Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (15)

15.

Продължаваше да изчислява, докато му вземаха мерки за два костюма от суров лен и четири памучни ризи. Понсио, италианският шивач, препоръчан му от Калафат, бе колкото вещ с иглата, толкова и словоохотлив, докато го просвещаваше за модата на острова. Този мъж притежаваше рядката дарба да мери ръце, крака и рамене и едновременно с това да обяснява и сравнява с напевния си акцент начините на обличане на самите кубинци — по-леки тъкани, по-светли цветове, по-удобни кройки, и на испанците, които пътуваха между полуострова и последната си голяма колония — със сюртуци с широки ревери и грубо сукно от Кастилия.

— А сега остава да се снабдите с две сламени шапки.

— Само през трупа ми — процеди той през зъби, без да го чуе италианецът.

Не възнамеряваше да подражава на чистокръвните антилци, единствената му цел бе да направи по-поносима лепкавата горещина, докато уточни накъде ще продължи пътя си. Но заради собственото си оцеляване отстъпи частично и замени строгите филцови шапки с по-светли, по-меки и леки, с по-голям отвор и с по-широка периферия, за да го предпазват от жегата.

После започна да размишлява. И да наблюдава. Продължаваше да обмисля предложението на банкера, като същевременно разучаваше обстановката и отбелязваше магазините, покрай които минаваше, за да види какво се продава и купува в Хавана. Какви сделки се сключват, как се движат парите, къде би могъл да намери нещо достъпно, за което да се хване. Предварително знаеше, че медните мини, малко на брой и недотам богати, вече бяха в ръцете на големи американски корпорации, откакто испанската корона бе намалила регулациите преди три десетилетия. Знаеше също, че основното производство на Куба е захарта. Бялото злато задвижваше милиони: огромни плантации, в които се отглеждаше захарна тръстика, стотици фабрики за преработката й и повече от деветдесет процента от готовата продукция, заминаваща от пристанищата във всички посоки на света, за да се върне после на острова под формата на долари, лири или сребърни дуро^[1]. Следваха го отблизо кафеените плантации и плодородните долини, засети с тютюн. Резултатът от всичко това беше една много богата местна класа, която често протестираше срещу високите данъци, налагани й от родината майка, но която дори не си поставяше сериозно въпроса за независимостта си. А движещата сила, без която всичко щеше да спре и потокът от пари щеше да секне, бяха десетките хиляди роби, работещи от сутрин до вечер.

Прекоси градските стени през портата Монсерат и навлезе в по-нов и обширен район на града. Сенките под дърветата на Централния парк и къркоренето на корема му го отведоха до аркадите на едно заведение — наричаше се „Лувърът“ и имаше мраморни маси и плетени кресла, приготвени за обяд. Седна на масата, която освободиха трима униформени военни; с жест посочи на сервитьора да му донесе същата напитка, която току-що бе сервирал на двама седнали наблизо чужденци и която изглеждаше освежаващо студена.

— Веднага ще донеса шейка от мамей на господина — каза младият мулат.

А той все така мислеше. Мислеше. Мислеше.

— Господинът ще обядва ли? — попита сервитьорът, като видя изпразнената на един дъх чаша. Защо пък не, реши той.

Докато чакаше да му сервират креолското ахиако^[2], продължи да размишлява. Също и докато се хранеше и отпиваше от чашата с френско вино. Мислеше за предложението на Калафат. За Карола Горостиса. За това колко чужда му бе всяка дейност, свързана с обработването на земята — захарна тръстика, тютюн, кафе — която предполагаше освен всичко и неудобството на чакането, подвластно на естествения цикъл на събирането на реколтата. Градът беше потънал в тежка дрямка, когато той се отправи към пансиона.

— Може ли за момент, господин Лареа? — извика му собственичката, когато го чу да се качва в прохладната галерия на горния етаж.

В нея, изтегнати в хамаците и люлеещите се столове и предпазвани от слънчевите лъчи с дълги бели завеси, гостите се бяха отдали на следобедната си почивка. Вечерта, когато пристигна, той бе вечерял с тях: един каталонец, представител на предприятие за хартиени продукти, един як американец, който изпи цяла кана португалско червено вино, един преуспял търговец от Сантяго де Куба, дошъл на посещение в столицата, и една обемиста холандка, чийто език никой не разбираше, поради което целта на пребиваването й на острова така и остана неизвестна.

Вървеше към стаята си, когато доня Каридад го спря. Беше възпълна жена в зряла възраст, облечена в бяло от главата до петите като повечето жени в Хавана, със сиви нишки в гарвановочерната си коса и маниери на жена, свикнала да се движи уверено въпреки силното си накуцване. Бяха му казали, че е бивша любовница на главен хирург от испанската армия. Не получила пенсия като вдовица, но й завещал къщата, за огромно неудоволствие на законното семейство на покойника в Мадрид.

— Късно сутринта пристигна нещо за вас.

Взе от близката маса запечатан с червен восък плик. На лицевата страна бе написано името му; задната беше празна.

— Някакъв кочияш го е връчил на една от мулатките ми.

Той го прибра в джоба си с престорен израз на безразличие.

— Искате ли да изпиете чаша кафе с останалите гости, дон Мауро?

Извини се с някаква баналност. Предполагаше кой му изпраща писмото и нямаше търпение да го прочете.

Предположението му се оказа вярно. Карола Горостиса отново му пишеше. И за негова изненада бе приложила и покана. За същата вечер в театър „Такон“. „Дъщеря на цветята, или всички са обезумели“ от Хертрудис Гомес де Авелянеда. Надявам се да харесвате романтичния театър. Насладете се на представлението. Аз ще ви потърся, гласеше писъмцето.

В интерес на истината романтичният театър му беше напълно безразличен. Дори не изпитваше любопитство към „Такон“, въпреки че, както всички твърдяха, бил великолепен. Бе наречен на името на бивш испански капитан–генерал, споменът за когото все още беше жив на острова.

— Отново ли отивате на бал в Ел Серо, господин Лареа?

Въпросът прозвуча зад гърба му няколко часа по-късно, когато се бе свечерило и в галерията вече бяха запалили първите свещи, а дворът ухаеше на току-що полети цветя. Откъде, по дяволите, знае тази жена къде отивам, помисли си той, като се обърна. Но още преди да успее да отговори на доня Каридад, тя самата, след като го огледа одобрително, каза:

— В Хавана нищо не остава незабелязано, господине. Още повече когато става дума за представителен и заможен мъж като вас.

Отново бе облякъл фрак, току-що се бе изкъпал. Косата му още беше влажна, а кожата му ухаеше на сапун. Много му се искаше да й отвърне: „Гледайте си работата и ме оставете на мира“, но се сдържа, първо, защото нямаше да бъде в тон с официалното му облекло, и второ, защото предусещаше, че е по-добре да я запази като свой съюзник, в случай че възникнеше нужда от помощта й.

— Само че този представителен и заможен мъж, както твърдите, за съжаление, не отива на никакъв бал тази вечер.

— А къде, ако може да попитам?

— В театър „Такон“.

Тя се приближи до него, влачейки без ни най-малко смущение куция си крак.

— Знаете ли, че има една хаванска поговорка, която всички наши гости научават?

— С нетърпение очаквам да я чуя.

— Три неща има в Хавана, за които всички милеят: Ел Моро, Ла Кабаня и на „Такон“ полилеят.

Беше зърнал за пръв път Ел Моро и Ла Кабаня — крепостите на входа на пристанището — от борда на „Цветето на Лянес“ при пристигането си. Бяха пред очите му всеки път, когато стъпките му го водеха към залива. За да види огромния кристален полилей на „Такон“, който се спускаше от високия таван, само трябваше да изчака двуколката, която го закара до театъра.

Настани се в едно от креслата в партера, следвайки инструкциите в получената бележка. Поздрави с любезно кимване съседите си отляво и отдясно и после огледа обстановката. Не го впечатлиха особено декорациите в бяло и златисто на петте внушителни балкона, нито тапицираните с кадифе парапети на ложите. Почти не обърна внимание дори на митичния полилей. Единственото, което търсеше сред стотиците присъстващи, които постепенно заемаха местата си, беше лицето на Карола Горостиса. Обходи с поглед останалите кресла на партера, ложите, галерията, дори самата сцена. Даже за малко да поиска назаем бинокъла със седефени инкрустации, който пищно облечената зряла дама до него държеше в скута си, докато шепнеше нежно на ухото на спътника си — младеж с къдрави бакенбарди, с петнайсет-двайсет години по-млад от нея.

С усилие успя да се сдържи. Спокойно, приятелю — каза си. —_Спокойно. Ще се появи._

Тя не се появи, но един портиер му предаде бележката й точно в момента, в който светлините в огромната зала започнаха да гаснат. Разгъна бързо листа и успя да го прочете, преди и последната светлина да угасне: Преддверието към ложата на графовете Касафлорес. През антракта.

Не би могъл да каже дали представлението беше прекрасно, приемливо или ужасно. Единственото определение, което му хрумна, бе, че е непоносимо дълго. Или така му се стори, може би защото бе погълнат от мислите си и почти не обърна внимание на заплетената интрига, нито на школуваните гласове на актьорите. Веднага щом ръкоплясканията изпълниха залата, той стана.

Преддверието, в което Горостиса му бе определила среща, се оказа разкошен, немного голям салон, в който домакините, съгласно обичая, предлагаха закуска на приятелите си по време на антракта. Никой не го попита кой е, нито кой го е поканил, когато прекоси с привидно уверени стъпки тежката кадифена завеса. Чернокожите роби, облечени с обичайната пищност, разнасяха подноси, отрупани с напитки и кани с вода, в които плуваха кубчета лед, и кристални чаши с освежителни напитки от гуава и черимоя. Авторката на бележката скоро се появи, облечена в ослепителен тоалет от червен сатен, с разкошна огърлица от рубини и с цветя в гъстата черна коса. За да не мине незабелязана. Особено от него.

Може би вече го бе видяла, но в продължение на няколко минути не му обърна никакво внимание. Той нетърпеливо чакаше, като от време на време разменяше поздрав с някого, с когото се бе запознал на бала в дома на Касилда Барон в Ел Серо, или чието лице му изглеждаше смътно познато.

Най-после тя се приближи до него, придружена от две приятелки, и умело успя да отведе групичката в един ъгъл. Размениха комплименти и баналности за представлението, за великолепието на театъра, за внушителната осанка на главната актриса. След общите приказки приятелките, предупредени от едно прокашляне на госпожа Саяс, се шмугнаха сред присъстващите, прошумолявайки с коприната и тафтата на тоалетите си. Едва тогава сестрата на бъдещия му сват се обърна към него:

— Научих нещо, което може би ще ви заинтересува. Зависи обаче доколко страдате от скрупули.

Той повдигна въпросително вежда.

— Мястото не е подходящо, за да ви съобщя подробности — добави тя, като сниши глас. — Отидете утре вечер в магазина за порцеланови изделия „Новас“ на улица „Обрапия“. Ще се проведе една среща точно в единайсет. Кажете, че отивате от името на Самуел.

— Кой е Самуел?

— Един евреин лихвар извън градските стени. Да кажеш, че отиваш от негово име, е все едно да заявиш, че отиваш от името на епископа или на капитан-генерала — нещо, което може да е и вярно, а може и да е лъжа. Но всички познават Самуел, така че никой няма да се усъмни, че той ви е изпратил там.

— Кажете ми за какво става дума.

Тя въздъхна и въздишката й повдигна почти неприлично разголената й от дълбокото деколте гръд.

— Ще разберете подробности на срещата.

— А вие с мъжа ви?

Тя премигна, сякаш не бе очаквала толкова прям въпрос. Шум от отваряне на бутилки, смехове, гласове и звънтене на стъкло се носеха в лепкавия зноен въздух.

— Ние какво?

— Ще участвате ли с мъжа ви в тази сделка?

Тя се изсмя сухо.

— Дори не сме си го помисляли.

— Защо, щом става дума за една добра възможност?

— Защото не разполагаме в този момент с налични средства.

— Не забравяйте, че имате наследство.

— А вие не забравяйте, че не искам мъжът ми да знае за него по лични причини, които бих искала да запазя за себе си.

Не ме интересуват причините ви, госпожо. Нямам намерение да се меся в брачните ви проблеми — помисли си той. — Единственото, което ми трябва в момента, са парите ви, Карола Горостиса. Съпругът ви, неприятностите и машинациите ви изобщо не ме интересуват.

— Мога да вложа парите ви вместо вас, без никой да разбере — каза на глас той. — Да ги умножа.

На лицето й застина каменна усмивка. Безжизнена усмивка, с която прикриваше стъписването си.

— Предлагам да обединим капиталите си и да действам в интерес на двамата — поясни Мауро Лареа, като не й даде време за отговор. — Ще обмисля, разбира се, и сделката, за която не искате да говорите в момента, но предварително ви казвам, че аз също имам солидно и изгодно предложение. С гарантирана печалба.

— Това е твърде рисковано, та аз почти не ви познавам — прошепна тя.

Започна да си вее с великолепно ветрило от пера на марабу. Кораловочервено като цвета на роклята й. Успя обаче мигновено да се съвземе, каменната й усмивка се съживи и тя отново започна да раздава поздрави наляво и надясно.

Той продължи да настоява, пренебрегвайки усърдното й старание да се преструва пред гостите. Твърдо, убедително. Това беше единственият му коз. И сега беше моментът да го изиграе.

— До три месеца ще започнат да идват първите печалби, инвестицията ще се увеличи неколкократно, а аз ви гарантирам пълна конфиденциалност. Мисля, вече ви доказах, че може да разчитате на мен. Ако исках да се възползвам от парите ви, досега да съм го направил, не са ми липсвали възможности. Просто ви предлагам да ги вложа вместо вас. И двамата ще спечелим от това, уверявам ви.

Виждал съм те да поставяш пистолета си върху масата пред войници, закалени в безброй битки, за да договориш с тях цената на превоза на среброто. Виждал съм те да се съюзяваш с дявола, за да получиш концесията за мина, на която си хвърлил око; виждал съм те да напиваш противниците си, за да измъкнеш информация от тях за някоя богата жила. Но никога не съм предполагал, че ще стигнеш дотам да притискаш една жена, за да й вземеш парите, негоднико. Гласът на Андраде отново отекваше в съзнанието му със същото упорство, с което той някога бе разбивал рудата в мините. С груба сила, с ярост. Дългите години, които бяха прекарали заедно, го бяха научили да предвижда реакциите на пълномощника си и сега той неумолимо го преследваше в мислите му.

Не се възползвам от никого — мислено му възрази той, докато Карола Горостиса хапеше долната си устна, обмисляйки предложението му. — Не съблазнявам простодушната Фауста Колеха. Тази жена не е кротка овчица, която един мъж може да измами, за да я вкара в леглото си или да я накара да се влюби в него. Знае какво иска, какво е в неин интерес. А и тя първа се опита да се възползва от мен.

А какво ще правиш с мъжа й, безумецо? — не преставаше да му натяква призракът на Андраде. — Какво ще стане, ако Саяс научи какви ги вършиш с жена му?

Ще мисля за това, когато му дойде времето. Сега се махай, моля те. Остави ме на мира най-после.

— Помислете си. Съдружниците са сериозни хора — настоя той, после доближи уста до ухото й и прошепна: — Доверете ми се.

Когато се отдръпваше от нея, воден от някакъв инстинкт за самосъхранение, той обърна глава към входа. Точно в този момент видя Густаво Саяс да отмята кадифената завеса и да прекрачва прага. С пура в устата, с надменен вид и мрачно изражение.

Погледите на двамата мъже не се срещнаха в упор, но се докоснаха. За миг, почти недоловимо, но явно и за двамата. Като две коли, които се движат в противоположни посоки по някоя тясна улица в Хавана, като двама души, които влизат едновременно през една врата, застанали ребром. После и двамата мигновено отклониха погледите си.

Салонът вече беше препълнен и Карола Горостиса беше изчезнала в тълпата. Телата се притискаха едно към друго най-безсрамно — рамене към гърбове, хълбоци към ханшове и женски бюстове към мъжки ръце — в безпорядък, който очевидно не смущаваше никого и в който не можеше да се различи кой с кого е, в коя групичка и в какъв разговор участва. Може би сред това човешко гъмжило Саяс не бе забелязал, че жена му и този непознат си бяха шушукали тайно от останалите гости.

Мауро Лареа не остана за втората част на представлението. Доизпи последната си чаша, изчака всички да излязат и докато се ядосваше, че не е успял да изтръгне едно решително „да“ от сестрата на бъдещия си сват, се загледа в картините, окачени на стените: сцени с донжуановци и клоуни, драматични баритони и припаднали девици с дълги коси, над които ридаеше млад красавец.

Когато се увери, че всички отново са заели местата си и че легендарният полилей на театър „Такон“ е угаснал и тишината е обвила театъра като огромна пелена, той слезе тихо по мраморното стълбище, излезе и потъна в мрака на тропическата нощ.