Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (19)

19.

Когато от форта Ла Кабаня се разнесе топовният гърмеж в девет вечерта, военният оркестър даде начало на концерта на открито. Оръжейният площад беше препълнен, половин Хавана се беше изсипала тук, за да се наслади на музиката и на свежия бриз, идващ откъм морето. Някои бяха насядали на пейките, други се разхождаха между цветните лехи и палмите около пиедестала, на който се издигаше статуята на грозноватия Фернандо VII. Около градината имаше кордон от карета, в които седяха изискани госпожици, обградени от ухажори и почитатели.

Мауро Лареа се облегна на една колона пред двореца на граф Сантовения с мрачен вид и скръстени ръце. До него стоеше Сантос Уесос. Докато музикантите изпълваха въздуха с фрагменти от опери и модни мелодии, той си мислеше, че точно в този момент двама от съдружниците на банкера Калафат се сбогуват с близките си от палубата на един параход на Кралската пощенска служба на Англия, който щеше да отплава за Буенос Айрес. Носеха голяма сума пари и изключително обещаващ финансов проект. Проект, в който можеше да участва и той самият, но вече бе изгубил завинаги тази възможност.

Беше се стъмнило и балконите на Двореца на капитан–генералите, широко отворени, разкриваха великолепната му вътрешност, осветена от десетки свещи. Той продължаваше да съзерцава разсеяно сцената. Стоеше просто така, за да убие времето и да заглуши разочарованието, опрял гръб на каменната колона. Едноок мъж му предложи билети за лотарията, на която се разиграваше едно прасенце. Момче със засъхнали корички по главата поиска да му лъсне ботушите. След малко друг се опита да му продаде един сатър. Пропъди всички най-безцеремонно. Започваше да му писва от тази улична търговия, когато усети, че някой го дърпа за десния ръкав.

Беше готов да се дръпне рязко, но се сдържа, когато чу името си. Обърна глава и видя млада мулатка.

— Слава богу, най-после ви открих, господин Мауро! — каза тя, запъхтяна. — Половин Хавана обиколих, докато ви намеря.

Веднага я позна — беше същото момиче, което тупаше килим, когато влезе в дома на Карола Горостиса.

— Праща ме господарката, иска да ви види — съобщи му тя, опитвайки се да си поеме дъх. — Една двуколка ви чака зад „Темплете“, в уличката. Тя ще ви закара при нея.

Сантос Уесос изпъна врат, сякаш искаше да каже „готов съм, господарю“. Момичето обаче забеляза жеста му. Беше слабо, стройно, с голяма уста и дълги мигли.

— Господарката ми иска да отидете сам — каза то.

Може би още имаше време. Един подпис — това бе всичко, от което Калафат се нуждаеше. Едно съгласие, написано с мастило. Може би корабът още не бе вдигнал котва и Горостиса бе размислила.

— Къде ще ме чака?

Беше почти сигурен, че ще го чака на кея „Кабалерия“. Може би заедно със стария банкер. Може би накрая се бе съгласила.

— Отде да знам, господин Мауро? Кочияшът ще ви заведе. Аз само знам това, което господарката Карола ми е казала.

Музикантите подхващаха първите тактове на „Гълъбицата“ на Ирадиер, когато той си проправи път сред тълпата и отиде при двуколката. За негово учудване мястото не беше кей и кораб срещу него, готов да вдигне котва. Срещнаха се в черквата „Исус Христос покровител на моряците“, в едно помещение отстрани на ризницата, където богатите дами шиеха и кърпеха бельо за нуждаещите се в града. Сред рафтове и сандъци, пълни с ярдове бяло платно. Там го чакаше Карола Горостиса на светлината на малка газена лампа.

— Някой е казал на мъжа ми, че сте идвали у нас тази сутрин — каза му тя веднага щом го видя на вратата. — Затова ви пратих двуколка, която наех, а аз дойдох с друга. Вече нямам доверие и в сянката си.

В отговор той свали шапката си. Разочарованието пронизваше тялото му, но успя да събере последните остатъци от гордост, която му бе останала, и реши да не издава чувствата си.

— Предполагам, че това се отнася и за мен.

— Разбира се — отвърна тя. — Но при това положение нямам интерес да се откажа от вас. Нито вие от мен.

Забеляза, че тя държи в ръката някакъв малък тъмен предмет, който не можа да различи на слабата светлина.

— Приятелите ви от сделката с кораба с лед вече заминаха ли? — попита тя с резкия си тон.

— Хладилен кораб.

— Все едно. Кажете, заминаха ли?

Той преглътна.

— Предполагам, че да.

Сестрата на бъдещия му сват се усмихна саркастично.

— Значи, остава само една карта, на която да заложим. На другия кораб с доста по-различен товар.

Нито среща на кей, нито подпис, положен бързешком, нито параход, готов да отплава за Аржентина — нищо от това не влизаше в плановете на тази жена. Бригът, натоварен с железни нашийници и вериги, пътуващ към африканските брегове, и печалната търговия с роби наистина бяха единственият шанс, който му оставаше. В противен случай трябваше да започне да крои нови планове без нейния капитал. Отново сам и оглозган като рибена кост.

Въпреки това се опита да й възрази.

— Все още не съм убеден.

Тя го прекъсна с нетърпелив тон, докато движеше отсечено и нервно пръстите на дясната си ръка. Сякаш щипеше нещо, пускаше го и отново го щипеше.

— Хората, с които се срещнахте в магазина за порцелан, вече са дали пълното си съгласие. Оставате само вие. Казаха ми обаче, че нещата са се променили от вчера. Остава само едно свободно място за участие, което вие още не сте потвърдили, но се е появил нов кандидат за него. Казва се Агустин Виванкос, в случай че се съмнявате в думите ми. Собственик е на аптеката на улица „Мерсед“. Ако вие се откажете, той е готов да заеме мястото ви.

Тя замълча и през затворения прозорец се чу трополенето на каруца по калдъръма. Никой не каза нищо, докато звукът не затихна. Все по-слаб, все по-далечен, докато накрая изчезна напълно.

— Госпожо, ще ви призная, че държането ви предизвиква у мен огромно недоумение. — Той пристъпи към нея. — В началото не проявихте никакъв интерес да използвате капитала си, а сега внезапно се разбързахте.

— Не забравяйте, че вие ми предложихте да го направя.

— Така е. Но задоволете все пак любопитството ми. Защо сте толкова настойчива за тази сделка и защо действате толкова импулсивно?

Тя направи надменна гримаса и пристъпи предизвикателно към него. Мауро Лареа най-после различи предмета, който държеше в ръка. Беше игленик, от онези, които жените използваха в тази стая, предназначена за благотворително шиене. Игленик, в който тя ритмично забождаше и изваждаше една и съща карфица.

— По две причини, господин Лареа. По две много важни причини. Първата е свързана със самата сделка. Или по-скоро с участниците в нея. По-голямата дъщеря на собственика на магазина ми е добра приятелка, на която имам пълно доверие. И това ме успокоява, вдъхва ми сигурност, че парите ми ще бъдат в ръцете на близък човек, който ще ме държи в течение на подробностите около операцията, в случай че на вас ви хрумне да изчезнете. Някой… да кажем, някой, който е като от семейството. Ако обаче се бях съгласила да участвам в начинанието с хладилния кораб, щях да се озова сред мъже с опит във финансовите въпроси, от които аз почти нищичко не разбирам, и никога нямаше да се отнасят с мен като с равна.

Въпреки че отговорът не беше лишен от смисъл, той реши, че лъже. При все това предпочете да не си блъска главата дали да й вярва, или не.

— А втората причина?

— Втората е много по-лична.

Тя замълча и той помисли, че няма да каже нищо повече. Само че грешеше.

— Женен ли сте, господин Лареа?

— Бях.

Отвън отново се разнесе трополене на кола, което този път отмина по-бързо и скоро затихна.

— Тогава сигурно ще се съгласите с мен, че бракът е сложен съюз. В него има и щастливи, и горчиви моменти… Понякога се превръща в игра на власт. Предложението ви ме накара да се замисля. И стигнах до заключението, че ако имам повече пари, може би ще постигна и повече власт в брака.

Повече власт за какво? — за малко да я попита той. Преди да го направи обаче, си спомни онова, което същия следобед му бе разказала доня Каридад: за всеотдайността и вниманието й към братовчеда на мъжа й, пристигнал от Испания, за странния триъгълник, който образували тримата, за жената отвъд океана, в която Густаво Саяс бил влюбен и която го оставила заради друг мъж. Предпочете да сдържи любопитството си. Ако изтръгнеше тайните й, тогава и той трябваше да сподели някои от своите — нещо, което той за нищо на света не би сторил. Тя още повече се приближи до него, почти прекрачвайки границата на благоприличието.

Воланите на полата й се заплетоха в неговите крака. Бюстът й почти се долепи до гърдите му. Усети дъха й.

— Вие ми дадохте тази идея — прошепна му тя съучастнически. — Да умножите парите ми, без дори да ги докоснете. Не харесвам мъжете, които не изпълняват докрай обещанията си към жените.

Нито аз жените, които притискат като вас, помисли си той. После й зададе един въпрос. С тих, сериозен глас.

— Карола, тази срамна търговия наистина ли не ви отблъсква поне малко?

Тя поклати бавно глава и доближи устни до ухото му. Черната й коса докосна лицето му.

— В деня, когато почувствам угризения, драги мой, ще ги споделя с изповедника ми.

Той отстъпи крачка назад.

— За бога, оставете скрупулите на отшелниците и масоните — възвърна тя обичайния си безцеремонен тон. — Няма да ви напълнят кесията, а вие също не сте в цветущо положение. Върнете се в магазина утре сутринта в единайсет. Влезте, все едно искате да купите нещо. Преди това вземете моите и вашите пари от банкера, ще стигнат за дяла ни в сделката. Реших, че Новас трябва да знае за участието ми, двамата ще ви чакаме.

Хвърли рязко игленика върху масата и угаси лампата. После наметна върху главата си шала, който беше оставила на облегалката на един стол, и си тръгна.

Той остана в непрогледния мрак, между рафтовете с чаршафи и парчета плат. Изчака няколко минути, докато прецени, че се е отдалечила достатъчно. Когато излезе предпазливо откъм гърба на черквата, установи, че никаква кола не го чака, и тръгна пеша по улица „Амаргура“ в посока на пансиона.

Къщата беше тъмна, потънала в мъртвешка тишина. Всички спяха и противно на обичайното, слугата му не го чакаше нито на входа, нито в двора. Прекоси галерията на път за стаята си, но малко преди да стигне до нея, се върна. Движейки се тихо, влезе в трапезарията и пипнешком намери това, което търсеше. Сграбчи бутилката с ракия и я взе със себе си.

* * *

Спеше по корем, гол, проснат напречно на леглото, с разперени като перки ръце и крака. Лявата му ръка висеше от дюшека и пръстите й почти докосваха плочките. Усети, че някой притиска глезена му.

Събуди се стреснат и когато се надигна, усети, че главата му тежи, сякаш е от олово. През завесата против комари, на бледата светлина, проникваща през отворения балкон, съзря познато лице.

— Какво има, момче, случило ли се е нещо?

— Нищо.

— Как така нищо, Сантос? — промърмори той. — Будиш ме… будиш ме в… колко е часът?

— Пет сутринта, скоро ще се развидели.

— Будиш ме в пет часа сутринта и ми казваш, че нищо не се е случило?

— Не се замесвайте, господарю.

Трябваше му време, за да осмисли чутото.

— Не се замесвайте — чу отново.

Той зарови пръсти в косата си.

— Да не би и ти да си препил?

— Те са хора. Като вас. Потят се, ядат, мислят, развратничат. Болят ги зъбите, оплакват мъртъвците си.

Той направи титанично усилие, за да раздвижи вцепенената си памет и да си спомни кога го видя за последен път. Беше на Оръжейния площад, докато публиката подхващаше първите стихове на „Гълъбицата“ в такт с акордите на военния оркестър: „Когато напуснах Хавана, Бог да е с мен…“. Беше го оставил в компанията на слабичката мулатка с широката усмивка.

— Робинята на доня Карола ли те е настроила така? Тя ли ти е наговорила разни приказки, когато аз отидох да се срещна с господарката й?

— Робинята си има име. Казва се Тринидад. Всички си имат имена, господарю.

Говореше с обичайния си тон. Спокоен и мелодичен. Но твърд.

— Спомняте ли си, когато слизахме в шахтите? Вие ни карахте да работим здраво, но никога не се отнасяхте с нас като с животни. Притискахте ни, когато трябваше, но винаги бяхте справедлив. Който искаше да остане до вас, остана. А който искаше да хване друг път, никой не го спираше.

Мауро Лареа покри лицето си с ръце, опитвайки се да проясни съзнанието си. Затова гласът му прозвуча глухо:

— Намираме се в проклетата Хавана, глупако, а не в мините на Реал де Каторсе. Тези времена отминаха, сега имаме други проблеми.

— Нито хората ви, нито децата ви биха искали да направите това, което се каните да направите.

През завесата против комари видя силуета на Сантос Уесос да излиза от стаята. Когато индианецът затвори безшумно вратата, той се отпусна тежко върху леглото. Остана да лежи още дълго, но не успя да заспи. Объркан, замаян от ракията, която взе скришом от собственичката на пансиона, за да притъпи отчаянието си, без да знае дали появата на индианеца е била някакъв сън, или печална действителност. Така изминаха няколко часа, които му се сториха цяла вечност. Усещаше неприятен вкус в устата и тревога, която присвиваше стомаха му.

Не го мисли толкова, глупако, не го мисли. Това си повтаряше мислено, докато се миеше, докато се обличаше, докато се опитваше да прогони махмурлука с черно кафе, докато излизаше от пансиона, без да види отново сянката на Сантос Уесос. Гласът на приятеля му Андраде също бе замлъкнал.

Нямаше още десет часът, когато закрачи сред сутрешната тълпа, измъчван от ужасно главоболие. Операцията щеше да е проста: да вземе парите, да подпише съответната разписка и готово. Лесна работа. Бърза. Безобидна. Не го мисли повече, човече, не го мисли.

Вървеше толкова вглъбен, толкова обсебен от една-единствена мисъл, че когато влезе във входа, за малко да се спъне. Изруга, когато кракът му докосна някакъв вързоп. Вързопът се оказа млада негърка, която инстинктивно изпищя.

Седеше на земята. Бе опряла гръб на отвореното крило на вратата, едната й гърда беше извадена от бялата блуза. Преди върхът на ботуша на Мауро Лареа да докосне бедрото й, тя кърмеше бебето си, увито в памучен плат. Той опря ръка на стената, за да запази равновесие, и сведе поглед надолу.

Видя закръглена, напращяла гръд. Вкопчена в нея, една малка устица смучеше зърното. И при вида на младата тъмнокожа майка, кърмеща детето си, всичко онова, което дотогава се бе опитвал да пропъди от ума си, го връхлетя като отприщена от бент вода. Ръцете му, изваждащи Николас от кървавата утроба на Елвира; ръцете му, поставени върху корема на Мариана, в който пулсираше новият живот. Слабичката робиня, насилена от господаря си, докато бе събирала захарна тръстика; момичето, което бе родила едва тринайсетгодишна и което й бяха отнели с лекотата, с която се бели кората на банан. Живот като пълноводна река, живот в изобилие. Тела, кръв, дихания, души. Живот, който идваше сред пронизителни викове и си отиваше с немощен хрип; живот, който с появата си носеше утеха, който запълваше пукнатините пред пропастта и се вместваше в света като реалност, която не можеше да бъде купена, нито продадена. Човешки живот, пълнокръвен живот. Живот.

— Добро утро, Лареа.

Гласът на банкера, който го поздравяваше от двора, го върна в реалността. Сигурно току–що бе слязъл след закуската. И се е отправял към кабинета си, когато го видя.

В отговор той се поизправи и вдигна ръка над главата си.

— Нищо — каза той. — Не искам нищо.

Калафат го погледна изпитателно.

— Сигурен ли сте?

Той кимна утвърдително с глава. Беше сигурен. После се обърна и се изгуби сред тълпата на улицата.

Завари стаята, каквато я бе оставил, момичетата още не бяха влезли да я оправят. Леглото беше все така разхвърляно, чаршафите се влачеха по пода, мръсните му дрехи бяха струпани на купчина, пепелникът беше препълнен, а празната бутилка се въргаляше под нощното шкафче. Свали си сакото, разхлаби вратовръзката и затвори дървените щори. После седна и зачака.

Чу часовника на Митницата да отмерва десет и половина. Единайсет, единайсет и половина. Светлината отвън пронизваше полумрака с все по-голяма сила, рисувайки тънки хоризонтални линии върху стената. Наближаваше дванайсет часът, когато най-после чу стъпки и викове, кучешки лай и суматоха, които се приближаваха към него. Удари, изскърцвания, затръшване на врати, сякаш цяла тълпа бе нахлула и беснееше из къщата. Докато някой отвори вратата на стаята му широко, без да си направи труда преди това да почука.

— Вие сте предател, кучи син! Страхливец, негодник!

— Може да вземете парите си, когато пожелаете, от банкерската къща на Калафат — каза той невъзмутимо.

Беше я чакал дълго време, предвиждайки реакцията й.

— Чаках ви, дадох дума на Новас, че ще дойдете!

Доня Каридад влезе малко след това, куцукайки, и започна да се извинява. Зад нея трима-четирима роби се скупчиха на прага. Кученцето, възбудено от гнева на стопанката си, лаеше като обладано от Велзевул.

Карола Горостиса пое дълбоко въздух и изстреля към него последното си предупреждение:

— Бъдете сигурен, Мауро Лареа, че отново ще чуете за мен.