Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (17)

17.

Чакаше банкера, като от време на време хвърляше нетърпелив поглед към широко отворената врата. В канцелариите на първия етаж до момента бяха влезли двама писари и три млади робини, въоръжени с парцали и метли.

Беше прекарал голяма част от нощта буден и за да заличи последиците от безсънието, рано сутринта бе изпил три чаши кафе в „Доминика“, елегантното заведение на ъгъла на „О‘Райли“ и „Меркадерес“, на няколко пресечки от жилището на Калафат.

Вече бе започнал да проклина навика на богатите кубинци да стават късно, когато няколко минути след девет и половина характерната фигура на възрастния мъж най-после се появи на входа.

— Господин Калафат? — извика го той, като прекоси бързо улицата.

Банкерът не изглеждаше изненадан от появата му.

— Радвам се да ви видя отново, друже. Ще ми бъде много приятно, ако идвате с положителен отговор на предложението ми. Днес следобед хората ни ще отплават за Аржентина и…

Мауро Лареа стисна юмруци. Изплъзваше му се. Тази сделка му се изплъзваше от ръцете. Но може би щеше да се появи нова. А може би не. А може би да.

— Дойдох за една бърза консултация — отвърна уклончиво той.

— На ваше разположение съм.

— Не е нещо сложно, нито обременително. Нуждая се от информация по един друг въпрос. Както сигурно предполагате, обмислям различни възможности.

Влязоха в кабинета и отново седнаха един срещу друг на голямата махагонова маса в прохладния полумрак на помещението с полузатворени щори.

— Слушам ви. Независимо дали ще се присъедините, или не, към проекта за хладилния кораб, за момента съм пазител на парите ви и както ви казах, изцяло на ваше разположение.

Той мина направо на въпроса.

— Какво може да ми кажете за търговията с роби?

Банкерът също беше прям и лаконичен:

— Че е тъмна дейност.

Определението остана да се носи във въздуха. Тъмна дейност с всичко, което това би означавало.

— Продължете, моля ви.

— Не е забранена от испанските закони, които се прилагат на Антилите, въпреки че на теория бе договорено с британците — първите, които я отмениха. Поради това английските кораби следят ревностно изпълнението на закона в Атлантическия океан и Карибите.

— Въпреки това продължава да се върши от Куба.

— В по-малки размери от преди, но доколкото ми е известно, такава търговия съществува. Славните й дни, ако ми позволите да се изразя така, бяха в началото на века. Но всички знаем, че и днес стоварват хиляди нещастни негри на нашите брегове.

— Наричат ги „товари абаносово дърво“, нали?

— Или „въглища“.

— Кажете ми, обикновено кой ги организира?

— Хора като тези, които от въпросите ви заключавам, че вече познавате, Лареа. Всеки, който разполага със средства, за да оборудва кораб и да финансира изцяло или частично експедиция. Предимно търговци или собственици на най-различни дейности. Понякога дори някой авантюрист, който иска да си пробва късмета. Сами или със съдружници, всякакви има.

— А богатите собственици на захарните, кафеените, тютюневите плантации? Не участват ли в тази търговия? Нали те са облагодетелствани от африканската работна ръка?

— Захарните олигарси, също като останалите, все повече се противопоставят на търговията с негри, колкото и странно да ви звучи. Но не се лъжете, правят го не от състрадание, а от страх. Както ви споменах, африканското население на острова нараства главоломно и ако продължават да пристигат кораби, пълни с негри, опасността от бунт ще се увеличи. А това е най-голямата заплаха, повярвайте. Така че те заеха най-удобната за тях позиция, а тя е да се противопоставят на вноса на африканска работна ръка, но не искат и да чуят да се говори за премахване на робството.

Той свъси вежди и в продължение на няколко секунди смилаше информацията.

— Всеки може да се заеме с това, дон Мауро. Вие и аз самият бихме могли да се превърнем в търговци на негри съвсем лесно, стига да искаме.

— Но не искаме.

— Аз нямам ни най-малкото намерение. За вас не знам.

С безстрастността, присъща на занаята му, без възмущение и без следа от престорена деликатност в тона му старият банкер добави:

— Разбира се, може да е доходна дейност. Но също нечиста. И неморална.

Къде си сега, Андраде, къде са укорите ти? Движа се бос по ръба на една сделка, зловеща като току-що наточен нож, а не чувам дума от теб. Няма ли какво да ми кажеш, приятелю? Няма ли да се оплачеш, няма ли да ме упрекнеш? Съвестта му призоваваше пълномощника му, докато банкерът го изпращаше до вратата.

— Вие ще решите къде да вложите парите си, драги, но не забравяйте, че предложението ми е още в сила — каза той.

Вдигна очи към часовника на една от стените.

— Макар и само за още няколко часа — добави той. — Както ви казах, тази вечер двама от съдружниците отплават за Аржентина. Тогава вече няма как да променим нещата.

Мауро Лареа отново поглади белега на ръката си.

— Ще бъде достатъчен само подписът ви — заключи Калафат. — Парите ви са при мен. За да станете един от нас, трябва само да се подпишете.

Една-единствена мисъл пулсираше в съзнанието му, когато излезе от дома на банкера. Да убеди Карола Горостиса — нямаше друг изход. Да я убеди, че инвестицията е изгодна, че двамата могат да получат добра печалба, без да е необходимо да се забъркват в мръсната търговия с роби.

Трябваше да намери начин да се срещне с нея, мислеше си той, докато вървеше със Сантос Уесос по улиците, без почти да съзнава къде стъпва. Очите му обаче гледаха по друг начин наоколо.

Близо до Оръжейния площад срещнаха десетки негърки бавачки с бели дечица, поверени на грижите им. Глезеха ги, кърмеха ги, прегръщаха ги и ги милваха. На кейовете видяха многобройни тъмни, голи до кръста, потни мускулести тела, които се движеха сред товари и лодки в ритъма на африкански напеви. Под платнените навеси на магазините вървяха двайсетгодишни мулатки със сочни устни и чувствена походка, които се шегуваха непринудено с подкачащите ги мъже.

Тук и там, под порталите на Стария площад, на Пазара на Исус, на Алеята на Валдес, пред входовете на кафенетата и на черквите — навсякъде видяха безброй африканци. В крайна сметка, както му бяха казали, по численост те вече наброяваха почти половината от населението. Продавачки на мондонго^[1], подпрени на стените, разменящи си шеги и клюки. Кочияши, надаващи викове сред чаткането на подковите, с камшик в ръка, горди с разкошните си униформи и породистите си коне. Мулати с колички със стока, с навити крачоли на панталоните и с шапки от палмови листа. Улични продавачи, голи до кръста, известяващи с напевен глас готовността си да ви наточат ножиците или да ви продадат фунийка фъстъци. А зад стените и решетките на богатите къщи Мауро Лареа си представи домашните негри: двайсет, трийсет, четиридесет, дори шейсет и седемдесет в по-заможните, както му бяха казали. Добре хранени и облечени, с малко работа и много пространство, където да проснат рогозки от палмови листа и да си бъбрят в най-горещите часове, жените да се решат една друга сред смехове, а мъжете да се шегуват помежду си или да седят лениво в очакване на господаря. Мулатика, негрита — това бяха обичайни ласкави думи, които господарите им използваха. Дори имаше уважение в обръщението — господин Доминго, госпожа Матилде…

— Добре си живеят тези роби — промърмори той, опитвайки се да смекчи с тези идилични сцени нечовешката жестокост на сделката, в която го бяха поканили да участва. Безкрайно по-тежка е работата на мексиканските миньори, въпреки че те не са ничия собственост и получават надница, каза си той. Тези мисли се въртяха в главата му, когато на улица „Тениенте Рей“ го видя.

Густаво Саяс тъкмо излизаше от входа на една къща с бастун под мишница. Беше облечен с елегантен светлокафяв ленен костюм и както винаги, челюстите му бяха стиснати, а изражението на лицето — напрегнато. Никога не го бе виждал да се усмихва.

Мауро Лареа беше на отсрещната страна на улицата, но за щастие, обичайното гъмжило от хора по улиците на Хавана попречи на мъжа на Карола Горостиса да го види. За всеки случай дръпна за ръка Сантос Уесос и двамата се скриха във входа на една аптека.

— Тук ли живее сестрата на дон Ернесто?

Всъщност не се нуждаеше от потвърждението на слугата си.

Обърна глава и проследи с поглед изисканата фигура на Густаво Саяс, който си проправяше път сред тълпата и накрая изчезна зад ъгъла. Изчака две минути, за да се увери, че вече е достатъчно далече и едва ли ще се върне, в случай че е забравил нещо.

— Хайде, момче. Отиваме там.

Пресякоха улицата и влязоха в двора през отворената врата. Прати една млада мулатка, която тупаше килим, да я извика.

— Да не сте полудели? — извика му Карола Горостиса, когато затвори вратата зад гърба си.

Не го бе поканила в семейното жилище на горния етаж, а го бе завлякла в една стая на партера, нещо като малък склад, пълен с чували с кафе и куп непотребни вещи. Черната й коса беше разпусната и стигаше до средата на гърба й. Носеше муселинов пеньоар с цвят индиго, завързан небрежно на талията. Беше без накити и грим и изглеждаше с няколко години по-млада. Вероятно бе станала преди малко. Мулатката му бе казала, че господарката й закусва, когато той я прати да я извика.

— Трябва да говоря с вас.

— Но как се осмелявате да идвате тук, безумецо?

Зад вратата се чу пискливият лай на малко кученце, което искаше да влезе.

— Не се безпокойте, току-що видях мъжа ви да излиза.

— Но… Да не сте си изгубили ума, за бога?

Някой почука на вратата отвън, чу се мъжки глас, вероятно на някой домашен роб. Питаше господарката си дали всичко е наред. Кученцето отново излая.

— Ако не можете сега да ме изслушате, нека се срещнем след малко където вие кажете. Трябва незабавно да говоря с вас.

Тя си пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— На „Аламеда де Паула“. В дванайсет. А сега изчезвайте, моля ви.

* * *

Изборът й беше удачен — по това време красивата алея край залива беше почти пуста. Привечер, когато слънцето се скриеше и жегата отслабнеше, щеше да се напълни с хора — двойки и цели семейства, войници и офицери, млади испанци, току-що пристигнали на острова в търсене на богатство, и хубави креолки на възраст за женене. В този час обаче се мяркаха само няколко самотни фигури.

Изчака я, облакътен на парапета от ковано желязо на стената, в подножието на която се разбиваха малки вълни. Тя пристигна половин час по-късно с двуколка. Беше си възвърнала вида на изискана дама: с напудрено лице, прибрана коса. Широката пола на яркожълтата й рокля беше разстлана от двете страни на седалката, а дантелите на фустите й висяха на половин педя от пода. В скута си държеше кученцето, нагиздено с панделка на главата, което лаеше неистово през няколкото минути, които престояха в колата.

За Карола Горостиса, кубинка до мозъка на костите си, а и за много мексиканки, да слезе от колата на улицата и да стъпи с копринените си пантофки на земята, беше нещо толкова немислимо, колкото да застане гола пред олтара на катедралата. Затова, след като пристигна, тя отпрати кочияша с жест и остана да седи в двуколката.

Той, от своя страна, стоеше прав до колата. Нащрек.

— Моля ви повече да не идвате в дома ми, господине. Никога — каза тя вместо поздрав.

Той също мина направо на въпроса.

— Обмислихте ли това, за което ви говорих в театъра?

От устата на съпругата на Саяс не излезе нито да, нито не. Вместо това го попита с рязък тон, който му напомни за графинята:

— Какво стана в магазина на Новас?

— Беше една чисто информативна среща.

— Това означава, че още не сте решили.

Карола Горостиса беше умна и пресметлива, но той трябваше да се покаже още по-хладнокръвен от нея. Затова веднага мина на въпроса, който го интересуваше:

— Обмислихте ли предложението ми за хладилния кораб? — попита отново той.

Тя замълча и пъхна пръсти в гъстата козина на кученцето. Докато го галеше по главата, наблюдаваше Мауро с непроницаемите си очи, които бяха толкова черни, че дори не изглеждаха хубави, но излъчваха решителност.

— И да, и не.

— Може ли да бъдете по-конкретна?

— Склонна съм да се присъединя към вас, господин Лареа. Приемам да обединим капиталите си във взаимна изгода.

— Но?

— Но не за сделката, която ми предлагате.

— Уверявам ви, че тя е напълно сигурна — прекъсна я той.

— Може би. Но аз предпочитам другата. Тази със… — Тя погледна крадешком кочияша си, строен мулат, облечен с червена куртка и цилиндър, който пушеше, седнал на една каменна пейка встрани от тях. — Тази с чернокожите. В тази търговия искам да участвам. Само в този случай съм склонна да се обединя с вас.

— Нека преди това да ви обясня, госпожо.

Отговорът й прозвуча силно и категорично, като топовен изстрел, дошъл откъм Ел Моро.

— Не.

Мамка им на Горостиса, проклета да е кръвта им и проклета да е кучката, родила онзи търговец на порцелан. Докато през ума му минаваха ругатни, присъщи повече на грубия език на миньорите, отколкото на сегашното му социално положение; докато кротките вълни се разбиваха в каменната стена, а устата му бе здраво стисната, той започна бавно да върти глава наляво и надясно, и обратно. Отказвам, беше безмълвният му отговор.

— Защо? — попита тя леко учудена. — Защо не искате да участваме заедно в тази сделка? Парите ми струват еднакво и за едното, и за другото.

— Защото не ми харесва. Защото…

Подигравателен смях се изтръгна от гърлото й и разтресе гръдта й, покрита с бижута. Тази сутрин носеше аквамарини.

— Не ми казвайте, Лареа, че сте един от онези смешни либерали аболиционисти. Смятах ви за човек без предразсъдъци, приятелю, с тази ваша горда осанка и привидна самоувереност. Но както виждам, външният вид лъже.

Предпочете да подмине коментара и да се съсредоточи върху това, което го интересуваше.

— Позволете да ви запозная по-подробно с другата сделка, която ви предлагам. Почти няма време, хората съвсем скоро ще отплават.

Тя въздъхна с явно раздразнение. После изцъка с език, изразявайки неудоволствието си. Кученцето, сякаш я беше разбрало, излая пискливо, докато пищната гръд на стопанката му се вдигаше и спускаше в такт с дишането й.

— Мислех, че в Мексико и Куба говорим един и същи испански. Наистина ли не разбирате какво искам да кажа, като ви казвам „не“?

Тя вдиша дълбоко соления въздух, сякаш се надяваше заедно с него да се зареди с търпението, което започваше вече да губи.

— Само ви моля да премислите — каза той с неутрален тон, за да прикрие отчаянието си.

Тя надменно обърна глава към залива, отказвайки да го слуша.

— Ако случайно промените мнението си, ще бъда целия следобед в пансиона и ще чакам окончателния ви отговор.

— Съмнявам се, че ще го получите — отсече тя, без да го погледне.

— За всеки случай ви казвам къде може да ме намерите.

Докосна с пръсти периферията на шапката си, слагайки край на разговора. Отдалечи се по алеята, докато Карола Горостиса остана да седи в двуколката със смръщено изражение, все така упорито втренчена в мачтите на бриговете и платната на шхуните.

От нейното решение зависеше дали Мауро Лареа щеше да има шанса да се отдръпне от ръба на пропастта, над която стоеше.