Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (14)

14.

Почти не успя да заспи, прехвърляйки в главата си случилото се предната вечер. Преценяваше, спореше със себе си. Накрая реши да престане да мисли — нямаше време за губене, трябваше да действа. Беше безсмислено да умува върху нещо, което вече беше свършен факт.

Излезе със Сантос Уесос рано. Първата му цел беше да намери сигурно място, където да депозира парите на графинята, собствения си оскъден капитал и наследството на Горостиса, което за момента оставаше у него. Може би трябваше да попита собственичката на пансиона за някоя вдъхваща доверие търговска къща, но предпочете да не привлича вниманието. В този пристанищен град всичко изглеждаше твърде объркано, така че беше по-добре да не дава повече информация от необходимата.

Отбеляза колко неподходящи за тропическите температури са дрехите му от превъзходно английско сукно, докато обикаляше лабиринта от тесни улички в сърцето на Хавана. Изобщо не приличаха на улиците, по които ежедневно минаваше в град Мексико. „Емпедрадо“, „Агуакате“, „Техадильо“, „Агиар“. И внезапно — площад. „Сан Франсиско“, Площадът на Исус, Старият площад, Площадът на катедралата. Всичко объркано в невероятна смесица от архитектурни стилове и човешки дейности — магазини за сушена риба треска на партерния етаж на пищни къщи, вехтошарски сергии и кинкалерии, съжителстващи стена до стена с аристократични домове.

Тръгна по улица „Обиспо“, изпълнена с хора, викове и остри миризми. Пресече „Сан Игнасио“ и пое по „О‘Райли“, където, както се твърдеше, жилищата и заведенията стрували над унция злато за квадратен метър. Тесни улички, които образуваха почти идеален квадрат и в които се усещаше мирис на море и кафе, на грейпфрут и на пот от безброй тела, смесен с миризмата на риба, сяра и жасмин. Навсякъде властваше лепкава влага, която сякаш можеше да се разреже с нож. Оглушителна глъч изпълваше въздуха с викове и смехове — от ъгъл на ъгъл, от файтон до файтон, от балкон до балкон.

Пъстрите платнени навеси на магазините прецеждаха безпощадните слънчеви лъчи и хвърляха приятна сянка. Докато криволичеше из уличките, навсякъде му се налагаше да лавира между безброй разнолики минувачи: деца, кучета и носачи, разносвачи, търговци на плодове и вехтошари, продавачи, които носеха стоката си до двуколките с високи колела — в тях чакаха дамите и младите госпожици, които дори не си правеха труда да стъпят на земята, за да напазаруват.

След като влезе в няколко търговски къщи, които отхвърли, опрян единствено на интуицията си, третият опит в една къща на улица „Офисиос“ се оказа успешен. Банкерска къща „Калафат“ гласеше надписът върху емайлираната табела. Собственикът — с монголски мустаци, бяла пухкава коса и доста години зад гърба си — го прие, седнал зад внушително махагоново писалище. На стената зад него маслена картина, изобразяваща пристанището на Палма де Майорка, напомняше за вече далечния произход на фамилията му.

— Възнамерявам да депозирам временно един капитал — обяви Мауро Лареа.

— Няма да преувелича, ако ви кажа, че трудно бихте могли да намерите на целия остров по-добро място от това, приятелю. Моля ви, седнете, ако обичате.

Обсъдиха комисионите и лихвите, като всеки любезно дърпаше чергата към себе си. След като се споразумяха, преброиха парите. Последваха подписите и прелюдията към сбогуването след пазарлъка, в който и двамата печелеха по нещо и никой не губеше нищо.

— Излишно е да казвам, господин Лареа — заяви банкерът, — че съм изцяло на ваше разположение, ако имате нужда от консултация по какъвто и да е местен въпрос, свързан със сделките, които смятате да предприемете.

Нюхът му вече бе подсказал, че този мъж с испански паспорт, с мускули като на пристанищен докер, с говор, който беше нещо средно между този на Лопе де Вега и правнука на Монтесума, и с остър търговски усет като на ямайски пират би могъл да се превърне в негов постоянен клиент.

Бих продал душата си на дявола, за да разбера какви са тези сделки, друже, помисли си Мауро Лареа.

— Разбира се — отвърна уклончиво той, като стана. — Засега ще съм ви благодарен, ако ми препоръчате някой добър шивач.

— Италианецът Порсио, на улица „Компостела“. Кажете му, че аз ви пращам.

— Добре, благодаря ви много.

Вече беше прав, готов да си тръгне.

— След като решихме въпроса с облеклото ви, уважаеми дон Мауро, питам се дали няма да ви заинтересува една моя препоръка за изгодно вложение.

С удоволствие би се изсмял пред внушителния мустак на дон Хулиан Калафат. Знаете ли, уважаеми господине? — искаше му се да му каже. — От целия този капитал, който ви поверявам и който ме представя във вашите очи като въшлив с пари чужденец, дори една пета част не е моя. А и нея я имам, след като ипотекирах къщата си при един лихвар, който копнее да ме види паднал в калта. При все това се сдържа да му отговори и изчака банкерът да продължи.

— Уверявам ви, че ако вложите тези пари в подходящи операции, печалбата ви ще бъде повече от изгодна.

Вместо да изчака незабавен отговор, старата лисица Калафат му предостави няколко минути за размисъл, докато вадеше от една кутия две пури от региона Вуелта Абахо. Бавно ги опипа, за да прецени степента им на влажност, после ги помириса и накрая му предложи едната, която той прие.

Без да разменят дума, всеки отряза върха на своята пура със сребърен резач. После, потънали в продължително мълчание, ги запалиха с дълга кедрова клечка.

Накрая Мауро Лареа, сдържайки нетърпението си, седна отново пред писалището.

— Е, кажете.

— Тези дни — каза банкерът, като издиша първите кръгчета дим — приключваме сделка, в която единият от съдружниците наскоро се оттегли. И която може да ви заинтересува.

Мауро Лареа преметна крак връз крак и се настани удобно в креслото. После отново всмукна от пурата — бавно, дълбоко, сякаш беше господар на света. Добре — каза си той, — нищо не губя, като те изслушам, старче.

— Целият съм слух.

— Хладилен кораб.

— Моля?

— Изобретение на един германец. Англичаните също разработват тази техника, но още не са я приложили на практика. За превоз на прясно телешко месо от Аржентина до Карибите. Съхранено в отлично състояние, готово за консумация, без да се налага да е предварително осолено като жилавото сушено месо, което дават на негрите.

Отново всмукна от пурата. Жадно.

— И точно какво е предложението ви?

— Да се включите в командитното дружество с една пета от общия капитал. Ще станем петима съдружници, ако се присъедините. Ако откажете, аз ще поема тази част.

Не знаеше какъв е потенциалът на сделката, но съдейки по размера на вложението, ставаше дума за нещо голямо. И инстинктът му нашепваше да се довери сляпо на Калафат. Затова пресметна цифрите светкавично. И както се очакваше, сметките му не излязоха. Нито дори като събра парите на графинята и своите.

При все това… Може би… Златните дублони в кожените торбички, които му бе връчил Ернесто Горостиса и които сега бяха върху писалището на Калафат, сякаш го привличаха като магнит.

А ако предложеше на сестра му да инвестира с него? Да делят поравно, да станат съдружници?

Ти си луд, луд, луд! — щеше да му извика Андраде, ако беше с него. — Не можеш да рискуваш, Мауро; не се впускай за нищо на света в нещо, което не си в състояние да изпълниш. Заради децата ти, приятелю, моля те заради децата ти, бъди предпазлив, не се обесвай на първия стълб по пътя.

Не ми говори за предпазливост, Андраде, изслушай ме — възрази той мислено на думите на пълномощника си. — Може би това не е толкова откачено, колкото изглежда на пръв поглед. Нещо притеснява тази жена, снощи го видях в очите й, но няма вид да се нуждае отчаяно от пари. Може би по някаква причина иска да скрие този капитал от мъжа си. Сигурно за да не го профука или пък за да не го вземе със себе си, когато отпътува.

А ако брат й научи? Ако го сподели с бъдещия тъст на сина ти? — Това щеше да го попита пълномощникът му, но той имаше отговор и на този въпрос:

Длъжница ми е, затова ще мълчи. А ако си развърже езика, аз ще се оправя с Ернесто, той има повече доверие на мен, отколкото на нея.

Щеше да приведе тези аргументи в своя защита, ако пълномощникът му беше пред него. Но понеже го нямаше, той не каза нищо и изчака Калафат да продължи.

— Вижте, Лареа, ще бъда откровен с вас. Този наш остров в най-скоро време ще отиде по дяволите, така че за всеки случай искам да потърся възможности и извън него. Тук всички живеят безгрижно, като си въобразяват, че ще сме вратата към Новия свят вовеки веков и че захарната тръстика, тютюнът и кафето ще ни носят печалби до края на света. Никой, освен неколцина прозорливи люде, не си дава сметка какво я очаква най-красивата перла в испанската корона. Всички отвъдморски испански колонии станаха независими и поеха по собствен път и скоро и ние ще прережем пъпната връв. Въпросът е как ще го направим и накъде ще тръгнем след това.

Цифрите все така танцуваха в главата на миньора под формата на математически операции — какво имам, какво дължа, какво мога да получа. Бъдещето на Куба в този момент твърде малко го интересуваше. От любезност обаче се престори, че слуша с интерес.

— Предполагам, че положението е както в Мексико преди независимостта: метрополията налага твърде високи данъци и упражнява строг контрол и всички трябва да спазват законите, които тя ви диктува.

— Точно така. Но положението тук не е така сложно, както в Мексико. Тук всичко е по-просто и имаме само три реални възможности за бъдещето. И ще ви призная, че не знам коя от коя е по-лоша.

По същество, дон Хулиан. За хладилния кораб. Стига сте се отклонявали и ми говорете за него.

Банкерът обаче изобщо не подозираше за тревогите на новия си клиент и продължи да обсъжда несигурното бъдеще на острова:

— Първото решение е това, което защитава олигархията — да останем завинаги свързани с полуострова, но да постигнем по-голямо представителство в испанския парламент. Всъщност най-едрите собственици вече влагат милиони, за да си създадат контакти в Мадрид.

От любезност отново бе принуден да вметне нещо:

— Но те ще бъдат най-облагодетелстваните от независимостта. Ще престанат да плащат налози и данъци и ще търгуват по-свободно.

— Не, приятелю, не — отвърна Калафат. — Независимостта за тях ще бъде фатална, защото ще сложи край на робството. Ще изгубят огромните средства, вложени в закупуването на роби, а без африканската работна ръка, която им работи по шестнайсет часа на ден на плантациите, бизнесът им няма да издържи дори три седмици. И вижте каква ирония, те в известен смисъл също са заробени от робите си. Собствените им роби им пречат да искат независимост.

— Значи, в такъв случай никой не иска независимост?

— Напротив, но почти като някаква утопия — една либерална и по възможност светска република, в която робството не съществува. Красив идеал, издигнат от философстващите патриоти в масонските им ложи по време на тайните им срещи и в нелегалния им печат. Мисля обаче, че това е просто една илюзия. Истината в момента е, че нямаме нито сили, нито институции, за да живеем без опека. Няма да мине много време и отново ще попаднем под друга чужда власт.

Той вдигна въпросително вежда.

— Съединените американски щати, уважаеми дон Мауро — продължи Калафат. — Куба е главната им цел извън континента. Винаги сме били тяхна мишена. Сега са възпрени от собствената им Гражданска война, но веднага щом престанат да се избиват помежду си, заедно или поотделно ще обърнат отново поглед към нас. Ние заемаме стратегическо положение срещу бреговете на Флорида и Луизиана и над три четвърти от захарната ни продукция заминава на север. Тук хората им се възхищават и те се чувстват като у дома си. Няколко пъти са предложили на Испания да ни купят. Никак не са доволни, че голяма част от потока от долари, които те плащат, за да подсладят чая и бисквитите си, отива в хазната на короната под формата на данъци, разбирате ли?

Отново проклетите гринговци.

— Напълно, господин Калафат. Значи, дилемата на Куба е дали да продължи да е обвързана с алчната родина майка, или да премине в ръцете на търгашите от Севера.

— Освен ако не се случи най-лошото.

Банкерът свали очилата си, сякаш те му тежаха въпреки леката златна рамка. Постави ги внимателно върху писалището, после го погледна с късогледите си очи и поясни:

— Бунтът на негрите, приятелю. Въстание на робите, подобно на избухналото в Хаити в началото на века, когато извоюваха независимостта си от французите. Това е най-големият страх тук, нашият вечен призрак — че негрите ще ни унищожат. Неизменният кошмар в целите Кариби.

Той кимна с разбиране.

— Така че отвсякъде сме прецакани — добави кубинецът, — ако ми позволите да се изразя така.

Разбира се, че изразът не го скандализира, но го впечатли прозорливостта, с която Калафат му бе описал перспективите.

— А през това време — продължи с лека ирония — ние си стоим тук, в Перлата на Антилите, забавляваме се в разкошните си салони и танцуваме кадрил, потънали в леност, показност и дребнавост. Всичко е така на този остров — няма съзнание, няма морални ценности. За всичко си имаме извинение, оправдание или претекст. Ние сме нещо като временен бивак на повърхностни и безотговорни търговци, погълнати единствено от настоящето — никой не го е грижа да даде солидно образование на децата си, няма дребни собственици, почти всички търговци са чужденци, богатствата се разпиляват като пясъчни зърна на някоя игрална маса и много рядко някой бизнес стига до второ поколение. Ние сме жизнерадостни, симпатични и щедри, дори страстни, но нехайството накрая ще ни изяде главите.

Интересно — помисли си той. — Точен и нахвърлян с няколко щрихи портрет на острова. А сега, господин Калафат, давайте по същество. Банкерът сякаш прочете мислите му.

— Затова ви предлагам да станете акционер в това начинание. Вие сте мексиканец. Или помексиканчен испанец, както ми обяснихте. Богатството ви идва от Мексико и вие ще се върнете там, в една братска и независима страна, а мен точно това ме интересува.

— Простете невежеството ми, но все още не разбирам причината.

— Щом аз ви помагам сега тук и ви предлагам участие в доходно начинание, то съм сигурен, че и вие ще ми протегнете ръка във вашата страна, ако нещата на острова се объркат и се наложи да търся нови територии.

— В момента положението в Мексико не е особено благоприятно за инвестиции.

— Знам това. Но все някога ще се оправи. Вие имате огромни богатства, които още не са разработени. Затова ви предлагам да се включите в начинанието ни. Днес за теб, утре за мен, както гласи поговорката.

Десетилетия гражданска война, празна държавна хазна, сериозни търкания с европейските велики сили. Такава беше реалната картина, която беше оставил във втората си родина. При все това не каза нищо. Щом банкерът предвиждаше едно по-светло бъдеще, той не възнамеряваше да му отваря очите за сметка на собствения си интерес.

— Кога според вас биха могли да се очакват първите приходи от търговията със замразено месо? — попита той, насочвайки разговора към прагматичната му страна. — Простете откровеността ми, но в момента не знам колко време ще остана в Куба и бих искал да разполагам с тази информация.

— Около три месеца, докато получим първия товар. Може би три месеца и половина, зависи от състоянието на морето. Всичко останало е готово — машини, разрешения…

Три месеца, три месеца и половина. Точно колкото му бяха необходими, за да изплати първата вноска от дълга си. Спомни си немощния и алчен Тадео Карус, молещ се на Девата от Гуадалупе да му даде още малко живот, за да може да види сгромолясването му. И Димас, сакатия му син, броящ балконите на къщата му в нощта. И Нико, скитащ се из Европа или поел пътя към Мексико.

— И за каква печалба говорим, дон Хулиан?

— Приблизително петкратна на инвестицията.

За малко да извика „С вас съм, старче!“. Това можеше да бъде окончателното му спасение. Проектът изглеждаше обещаващ и надежден. Калафат също. А срокът беше достатъчен, за да получи парите и да се върне в Мексико. Цифрите и датите танцуваха в главата му, докато гласът на пълномощника му отново проехтя отдалече: Подкупи някой служител на доковете, за да си затвори очите за някой товар, участвай в контрабанда, ако се наложи; по-лоши неща сме вършили с теб в миналото, когато вземахме с измама живака за мините. Но не повличай със себе си една жена, която познаваш зад гърба на мъжа й, негоднико. Не си играй с огъня, за бога.

— Колко време ми давате, за да си помисля?

— Не повече от два дни. Двама от съдружниците се готвят да заминат за Буенос Айрес и всичко трябва да е уредено, преди да отплават.

Той се изправи, опитвайки се да укроти хаоса от цифри и гласове в главата си.

— Ще ви дам отговор възможно най-бързо.

Калафат му стисна ръката.

— Ще чакам, приятелю.

— Млъкни, Андраде! — извика той, докато излизаше на улицата и притваряше очи, полузаслепен от ярката обедна светлина. Пое дълбоко въздух и усети миризмата на йод.

Млъкни най-после, приятелю, остави ме да помисля.