството на Саяс, колкото и да изглеждаше смахнато, изобщо не го учуди.

Възхити се обаче на вещината, с която Карола Горостиса бе успяла да излъже мъжа си, без да разроши дори една букла от грижливо сресаната си черна коса. Сестрата на бъдещия му сват беше умна, коварна, комбинативна и перверзна. Жена ти те е убедила, че я ухажвам — искаше му се да каже на съпруга й предната вечер. — Че пречиш на плановете ми, докато в действителност тя иска да те излъже, приятелю. И заради тази лъжа, за която дори не подозираш, Густаво Саяс, ми предлагаш да си премерим силите на билярдната маса. И аз ще приема предизвикателството ти. Може да ме победиш, а може би не. Това, което никога няма да узнаеш, е, че никога не съм имал, нито някога ще имам нещо общо с тази змия жена ти.

Но щом нямаш нищо общо с нея, нито искаш да имаш, защо, по дяволите, приемаш предизвикателството на този обзет от безумна ревност глупак? — щеше да го попита Андраде. Той обаче предварително беше заглушил гласа на пълномощника в съзнанието си. Поради причини, които дори той не беше в състояние да обясни, бе решил да се впусне в тази игра и нямаше намерение да се отмята.

Затова първото, което направи на следващата сутрин, преди дори да слезе на закуска, бе да прати Сантос Уесос да събере информация.

— Излез и разбери каквото можеш за Ел Манглар и Чуча — заповяда му той.

Три часа по-късно получи отговора. Блатиста зона в покрайнините, пълна с хора от простолюдието, където нощем ходеха и изискани господа в търсене на забавление, когато вечеринките с хора от собствената им класа им доскучаваха. Това беше Ел Манглар. А Чуча — стара проститутка, собственичка на прочут бардак.

Тези сведения породиха в него известна несигурност, която остана да се носи във въздуха като гъста мъгла.

Обядва в пансиона на доня Каридад. За щастие, тя не седна на масата. Сигурно беше в Регла при племенницата си, помисли си той. Във всеки случай се радваше, че я няма. Не беше в настроение за разговори и клюки. След кафето се затвори в стаята си, мислейки за това, което го очакваше вечерта. Как ли играеше Густаво Саяс? Какво в действителност му бе казала жена му, какво щеше да стане, ако спечелеше, и какво — ако загубеше?

Когато Хавана се отърси от следобедната дрямка и животът в нея отново закипя, той излезе.

— Приятно ми е да ви видя, господин Лареа — поздрави го Калафат. — Предполагам, че едва ли сте дошли да ми кажете колко съжалявате, че не се присъединихте към начинанието ни.

— Днес ме водят други интереси, дон Хулиан.

— Обещаващи?

— Още не знам.

И тогава, седнал пред внушителното махагоново писалище, той му изложи ситуацията без заобикалки.

— Трябва да изтегля част от парите. Дон Густаво Саяс ме предизвика на партия билярд. По принцип нямаме паричен облог, но за всеки случай искам да отида подготвен.

Преди да му отговори, възрастният мъж му поднесе пура. Едновременно отрязаха връхчетата и ги запалиха мълчаливо.

— Вече съм осведомен — обяви банкерът след първото всмукване.

— Така и предполагах.

— Рано или късно всичко става известно в Перлата на Карибите, скъпи приятелю — добави Калафат с тон, в който се долавяше горчива ирония. — При нормални обстоятелства щях да науча, докато си пия кафето в „Доминика“ преди обяд, или някой щеше да ми каже по време на партията домино. Този път обаче новините долетяха по-бързо. Рано сутринта дойдоха да ме разпитват за вас. Оттогава чакам визитата ви.

В отговор той всмукна дълбоко от пурата си. Мамка ти, Саяс, нещата са по-сериозни, отколкото очаквах.

— Доколкото разбрах — добави банкерът, — става дума за удовлетворение за поругана чест.

— Така мисли той, въпреки че действителността е съвсем различна. Но преди да ви запозная с нея, моля ви да ми изясните нещо. Кой и какво е питал за мен?

— На въпроса „Кой?“ — трима приятели на господин Саяс. А на въпроса „Какво?“ — от всичко по малко, включително за състоянието на финансите ви.

— Вие какво им казахте?

— Че това е частен въпрос, който засяга само вас и мен.

— Благодаря ви.

— Няма защо, това влиза в задълженията ми. Пълна поверителност относно делата на клиентите ни — това е девизът на тази банка още откакто дядо ми е напуснал родната Майорка и я е основал в началото на века, макар че понякога се питам дали не е било по-добре за всички да си беше останал счетоводител в спокойното пристанище на Палма, вместо да идва по тези екзотични ширини. Но нека се върнем към настоящето, друже. Извинете ме за старческите ми размишления. Е, щом не става дума за любовни похождения, кажете ми, Лареа, какво се крие зад този неочакван ход?

Претегли възможните отговори. Би могъл да го излъже най-безсрамно. Би могъл също да преиначи истината и да я представи по свой си начин. Или да бъде напълно откровен с него. След секунди размишление избра последната възможност. И така, изложи накратко, без обаче да скрива нищо, перипетиите си от преуспял собственик на мини до предполагаем любовник на Карола Горостиса, за какъвто сега го бяха нарочили. Спомена американеца Сакс, мината „Три луни“, Тадео Карус и сакатия му син, парите на графинята, Нико и неизвестното му местонахождение, Ернесто Горостиса и заръката, с която го бе натоварил, проклетата му сестра и накрая Саяс и предизвикателството, което му бе отправил.

— За бога, друже, накрая ще се окаже, че имате същата гореща кръв като всички тези безмозъчни кубинци.

С тази твоя предпазливост сте си лика-прилика с Андраде, старче, помисли си той, докато посрещаше думите му с горчив смях.

— Външният вид често лъже, дон Хулиан.

Банкерът изцъка с език.

— Облогът е сериозно нещо в Куба.

— Както навсякъде.

— А в очите на тези безразсъдни островитяни това, което Саяс ви е предложил, е един вид дуел. Дуел за възстановяване на накърнена чест, без саби, нито пистолети, а с щеки за билярд.

— От това се опасявам.

— Само че има неща, които не се връзват.

Той потропа с пръсти по писалището, докато двамата размишляваха мълчаливо.

— Колкото и блестящ играч да е той — продължи банкерът, — би било твърде рисковано, твърде дръзко и безразсъдно от негова страна да е толкова сигурен в победата си.

— Не знам, разбира се, доколко е талантлив играч. Но сте прав, в една партия винаги съществува риск. Билярдът е…

Той млъкна, за да се опита да намери най-точните думи. Въпреки безбройните партии зад гърба си, никога не му бе хрумвало да теоретизира.

— Билярдът е игра, която изисква точност и сръчност, ум и стратегия, но не е само математика. Има много други фактори, които влияят — собственото ти тяло, темпераментът ти, обстановката. И най-вече противникът.

— За съжаление, ще разберем точно докъде се простира умението му чак когато започнете да играете. Мен обаче ме притеснява какво може да се крие зад това предизвикателство.

— Нали ви казах? Жена му го е убедила, че аз…

Калафат завъртя енергично глава в знак на отрицание.

— Не, не, не. Не. Искам да кажа, и да, и не. Възможно е госпожа Саяс да иска да ви накаже и едновременно с това да накара мъжа си да ревнува. Възможно е да го е убедила, че между вас двамата има нещо, не отричам. Според мен обаче има друга причина, нещо повече от обикновен гняв на рогоносец, извинете ме за израза. Нещо, което е в негова изгода и което тя е поставила пред очите му, без изобщо да подозира.

— Моля да ме извините, но не разбирам накъде биете.

— Ще ви обясня, Лареа. Доколкото знам, Густаво Саяс не е кротко агънце, което затреперва веднага щом усети вълк. Той е умен и корав мъж, чийто бизнес невинаги е бил успешен. Има леко измъчен вид, може би заради миналото си или заради жена си, или Бог знае защо. Но в никакъв случай не е глупак, нито самохвалко.

— Почти не го познавам, но видът му наистина е такъв.

— Ако не е напълно убеден, че ще спечели довечера, не ви ли се струва подозрително, че толкова лековато рискува да разчисти пътя на вас, на жена си и на хипотетичната връзка, която имате или искате да имате? Ако спечели, нищо няма да се промени. Ако обаче загуби, нещо, което той самият може да предизвика с минимално усилие, обещава да се отдръпне и да ви остави свободен пътя към едно щастливо бъдеще. Това не ви ли се струва доста странно?

Саяс, кучи сине, помисли си Мауро Лареа. Може би старият беше прав.

— Навярно съм мнителен — продължи Калафат, — но цял ден си блъскам главата и стигнах до заключението, че е много вероятно Густаво Саяс всъщност да иска да се отърве от жена си и да напусне острова. След посещението на приятелите му тази сутрин разпитах тук-там и ми казаха, че двамата напоследък говорят за някакви семейни имоти, които притежават в Испания.

— Да, и аз чух за някакво наследство от първи братовчед.

— Братовчед, който умрял в кафеената им плантация скоро след като пристигнал от Испания и им завещал имоти в Андалусия.

— Недвижимо имущество. Къщи, лозя или нещо подобно.

— Ако вие спечелите тази вечер партията, невярната съпруга ще остане на грижите на предполагаемия си мексикански любовник. А той самият, с накърнена чест, но държащ на думата си мъж, ще си измие ръцете и ще бъде свободен да отлети. За родината майка или където поиска. Без излишен товар, без отговорности, без ищци, които да му търсят сметка. И без жена си.

Твърде сложно. Твърде объркващо, твърде заплетено. Но може би сред всичките тези безсмислици имаше нещо вярно, помисли си той.

— А как е с финансите?

— На приливи и отливи. Както и връзката с жена му.

— Има ли дългове към вас?

— Не бих отрекъл — отговори дискретно банкерът. — Финансовите обрати са нещо обичайно за начина им на живот. Както и свадите, препирните и сдобряванията. Той, изглежда, се старае, но сметките му никога не излизат, нито с кафеената плантация, нито с жена му. А тя харчи така, сякаш парите растат по дърветата, достатъчно е човек да я види.

— Разбирам.

— Така че още същата сутрин и в случай че изгуби играта, той ще си осигури достойно сбогуване с Куба. Запомнете, достатъчно е да ви остави да победите, за да се отърве от жена си, да ви я натресе на вас и да се махне оттук.

Колкото и странно да звучеше, в това обяснение имаше някаква логика.

— Страхотна двойка — прошепна банкерът и се изсмя тихо. — Е, не искам да ви плаша излишно. Възможно е всички тези предположения да са само бълнувания на един самонадеян старец, възможно е зад това предизвикателство да се крие единствено наранената гордост на мъж, манипулиран от съпругата си, или на жена, която отчаяно иска от мъжа си малко внимание.

Канеше се да каже: „Чул ви Господ“, но словоохотливият Калафат не му даде тази възможност.

— Едно е ясно обаче, че времето работи против вас, друже, затова предлагам да се съсредоточим върху стратегията ви. Кажете ми сега…

— Първо вие ми кажете нещо.

Възрастният мъж вдигна ръце с жест, с който сякаш казваше: „На ваше разположение съм“.

— Простете откровеността ми, дон Хулиан, но защо проявявате такъв интерес към нещо, от което в крайна сметка нищо няма да спечелите?

— От чисто протоколни съображения, разбира се. С вас стигнахме до заключението, че Саяс ви предизвиква на нещо като дуел, нали? В такъв случай, а и както е при всеки дуел, мисля, че се нуждаете от секундант. И понеже сте сам-самичък на този остров, а аз съм пазител на парите ви, чувствам се длъжен да бъда с вас.

Този път смехът му беше искрен. По дяволите, човече, значи, искаш да си ми бавачка. На моите години.

— Благодаря ви много, скъпи приятелю, но нямам нужда от никого, за да се срещна с един противник пред билярдната маса.

Под монголския мустак не се появи усмивка.

— Да видим дали ме разбирате, господине. Густаво Саяс си е Густаво Саяс. Ел Манглар си е Ел Манглар, а кръчмата на Чуча си е кръчмата на Чуча. Аз съм известен кубински банкер, а вие сте разорен испанец, когото ветровете на случайността са довели в това пристанище. Мисля, че съм ясен.

Мауро Лареа мигновено си даде сметка, че Калафат е прав. Той се движеше по хлъзгав и може би враждебен терен, а банкерът му предлагаше нещо, което беше хем просто, хем благоразумно.

— Добре. И ви благодаря.

— Излишно е да казвам, че една сериозна партия билярд е много по-достойно начинание от гнусната търговия с нещастни африканци.

Но зловещата сянка на Новас и кораба му от Балтимор, натоварен с нашийници, вериги и сълзи, вече бе изчезнала от хоризонта на Мауро Лареа. Сега умът му бе зает с нови тревоги и предположения, кръвта му започваше да кипи от възбуда.

Банкерът стана и се приближи до прозореца, отвори щорите. Навън следобедът беше сивкав. Сивкав и тежък като олово, не се усещаше и най-малък полъх. Горещината беше задушлива, атмосферата — натежала от влага. Още не духаше вятър, нито валеше, но небето сякаш всеки момент щеше да се продъни.

— Наближава буря — прошепна той.

После отново потъна в мълчание, докато от улицата нахлуваха тракането на колелата на файтоните, свадливите викове на кочияшите и още десетки шумове и мелодии.

— Изгубете.

— Какво казахте?

— Изгубете, оставете го да ви победи — предложи Калафат с поглед, отправен към улицата.

Той не мръдна от мястото си, загледан в гърба на стареца, застанал до прозореца. Не го прекъсна, остави го да продължи.

— Изкарайте го от равновесие, нека види как плановете му се провалят. Объркайте го. После му предложете реванш. Втора партия. И тогава бъдете безпощаден.

Предложението беше като лъч светлина, която блесна в лицето му и го заслепи.

— Той е сигурен, че ще се борите с всички сили — продължи банкерът, като се обърна. — Освен предполагаемата ви любовна връзка със собствената му жена, той много добре знае колко е важно за вас да постигнете убедителна победа, за да затвърдите присъствието си в Хавана. Тук, на тази гореща земя, ние обожаваме героите, дори славата им да трае един ден.

Тогава Мауро Лареа си припомни усещанията, които бе изпитал предната вечер. Нещо сладостно и възбуждащо като ръка на гола жена под чаршафите бе пробягало по гърба му, когато се почувства отново видим и уважаван в очите на другите. Бе усетил прилив на енергия, на смелост. Да престане да бъде призрак и да влезе отново в кожата на мъжа, какъвто беше доскоро, пък било и като спечели на билярд, звучеше примамливо като песен на сирена. Може би само заради това си струваше да приеме това безразсъдно предложение.

— Истината е, моето момче, че сте голям куражлия, щом сте приели облога на Саяс — обяви банкерът, като се отдели от прозореца и се върна при него.

Отдавна никой не бе го наричал така — „момче“. „Шефе“, „господарю“, „господине“ — това бяха обичайните обръщения към него. Мариана и Николас го наричаха „татко“ по суровия испански обичай. Никога не използваха думата „тате“ — по-нежна, толкова присъща в този Нов свят, който прие и тримата. Отдавна обаче никой не бе го наричал „момче“. И въпреки четиридесет и седемте години бурен живот, тази дума му се понрави.

Погледна стенния часовник над побелялата глава на банкера, до масленото платно, изобразяващо кейовете на залива в Майорка, откъдето дедите на Калафат бяха дошли на Карибите. Осем без двайсет, време беше да започне да се приготвя. Потупа с длан страничната облегалка на креслото, стана и взе шапката си.

— Щом ще бъда ваше протеже — каза той, като я нахлупи, — какво ще кажете да ме вземете и да ме поканите на вечеря преди битката?

После се отправи към вратата.

— Мауро — чу той името си, когато вече бе хванал дръжката.

Обърна се.

— Казват, че играта ви в „Лувъра“ била блестяща. Пригответе се да бъдете отново на висота.