Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (18)

18.

След обяда гостите на пансиона започнаха да се надигат от масата и да се отправят към люлеещите се столове в галерията. Две тъмнокожи момичета сновяха между трапезарията и кухнята, носейки чинии с остатъци от пълнената пуйка и млякото с ориз. И двете бяха млади и хубави с разголените си ръце, с ослепителните усмивки и пъстрите кърпи, изящно завързани на главите им като тюрбани.

Нито една от тях обаче не му донесе съобщение. Нито за него, нито за доня Каридад. Нищо не пристигна от Карола Горостиса през изминалите няколко часа след срещата им. Може би по-късно. Може би.

— Не е за вярване, дон Мауро, от колко малко дни сте в Хавана, а вече сте толкова търсен.

Беше посвикнал с недискретните подмятания на собственичката на пансиона, затова промърмори някаква баналност, докато си сваляше салфетката и се готвеше да стане.

— Ходите не само по балове и театри — продължи тя невъзмутимо, — но и на тайни нощни срещи.

Хвърли й поглед, способен да разполови лимон. Въпреки че се канеше да стане от масата, реши да не го прави. Хайде — все едно й казваше, — продължете, доня Каридад, кажете какво ви е на сърцето. Така и така вече всичко съм изгубил.

Тя изчака и последните сътрапезници да напуснат масата, като през това време даваше нареждания на робините.

— Учудвам се, че проявявате такъв интерес към моите дела, госпожо — каза той, когато останаха сами.

— Съвсем повърхностно, уверявам ви. Но когато някой от гостите ми стъпва по хлъзгав терен, слуховете бързо стигат дотук.

— Стигат или не, това, което правя извън пансиона ви, не ви засяга. Или ви засяга?

— Не, господине, не ме засяга. За това сте напълно прав. Но тъй като ми оказвате честта да седите на масата ми, позволете да ви отнема минутка от времето.

Направи лека театрална пауза и на устните й се появи колкото любезна, толкова и фалшива усмивка.

— За да знаете и вие някои неща за мен — добави тя.

Вървете по дяволите, искаше му се да й каже, предчувствайки някоя уловка, но замълча.

— Аз съм квартеронка — продължи тя — от Гуанахай. Дъщеря съм на испанец от канарския остров Ла Гомера и на робиня от тръстиковата плантация в Сан Рафаел. „Квартеронка“ означава, че имам една четвърт африканска кръв, или с други думи, баща ми беше бял, а майка ми — мулатка. Беше красива мулатка, дъщеря на една негърка, току-що доведена от Галиняс^[1], забременяла на тринайсет години от петдесет и две годишния господар на къщата. Сграбчил я за кръста, докато момичето режело тръстика; вдигнал я като перце, толкова била слабичка. Осем месеца по-късно се родила майка ми. И понеже господарите нямали деца, госпожата решила да я вземе, сякаш била парцалена кукла. А майка й, моята баба, я изпратили на друга плантация, за да не се привърже към бебето. И понеже там не можела да вижда как дъщеря й расте, ставала все по-непокорна и на шестнайсет години избягала. Знаете ли какво се случва с избягалите роби, господин Лареа?

— Ще ви излъжа, ако ви кажа, че знам.

Никога не би предположил, че във вените на доня Каридад, чиято кожа беше бяла като неговата, тече африканска кръв. Макар че сега, като се вгледаше по-внимателно, виждаше черти, които загатваха за произхода й. Гъстата къдрава коса, широкият нос.

Той обаче продължи да я слуша с привидно безразличие.

— За симароните обикновено има три изхода. Симарони, ако не знаете какво означава, са роби, които дръзват да избягат от господарите си и от шестнайсетте часа ежедневен непосилен труд в замяна на няколко банана, малко юка и парчета сушено месо. Искате ли да знаете какви са тези три изхода?

— Просветете ме, моля ви.

— Най-добрият за тях е да стигнат до Хавана или до друго пристанище и да успеят да се качат на кораб, който да ги отведе в някоя страна в Америка, където няма робство и където могат да живеят свободно. Вторият е да ги заловят и да ги подложат на обичайните наказания — един месец оковани в най-тъмния ъгъл на някоя барака; бой с камшик, докато припаднат…

— А третият?

— Да ги разкъсат кучетата. Ловджийски кучета, обучени да намират избягали негри и мулати в гората и да ги убиват. Искате ли да знаете каква е била съдбата на баба ми?

— Разбира се.

— И аз бих искала да зная. Но така и не разбрахме. Никога.

На масата бяха само те двамата. Доня Каридад на почетното място, той отстрани, с гръб към белите завеси, които процеждаха светлината и ги отделяха от двора. Минаха няколко дълги минути в мълчание. Не се чуваше почти никакъв шум. Момичетата сигурно миеха плочките, а гостите спяха следобедния си сън сред лиани и бугенвилии.

— А поуката, доня Каридад, вие ли ще ми я кажете сега, или сам да си я извадя?

— Кой говори за поука, дон Мауро? — отвърна тя с леко насмешлив тон.

Може би моментът беше подходящ, за да я прати по дяволите. Тя обаче го изпревари.

— Просто исках да ви разкажа една история като пример измежду много други. За да знаете как живеят робите извън Хавана — в именията, в захарните, кафеените и тютюневите плантации. Тези, които не виждате.

— Вече го направихте, за което ви благодаря. Имате ли нещо против да се прибера в стаята си, или искате да ми изнесете още един морален урок?

— Не искате ли преди това да ви сервират кафето тук?

Въпреки привидната си самоувереност усещаше дълбоко в себе си известно неудобство. По-добре беше да се оттегли.

Вече се беше изправил, опрял ръка върху облегалката на стола, когато отново я погледна. Не беше млада, не беше и хубава, макар че някога може би е била. Вече беше прехвърлила петдесетте, имаше широка талия, дълбоки като пещери сенки под очите, а кожата на бузите й бе започнала да увисва. Изглеждаше обаче енергична, изпълнена с живот, с мъдрост, придобита от дългите години на общуване с хора от най-различни слоеве на обществото. Откакто преди двайсет години беше превърнала къщата, оставена й от любовника й, в пансион за подбрани гости, Каридад Сервера вече беше достатъчно обръгнала, за да се справя с превратностите на живота.

Без дори да се замисли, Мауро Лареа седна отново.

— Щом знаете толкова неща за мен и изглеждате склонна да ме поучавате относно тъмната страна на делата ми, навярно бихте могли да ми помогнете да хвърля светлина върху един друг въпрос.

— Стига да мога, с удоволствие.

— Дон Густаво Саяс и жена му.

Тя сви иронично устни.

— Кой ви интересува повече, той или тя?

— И двамата.

Смехът й беше тих, мек.

— Не ме лъжете, дон Мауро.

— Далече съм от това намерение.

— Ако целта ви беше съпругът, нямаше да се възползвате тази сутрин от отсъствието му, за да се промъкнете в къщата и да се видите с жена му.

Тя се изправи и куцукайки, отиде до близкия шкаф. Проклета клюкарка, помисли си той, докато я гледаше. Бяха минали само няколко часа, откакто се бе осмелил да влезе в дома на семейство Саяс, а тя вече бе научила. Мрежата й от контакти явно се беше разпростряла из всички ъгълчета на града.

Върна се при масата с две малки чаши и голяма плетена бутилка с ракия и отново седна.

— Налейте, ако обичате. Заведението черпи.

Той напълни двете чашки. Една за нея, една за него.

— Познавам семейството — каза тя накрая. — Всички се познаваме в Хавана. Не съм се запознавала официално с тях, дори не ги поздравявам. Но знам кои са.

— Разкажете ми за тях.

— Семейство като много други. С неприятностите и проблемите си. Обичайното.

Тя отпи малка глътка от питието си. Той отпи по-голяма. После я изчака да продължи, убеден, че няма да спре дотук.

— Нямат деца.

— Това вече го знам.

— Но са известни в целия град.

— Може ли да знам с какво?

— Тя — като взискателна и разточителна, достатъчно е човек да я погледне. Не знам дали може, или не може, да си го позволи.

Той обаче знаеше. Предостатъчно. Но не каза нищо.

— А той?

— Има репутацията на човек, чиито начинания и капитали невинаги са надеждни, макар че това не е нещо необичайно тук. Пристигали са испанци, голи като пушки, и за пет години са натрупвали богатство, докато местни величия от най-знатен произход са падали в калта и са обеднявали за дни.

Пет години, за да забогатееш. Това беше цяла вечност. Той обаче не искаше да натрупа баснословно богатство, както го беше предупредил Андраде, когато се сбогуваха във Веракрус. Това, от което се нуждаеше, бе да събере достатъчна сума, за да подаде глава от калта и да поеме глътка въздух.

Само че в момента говореха за двамата Саяс, така че беше по-добре да не се разсейва.

— Кажете ми, доня Каридад, какво е финансовото им състояние в момента?

Тя отново се полуусмихна иронично.

— В брой ли? Е, това не ми е известно. Знам за тях само това, което чувам и виждам на улицата, както и това, което ми разказват приятелките, когато ме посещават. Сам знаете, че двамата се движат в най-изисканите салони; той с вида си на знатен господин, а тя с разкошни тоалети, ушити от скъпоплатената мадмоазел Минет. И винаги с животинчето си.

— Моля?

— Животинчето, кученцето, което носи със себе си.

— А, да.

— Макар че напоследък им се случиха някои неща, които са известни на целия град, така че няма да издам никаква тайна, ако ви ги разкажа.

Отново поднесе чашката до устните си и отпи от нея.

— Всъщност става дума за една от многото истории на този непредсказуем остров, на който всичко се променя според посоката на ветровете. Разбирате ли ме, дон Мауро?

— Да, госпожо.

Лицето на доня Каридад придоби съучастническо изражение.

— Наскоро получиха наследство. Някакви имоти, доколкото разбрах.

Отново замълча.

— В Андалусия. Поне това чух.

Той си наля още една чашка.

— И може ли да знам от кого ги наследиха?

— Известно време тук имаха един гост. Неин братовчед.

— Испанец?

— По-скоро испанче. Казвам го заради ръста му. Дребен, болнав, с вид на момче. В Хавана започнаха да го наричат дон Луисито. Нямаше бал, вечеря, вечеринка и представление, на което да не присъстват и тримата. Макар че, както се говореше, защото не съм го видяла…

Тя отново млъкна и отпи от чашката.

— Както се говореше, защото не съм го видяла с очите си — продължи тя, — тя най-вече обръщала внимание на братовчеда. Смеела се на шегите му, шепнела му на ухото, водела го нагоре-надолу с двуколката си всеки път, когато мъжът й бил зает с други дела. Дори излязоха приказки, че между тях имало недопустима близост, че тя влизала и излизала от стаята му, когато й скимне. Неща, които хората приказват ей така, просто за да клюкарстват. За него също говореха, разбира се.

Интересно, помисли си той. Беше интересно да научи какви слухове се носят из Хавана за жената, която отказваше да му подаде ръка. Хвърли крадешком поглед към стенния часовник. Четири и петнайсет следобед. И никакви вести от нея. Още е рано — каза си той. — Не се отчайвай. Не още.

— И… какво точно говореха за него?

Ракията, изглежда, беше развързала езика на доня Каридад. Сега говореше по-свободно, с по-малко прекъсвания и по-малко усилия да дозира информацията.

— Че братовчедът бил дошъл да уреди някакви семейни сметки. Че дон Густаво бил замесен в тъмни дела и затова се наложило да напусне Испания преди години. Че като млад бил влюбен в една жена, но тя го зарязала заради друг мъж. Че той винаги искал да се върне в родината. Предполагам, че в по-голямата си част това са хорски измислици, не смятате ли?

— Предполагам, че правилно предполагате — призна той. Това, което тя разказваше, приличаше на либрето на оперета, достойна за театър „Такон“.

— Докато накрая братовчедът престана да се появява по улиците и светските сбирки и след няколко седмици научихме, че е умрял. В една кафеена плантация, която имат в провинция Лас Виляс, там, казват, че е станало.

— И тогава са наследили от него имоти.

— Именно.

— А капитали?

— Не знам. Но от деня, в който го погребаха, тя не престава да говори за огромните имоти, които притежават в Испания. Богаташки сгради, както тя твърди. И плантация за грозде.

— Лозя?

— Може и така да ги наричат. Не съм в течение на имената, които имат тези неща в Испания. Във всеки случай и за да довършим темата…

В този момент една робиня влезе почти тичешком. Носеше нещо за господарката си и Мауро Лареа изтръпна. Беше сгънато листче, може би съдържаше съобщението от Карола Горостиса, което той толкова жадно очакваше. Ще се съюзя с вас, вървете при Калафат, кажете, че приемате. Би пожертвал здравите пръсти, които му бяха останали на лявата ръка, за да получи такъв отговор. Само че съобщението не беше за него.

— Много съжалявам, господин Лареа, че трябва да прекъснем приятния разговор — каза тя, като се изправи. — Племенницата ми ражда в Регла и трябва да отида при нея.

Той също стана.

— Разбира се, не искам да ви отнемам нито секунда повече.

Всеки се запъти към стаята си, когато внезапно тя се обърна.

— Ще приемете ли един съвет от мен, дон Мауро?

— Щом идва от вас, с удоволствие — отвърна той с лека ирония, която обаче успя да прикрие.

— Насочете другаде чувствата си. Тази жена не ви подхожда.

Едва успя да сдържи смеха си. „Чувствата си“, бе казала тя. Чувствата му. За бога.

Прекара следобеда в стаята си. По риза, при почти плътно затворени щори, през които едва се процеждаше светлина. Първо писа на Мариана, като започна с въпроси за Нико. Поинтересувай се, дъще; ти имаш контакти от двете страни на океана. Питай, разучи къде може да бъде. После й писа надълго и нашироко за Хавана и нейните жители; за улиците, магазините, ароматите. Тези образи останаха запечатани с мастило върху хартията, докато за себе си запазваше онова, което го смущаваше и объркваше, което заплашваше целостта му, свиваше стомаха му и разклащаше основите на морала му. Докато си мислеше за дъщеря си, внезапно през ума му мина образът на тринайсетгодишното негърско момиче, забременяло от господаря си. Пропъди го веднага от съзнанието си и продължи да пише.

Когато приключи, погледна часовника. Шест без пет. И никаква вест от Карола Горостиса.

После захвана да пише писмо до пълномощника си. Щеше да бъде много по-кратко. Четири-пет общи впечатления и изложението на двете сделки, които в момента обсебваха вниманието му. Едната — почтена, другата — непочтена. Едната — сигурна, другата — рискована. Думите обаче му се изплъзваха. Не знаеше как да изложи това, което искаше да каже, без да използва термините, които отказваше да използва. Недостойно. Срамно. Нечовешко. Написа два листа, пълни с поправки и задрасквания. Накрая се отказа. С огниво с прахан изгори листовете, а после добави бележка в края на дългото писмо до Мариана. Говори с Елиас, постави го в течение, кажи му, че всичко е наред.

Отново погледна часовника. Седем и половина. А от Карола Горостиса — никаква вест.

Свечеряваше се, когато отвори щорите и излезе на балкона по риза, за да доизпуши пурата си. Облакъти се на парапета от ковано желязо и се загледа в безспирното гъмжило. Бели и чернокожи, чернокожи и бели, и всичките им междинни нюанси, отправени към хиляди места във всеки час на деня, викаха и се смееха, хвалеха стоката си, поздравяваха се и ругаеха. Луди хора, помисли си той. Луда Хавана, луд остров. Луд свят.

После се изкъпа и се облече официално. По чиста случайност излезе от стаята си едновременно с други двама гости на пансиона, каталонеца и холандката. Слязоха заедно по стълбището, но за разлика от тях, тази вечер той не се отправи към трапезарията.