Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (20)

20.

Същата вечер отново отиде в кафене „Лувъра“ без конкретна причина, може би за да престане да мисли или за да избяга от самотата.

Отмина масите под портала, на които бяха насядали младежи и контета, и влезе вътре. Сред кичестите палми и огромните огледала, които умножаваха измамно присъстващите, също беше оживено. Сервираха му парго^[1] на жарава и френско вино, отказа десерт и накрая пи кубинско кафе — силно, с малко вода и с распадура^[2], за да омекоти горчивия вкус. Беше излъгал собственичката на пансиона предния ден, когато й каза, че толкова кафе започва да му действа зле. Тъкмо обратното. Това толкова гъсто, толкова тъмно кафе всъщност беше единственото нещо, което му действаше стимулиращо, откакто бе дошъл на острова.

Докато се хранеше, видя, че някои новодошли се отправят към широкото стълбище в дъното.

— Има ли маси горе? — попита той сервитьора, докато плащаше сметката.

— Колкото искате, господине.

Хазартните игри бяха на мода и залата на горния етаж на „Лувъра“ не правеше изключение. Въпреки че беше относително рано, вече се играеха няколко партии. На една маса самотен играч подреждаше плочки на домино; от друга долиташе шум от хвърляне на зарове. Мауро обаче гледаше към дъното, към пространството, осветено от големи стъклени топки, висящи от тавана.

Под тях имаше три маси за билярд. Само една от тях беше заета. На нея играеха без особен ентусиазъм двама испанци, чийто произход установи по вида и по говора: сукнени костюми, по-сдържани маниери и един много по-твърд, по-груб и отсечен тон, отколкото този на местните жители в Новия свят.

Приближи се до една от масите, прокара бавно ръка по лакираното дърво. После взе една топка и усети хладината на слоновата кост. Претегли я, хвърли я и тя се затъркаля. Бавно, удължавайки всяка секунда, извади една щека и внезапно, неочаквано, като нежна милувка след кошмар, като глътка студена вода след дълъг преход под слънцето, той усети неописуемо облекчение. За пръв път, откакто бе слязъл на това пристанище, изпита известно спокойствие.

Опипа върха на щеката, стисна няколко пъти дръжката, преценявайки големината и тежестта й. После обходи с очи зеленото сукно. Най-после имаше пред себе си нещо познато, близко, което можеше да контролира. Нещо, върху което да упражни уменията и волята си. Спомените го върнаха години назад, към бурните нощи в лагерите, към безброй следобеди в долнопробни кръчми, пълни с крещящи миньори с черно под ноктите, жадни да открият богата жила, която да ги измъкне от мизерията и да им осигури охолно бъдеще. Десетки, стотици, хиляди партии, продължаващи до зори, в жалки бордеи — с приятели, които остави по пътя, срещу противници, които накрая се превърнаха в братя, срещу мъже, които, за зла участ, бяха погълнати от земята или от някоя беда, която така и не успяха да преодолеят. Страшни, смутни, опустошителни времена. Въпреки това сега тъгуваше за тях. Тогава поне имаше ясна и конкретна цел, за която да се бори, когато ставаше всяка сутрин.

Постави топките на местата им и хвана отново щеката уверено. Сви дясната си ръка, наведе се над масата и изпъна лявата. И въпреки че беше далеч от своя свят и от близките си хора, сам, отчаян и объркан както никога не се бе чувствал дотогава, за момент Мауро Лареа се срещна отново със себе си — такъв, какъвто бе доскоро.

Карамболът беше толкова чист, толкова блестящ, че испанците от съседната маса забиха щеките си в пода и прекратиха разговора помежду си. С тях изигра първата партия, без да узнае имената и заниманията им, без да им се представи. Други мъже се изредиха след тях, бяха сравнително опитни играчи, желаещи да си премерят силите с него. Спонтанни, оптимисти, самонадеяни, предизвикателни. Победи всичките партия след партия, а през това време горният етаж на „Лувъра“ се напълни с хора и почти не остана свободно място на масите, а димът и гласовете се издигаха до гредите на тавана и излизаха през отворените прозорци, гледащи към Централния парк.

Сега се целеше в една бяла топка, преценявайки съсредоточено точното движение, с което да я запрати към червената топка в края на масата. Внезапно нещо отклони вниманието му. Не успя да установи какво точно, може би някое рязко движение или необичайна дума. Или пък интуицията, че нещо в обстановката не е наред. Вдигна очи, без да променя стойката си, и погледна отвъд ръба на масата. Тогава го видя.

Веднага усети, че за разлика от останалите присъстващи, Густаво Саяс не наблюдава играта му само от чист интерес. Светлите му очи сякаш се забиваха в него и пронизваха кожата му.

Плъзна щеката с привидно пестеливо движение между пръстите си и удари рязко топката. После се изправи, видя колко е часът и установи, че е прекарал повече от три часа на масата. Сред учудения шепот на някои от зяпачите той върна щеката на мястото й, слагайки край на играта.

— Позволете да ви почерпя едно питие — чу той глас зад гърба си.

Разбира се. С кимване прие неочакваната покана на мъжа на Карола Горостиса. Какво, по дяволите, искаш от мен? — помисли си той, докато двамата си проправяха път сред препълнената зала. — Какви лъжи ти е наговорила жена ти? Не попита обаче нищо.

Прие чаша бренди и поиска кана с вода, която изпи почти на един дъх. Едва тогава осъзна колко е бил жаден и че възелът на вратовръзката му е разхлабен, а дрехите му са пропити с пот.

Косата му беше разрошена и очите му блестяха, но това можеха да видят само околните. Саяс, от своя страна, изглеждаше безукорно. Добре сресан, както винаги, добре облечен и с изискани маниери. И напълно непроницаем.

— Запознахме се на бала в дома на Касилда Барон, спомняте ли си?

Бяха седнали в кресла до голям балкон, отворен към антилската нощ. Хвърли поглед към него, преди да му отговори — чертите на лицето му бяха изопнати, а устните му бяха свити в горчива гримаса. Какво те мъчи, човече — искаше му се да го попита. — Какво разяжда душата ти, какво те гризе отвътре? Вместо това отговори:

— Спомням си много добре.

Началото на разговора им бе прекъснато от неколцина господа, които се приближиха до тях. Поздравиха го за добрата игра. Един си спомни, че го е видял в дома на Касилда Барон, друг — в театъра. Попитаха го как се казва, откъде е — испанец, нали? Предложиха му пурите си, салоните си и масите си и импровизираната среща премина в обсъждане на теми от този род, докато в него нарастваше усещането, че най-после отново съществува в очите на света.

През цялото време Саяс почти не обели дума. Слушаше обаче внимателно, със зорък поглед, кръстосал крака.

— Беше благородно от страна на господин Саяс да ви отстъпи първенството тази вечер — вметна един от събеседниците, пристанищен агент, доколкото си спомняше.

Той вдигна чашата си. Моля?

— Блестящото боравене с щеката сигурно е вродена дарба на испанците, която ние, креолите, все още не сме успели да усвоим.

Всички се разсмяха и Мауро Лареа неохотно се присъедини към смеховете. Веднага след това някой добави:

— Откакто дойде в Хавана преди доста години, нашият приятел не е имал достоен съперник на билярдната маса.

Всички обърнаха очи към Саяс. Значи, той беше най-добрият играч на билярд в града. И му беше предоставил на него, пришълеца, възможността да блесне в собствените му владения.

Внимавай, човече. Бъди предпазлив. — Гласът на Андраде прониза съзнанието му, опитвайки се да пренасочи мислите му.

А ти къде беше, когато те молех за съвет относно предложението на онзи проклет търговец на роби? — искаше му се да му извика той в отговор.

Изчакай, Мауро, не прибързвай — настоя гласът на пълномощника му. — Току-що постигна невероятен успех, стана известен в един леконравен и разточителен град, в който хазартът движи всичко — любови, съдби и богатства. Тази вечер си извоюва име, завърза контакти, след тях ще се появят възможности. Имай малко търпение, моля те.

Колкото и разумни да бяха думите на приятеля му, те стигнаха твърде късно до него. Беше преизпълнен с възбуда. Победите, които бе постигнал на билярдната маса, му бяха възвърнали донякъде самоувереността. Бе поласкан, че харесват играта му. За няколко часа бе забравил тревогата и объркването си и отново се бе почувствал уважаван, ценен. Бе си възвърнал част от достойнството.

При все това нещо му липсваше. Нещо неопределено, нещо неосезаемо.

Треската в очите, необузданото пулсиране в слепоочията — ето това му липсваше. Напрежението не бе свило стомаха му като освирепял от глад койот, нито би го накарало да стовари юмрук върху стената, в случай че загубеше, или да нададе дивашки вик след победата.

Когато обаче научи, че съпругът на жената, която бе отказала да му помогне, е най-добрият играч в Хавана, усети как в него припламва старата страст. Същата, която го караше да търси късмета си слепешком, дръзко да вдига залога за някоя сделка, предизвиквайки мъже, които бяха двойно по-възрастни от него и превишаваха стократно капитала и опита му.

Не ме покани на питие, за да хвалиш играта ми, кучи сине. Знам, че друго имаш наум — искаше му се да му каже. — Научил си нещо за мен, което явно не ти харесва, макар че навярно не отговаря напълно на истината.

Саяс направи следващата крачка.

— Нали ще ни извините, господа?

Най-после останаха сами. Един сервитьор напълни отново чашите, той обърна лице към балкона, за да почувства свеж полъх, и прокара пръсти през непокорната си коса.

— Изплюйте най-после камъчето.

— Оставете на мира жена ми.

За малко да се изсмее. Проклетата Карола Горостиса, кой знае какви лъжи беше пробутала на мъжа си.

— Вижте, приятелю, не знам какво са ви казали…

— Или рискувайте заради нея.

В никой случай — проехтя гласът на Андраде в главата му. — Обясни му всичко, кажи му истината, махни се оттам. Трябва да се спреш, безумецо, преди да е станало късно. Андраде обаче беше далече от съзнанието му, докато в замяна на това тялото му започваше да отделя адреналин.

Той всмукна за последен път от пурата си и хвърли угарката през балкона.

После отлепи гръб от креслото и бавно приближи лицето си до това на предполагаемия опозорен съпруг.

— В замяна на какво?