Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (16)

16.

На сутринта обиколи цялата улица „Обрапия“, придружен от Сантос Уесос в ролята на преден пост.

— Влез и ми кажи какво си видял — заповяда му той. За четвърти път минаваха край магазина за порцеланови изделия.

— Мисля, че трябва да вляза под някакъв претекст, господарю — отвърна индианецът с присъщата си предпазливост.

— Купи нещо — каза Мауро, като бръкна в джоба си и му подаде шепа монети. — Захарница, кана, каквото ти хрумне. Важното е да ми кажеш какво има вътре. И най-вече кой е вътре.

Слугата прекрачи безшумно остъклената врата. Над нея имаше табела: Магазин „Новас“, порцелан собствено производство и внос. Вляво имаше витрина с рафтове, на които бяха изложени най-обикновени изделия. Купища чинии, голям супник, легени с различна големина, статуетка на Святото сърце на Исус. Нищо забележително — най-обикновена керамика, каквато всеки човек със собствен дом поставяше на масата ежедневно.

Когато Сантос Уесос излезе, носеше в ръка малък предмет, увит в страница от стар брой на „Флотски ежедневник“. Той го чакаше на ъгъла с улица „Агуакате“.

— Какво стана, момче? — попита той с обичайната си фамилиарност, когато двамата закрачиха по улицата — един дон Кихот без брада и кон, малко по-млад от оригинала, и един кльощав Санчо Панса с бронзова кожа, които пристъпваха предпазливо по непозната за тях територия.

— Четирима продавачи и един мъж, който може би е собственикът.

— Възраст?

— Ами горе-долу на възрастта на дон Елиас Андраде.

— Петдесет и нещо?

— Тъй ми се стори.

— Чу ли го да говори?

— Не успях, господарю. Беше се навел над някакви счетоводни книги. Не вдигна поглед от тях през цялото време, докато бях вътре.

Двамата вървяха сред десетките хора, изпълващи улицата, под пъстрите навеси, процеждащи слънчевата светлина.

— А как беше облечен?

— Ами добре, като господар.

— Като мен?

Рано същата сутрин бе получил един от костюмите, които бе поръчал на италианския шивач. Веднага го облече и с благодарност усети лекотата и хладината на плата върху кожата си. Преди да излезе, доня Каридад му бе хвърлила одобрителен поглед. Значи, изглеждам добре, помисли си той.

— Ами да, облечен като вас. Имате вид на истински жител на Хавана. Жалко, че госпожица Мариана и господин Николас не могат да ви видят.

Той си свали шапката и перна шеговито индианеца по врата.

— Една дума да им кажеш, като се върнем, ще ти отрежа яйцата и ще ги изям за закуска. Какво още?

— Продавачите носеха нещо като сива престилка, закопчана от горе до долу.

— Бели ли бяха, или чернокожи?

— Бели като варосана стена.

— А клиентите?

— Не бяха много, но се бавеха, защото само един от продавачите ги обслужваше.

— А останалите?

— Пълнеха сандъци и приготвяха пакети. Според мен бяха поръчки за доставка по домовете.

— А на рафтовете? Във витрините?

— Нищо друго, освен порцелан.

— От хубавия, като онзи, който имахме на „Сан Фелипе Нери“? Или от обикновения, като в Реал де Каторсе, преди да отидем в столицата?

— Ами според мен нито един от двата.

— Какво искаш да кажеш?

— Нито толкова скъп като първия, нито толкова евтин като втория. По-скоро като съдовете на масата в пансиона на доня Каридад.

Същите като онези, които бяха изложени на витрината, заключи той. И отново го загриза любопитството. Що за изгодна сделка можеше да се очаква от този невзрачен магазин? Нима мексиканката искаше той да се обвърже с продавач на вази и пукала? Да стане съдружник на възрастен магазинер и евентуално да го чака да предаде Богу дух, за да го наследи? И защо срещата е в единайсет вечерта, точно когато в цяла Хавана започваха гуляите, изваждаха се тестетата карти, а музикантите настройваха инструментите си, за да дадат начало на танците и нощните празненства?

Трябваше да чака до вечерта, за да получи отговор. Двайсет минути преди единайсет излезе от пансиона, отново облечен в обичайните си тъмни дрехи. На улиците цареше оживление, въпреки че наближаваше полунощ. Наложи се няколко пъти да се долепя до стената, за да не го прегази някоя от онези екстравагантни открити двуколки, които прекосяваха антилската нощ, превозвайки изискани господа и красиви жени с тъмни очи, разголени рамене, безгрижен смях и разпуснати коси с втъкнати в тях цветя. Някои от жените го изгледаха безсрамно, една му помаха с ветрилото си, друга му се усмихна.

— Проклет янки — промърмори той, спомняйки си за причината за всичките му неприятности.

Сантос Уесос отново го придружи, но този път остана отвън.

— Не мърдай от входа, ясно? — каза му той по пътя.

— Слушам, господарю. Ще ви чакам. До сутринта, ако трябва.

Беше единайсет и две минути, когато отвори вратата.

Магазинът беше тъмен и изглеждаше пуст, въпреки че в дъното блещукаше светлина и се чуваха приглушени гласове.

— Името ви, господине.

Първата му реакция бе да посегне към пистолета, който носеше за всеки случай на кръста си. Но почтителният тон на мъжа, най-вероятно обикновен роб, го успокои.

— Или само ми кажете кой ви изпраща.

— Самуел — спомни си той.

— Тогава заповядайте. Чувствайте се като у дома си, господине.

Прекоси широк коридор, покрай чиито стени имаше грубо сковани сандъци и купчини слама. Предположи, че сигурно са принадлежности за опаковане. После стигна до един двор, в единия край на който се виждаше полуотворена врата.

— Добър вечер, господа — поздрави той, като прекрачи прага.

— Добър вечер, господине — отвърнаха почти в хор присъстващите.

Обходи с бърз и зорък поглед помещението.

Първото, което забеляза, бяха рафтовете, пълни с това, което несъмнено представляваше същинската търговия, отвъд фасадата с легените, евтините вази и безвкусните фигурки на чудотворни светци. Веднага оцени качеството на стоката. Видя десетки предмети от фин порцелан, идващи от половината свят. Статуетки от Дерби и Стафордшър, отклонени от предназначението им за английска Ямайка, елени и пасторални сцени от майсенски порцелан, бюстове на римски императори, рисувани керамични изделия; имаше дори големи вази, паравани и фигурки, дошли от Изтока през Манила, заобикаляйки строгия данъчен контрол, наложен от короната в последните й колонии.

Нюхът му подсказа, че това намирисва на контрабанда.

Слухът му извести, че присъстващите — всички с много порядъчен и почтен вид — внезапно са преустановили разговора си в очакване новодошлият да се представи.

Осезанието го подкани да отдръпне пръстите си от дръжката на револвера, придобит преди години с не по-чисти методи от тези, които явно се прилагаха тук.

И накрая вкусът му нареди веднага да преглътне бучката от предпазливост, примесена с подозрителност, която предъвкваше през целия ден.

Контрабанда на луксозни декоративни изделия — това е търговията, в която госпожа Саяс искаше да го замеси, реши той. Не засягаше особено скрупулите му, нито изглеждаше нещо твърде непочтено и срамно. С толкова съдружници обаче печалбата едва ли щеше да е голяма. Това си мислеше, докато протягаше ръка и поздравяваше един по един седмината присъстващи мъже.

— Мауро Лареа, приятно ми е. — Нямаше смисъл да крие името си — всеки от тях лесно щеше да го научи на следващия ден.

Те също не скриха самоличността си: полковник от милицията, собственикът на прочутия френски ресторант „Льо Гран“, богат земевладелец, двама испанци — висши чиновници. За негова изненада, там беше и Порсио, италианският шивач, ушил ленения костюм, който Мауро бе носил през деня. И домакинът Лоренсо Новас, собственикът.

Въпреки неоспоримата стойност на предметите наоколо, помещението беше неугледно. Мебелировката се състоеше от груба дъсчена маса с две пейки, върху която имаше голяма бутилка с ром и няколко полупълни чаши, връзка пури, завързани с червена памучна лента, и две огнива с прахан — любезност на заведението, предположи Мауро.

— Е, господа…

Новас почука с кокалчетата на пръстите си по масата, призовавайки за тишина. Гласовете утихнаха, всички вече бяха седнали.

— Преди всичко искам да ви благодаря, че проявихте готовност да чуете това, което ще ви предложа в това обещаващо начинание. А сега да не губим повече време и да започнем от най-важните неща, които всички присъстващи сигурно искат да знаят. На първо място, искам да ви съобщя, че на кея в Регла вече е пуснал котва нашият кораб — бриг, построен в Балтимор, бърз и оборудван с оръжие като всички кораби, които излизаха от това пристанище, преди янките да влязат във война. От онези, които се носят като лебеди по водата, ако има благоприятни ветрове, и посрещат смело бурите. Няма нищо общо с някой едномачтов ветроход или стара шхуна както по време на обсадата на Пенсакола. Корабът е отличен, гарантирам ви. С четири модерни оръдия и с преустроени трюмове, за да се оптимизира товаренето на стоката.

Одобрителен шепот последва думите му.

— С удоволствие също трябва да ви съобщя — продължи той, — че вече имаме капитан, един мъж от Малага, с опит в този вид търговия и с интересни контакти сред агентите и превозвачите в зоната. Човек, на когото можем да гласуваме пълно доверие, а както знаете, днес такива хора вече рядко се срещат. Той вече набира персонал — лоцмани, артилерист, хирург. Скоро ще издигнат флага и боцманът ще се заеме с вербуването на моряците. За този вид търговия, както присъстващите добре знаят, екипажът обикновено е смесен…

— Сбирщина негодяи — процеди някой.

— Смели и опитни, напълно подходящи за нашата цел — отсече Новас. — Не бих им позволил да припарят до дъщерите ми, но за начинанието ни притежават необходимите умения.

На три-четири лица се появиха насмешливи усмивки. Италианският шивач се изсмя, но никой не го последва. Мауро слушаше внимателно със стиснати челюсти.

— С една дума, четиридесет енергични мъже — продължи Новас, — на които ще се плащат по осемдесет песо на месец, както и обичайните седем дуро за всяка бройка, пристигнала в пристанището в задоволително състояние. За всеки случай настоях пред капитана да подберат грижливо готвача. Ако са добре хранени, намаляваме риска от бунт.

— Ами тогава да им дадем някои от изисканите рецепти на „Льо Гран“ — подхвърли шеговито италианецът.

Никой не се засмя на шегата му. Новас подмина без внимание думите му.

— Поръчани са двеста бурета за водата — каза той. — Останалата част от продоволствието ще бъде закупено тези дни: бъчви с меласа и напитки, каци със сланина, чували с картофи, боб и ориз. Барутният склад ще бъде напълнен догоре, а един ковач приготвя всичко необходимо, за да… — направи, пауза, после се прокашля и продължи: — … за да държим товара добре закрепен, разбирате ме какво искам да кажа.

За трети път се разнесоха жестове и хрипкави звуци на одобрение.

— Кога смятате, че приготовленията ще приключат? — попита собственикът на ресторанта.

— Най-късно до три седмици. За да избегнем всякакви подозрения, корабът ще има необходимите разрешения да плава за Пуерто Рико, въпреки че после ще се отправи към познатото на всички ни местоназначение. На връщане обаче няма да хвърли котва в пристанището на Хавана. Разтоварването ще се извърши в пуст залив, близо до една захарна фабрика, където сме уредили да ги посрещнат.

— Не искам да изпреварвам събитията, но разтоварването организирано ли е? — попита единият от испанците.

— Разбира се. Ще бъде извършено с лодки, а ние, акционерите, ще отидем там по суша, за да разпределим дяловете, веднага щом ни уведомят за пристигането. После, в зависимост от състоянието на кораба, ще решим дали да го потопим, или да го ремонтираме и да го препродадем за друга операция.

Прекомерна предпазливост, помисли си Мауро Лареа. Но може би така се вършеха нещата на острова. Съвсем различно от Мексико, където контролът върху контрабандата беше много по-хлабав. Предположи, че дългите пипала на испанската бюрокрация, заплашителни и вездесъщи, изискваха такива предпазни мерки.

— Що се отнася до участието на съдружниците — продължи Новас, — напомням ви, че общата сума на сделката ще бъде разделена на десет дяла…

Мозъкът на Мауро Лареа започна да прави изчисления. Неговите пари не бяха достатъчни. Липсваше му много. Доста много.

— … от които аз, като организатор, ще взема три.

Присъстващите посрещнаха думите на Новас с одобрителни прокашляния, докато Мауро продължи трескаво да мисли. Наистина не му достигаше значителна сума. Но ако Карола Горостиса се съгласеше…

— За какви срокове говорим от началото до края на експедицията? — попита полковникът.

— За около три-четири месеца.

Сърцето му заби силно. Почти същият срок като при хладилния кораб. Ако Карола Горостиса се съгласеше да участва, може би щеше да успее. Беше рисковано, защото сроковете на Тадео Карус го притискаха като клещи, но въпреки това, въпреки всичко…

— Всичко зависи от условията за плаване, разбира се — продължи Новас — Обикновено такова пътуване не отнема повече от петдесет дни, но окончателната продължителност се определя най-вече от това дали товаренето се извършва на сушата, или от плаващи платформи близо до брега. Всичко зависи от наличието на стока в момента. Понякога се извършват отлични покупки, без да се слиза изобщо на сушата.

— На каква цена?

— Зависи от офертата. Преди се сключваха по-изгодни сделки в замяна на няколко бъчонки с тръстикова ракия, няколко ярда пъстри платове или половин дузина бурета с барут; дори за чувал, пълен с огледала и мъниста, можеше да се вземе нещо интересно. Но вече не. Превозвачите пазят със зъби и нокти интереса си като посредници и няма начин да ги заобиколим.

— А колко… колко бройки от стоката пристигат в приемливо състояние? — поиска да знае другият испанец с отсеченото произношение на метрополията.

— Като приспаднем приблизителната загуба от десет процента по време на пътуването, около шестстотин и петдесет.

Собственикът на магазина имаше готов отговор за всичко. Явно не беше новак в контрабандата.

— А печалбата каква е, когато стоката пристигне тук? — попита друг.

— Средно около петстотин песо на бройка.

Разнесе се шепот, който издаваше известно неудовлетворение. Проклети лихвари, какво искат, по дяволите? — помисли си той. За него сумата беше повече от задоволителна. Мозъкът му започна отново да пресмята.

Новас прекъсна мислите му.

— Разбира се, в някои случаи печалбата е по-голяма. Както знаете, цената зависи от възрастта, височината, общото състояние. За тези, които са непразни, може дори да се удвои.

Губеха му се някои подробности, но предпочете да не се намесва и да изчака до края.

— В други случаи печалбата може да е по-малка, обикновено заради някои повреди. Макар че по принцип говорим за невредими бройки.

Логично. Никой не би искал да купи нащърбена купа за пунш или едноръко ангелче.

— Живи, искам да кажа.

Всички се съгласиха, той свъси вежди. Какво?

Живи бройки, които се нуждаеха от бурета с вода, които струваха повече или по-малко в зависимост от общото им състояние, които можеха да загинат по време на плаването, които можеха да носят нещо в себе си. Това изобщо не се връзваше с предметите, които пълнеха рафтовете на магазина.

Освен ако… освен ако това, което корабът щеше да превозва в трюмовете си, не бяха порцеланови изделия, а нещо друго.

Тогава разбра и от устата му за малко да се изплъзне едно „Боже мили“.

Тези мъже не говореха за търговия с порцеланови пастири и ангелчета. Говореха за живи хора.

Търговия с роби в най-оголената й същност.