Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (13)

13.

Разпознаха се отдалече, но никой от двамата не даде знак, че е така. Миг по-късно, когато ги представяха, двамата размениха бърз поглед и сякаш безмълвно си казаха едно и също: „Значи, това сте вие“.

Въпреки това му подаде облечената си в ръкавица ръка с престорено ледено безразличие.

— Карола Горостиса де Саяс, приятно ми е — прошепна тя безстрастно, като човек, който рецитира отдавна забравено стихотворение или присъства на неделна литургия.

Имаше лека прилика с брат си, може би в начина, по който си отваряше устата, когато говореше, или в острия профил на носа й. Беше без съмнение хубава, прекалено наконтена, помисли си Мауро Лареа, докато целуваше сатенената ръкавица. Водопад от топази украсяваше бюста й; в събраната й в кок гъста черна коса бяха забодени две екзотични щраусови пера в тон с роклята й.

— Густаво Саяс, ваш покорен слуга.

Тези думи бяха произнесени от съпруга й, който стоеше до нея. Със светли воднисти очи и кестенява коса, сресана назад. Висок, представителен, по-млад, отколкото бе предполагал. Кой знае защо Мауро Лареа си го бе представял на възрастта на свекъра на Мариана, със седем-осем години по-възрастен от него самия. Мъжът, който сега стоеше пред него, едва беше прехвърлил четиридесетте, въпреки че ъгловатото му лице носеше следите от доста бурен живот.

След протоколните поздрави двамата съпрузи му обърнаха гръб и се отправиха към салона за танци. Нейните намерения обаче бяха съвсем ясни: не искаше по никакъв начин мъжът й да знае кой е този непознат.

Да бъде както тя желаеше. Сигурно си имаше своите основания, каза си Мауро Лареа. Надяваше се все пак скоро да го уведоми какво иска от него. Продължи да стиска ръцете на други гости, които му представяше домакинята, като се опитваше да запомни имената и лицата на многобройните знатни креоли и дошлите от полуострова — и едните, и другите испанци от два тясно свързани свята. Аранго, Ехеа, О’Фарил, Басан, Санта Крус, Пенялвер, Фернандина, Мирасол. „Приятно ми е, да, от Мексико, за мен е удоволствие да се запознаем“; „Не, не съм мексиканец, испанец съм“. „Приятно ми е, благодаря, за мен също е удоволствие.“

Мирис на пари се носеше в атмосферата на великолепната извънградска вила в Ел Серо, изискан район, в който много членове на хаванската олигархия бяха издигнали огромните си къщи, след като бяха напуснали старите дворци, намиращи се в рамките на градските стени, където семействата им бяха живели поколения наред. Разточителството и пищността личаха в тъканите и накитите, които носеха дамите; в златните копчета за ръкави, в галоните и почетните ленти, украсяващи гърдите на господата; в мебелите от скъпоценно дърво, в тежките завеси и пръскащите искряща светлина лампи. Ослепителният блясък на последния бастион на залязващата испанска империя, помисли си Мауро Лареа. Само бог знаеше колко време й оставаше на короната да го изгуби.

Салонът се изпълни с двойки, танцуващи под звуците на оркестър от чернокожи музиканти. Около тях гостите разговаряха на групички. Армия от роби, облечени с великолепието на бригадни генерали, се движеха сред гостите, като сервираха шампанско и пазеха равновесие със сребърните подноси, отрупани с деликатеси.

Съзерцаваше сцената — гъвкавите тела на красивите креолки в ритъма на сладникавата музика, съблазнителното полюшване на дългите поли. Всичко това обаче не го вълнуваше особено. Всъщност чакаше Карола Горостиса — въпреки привидното й безразличие — да му даде някакъв знак.

Не се лъжеше. Половин час по-късно едно женско рамо се отърка доста безцеремонно в гърба му.

— Явно танците не ви вълнуват особено, господин Лареа. Може би свежият въздух в градината ще ви се отрази добре. Излезте дискретно, ще ви чакам.

След като му прошепна тези думи на ухото, мексиканката отмина с полюшваща се походка, веейки си с разкошно ветрило от марабу.

Огледа салона, преди да я последва. Съзря мъжа й в една многобройна групичка. Изглеждаше така, сякаш мислите му бяха на съвсем друго място. По-добре. Насочи се към един от изходите и излезе през големите врати с витражи. В тъмнината, сред кокосови палми и лаврови дървета, опрени на балюстрадата или седнали на мраморните пейки, няколко двойки си говореха шепнешком. Съблазняваха се, отхвърляха се, помиряваха се или се кълняха лицемерно във вечна любов.

Встрани от тях различи силуета на Карола Горостиса: богато надиплената пола, пристегнатата талия, пищната гръд.

— Сигурно знаете, че нося нещо за вас — каза той вместо поздрав.

Тя сякаш не го чу. Запъти се към дъното на градината, без да се интересува дали той я следва. Когато се отдалечи достатъчно от къщата тя се обърна.

— А аз искам да ви помоля за нещо.

Така и предполагаше. Предчувстваше го още откакто получи бележката й в пансиона на улица „Меркадерес“. Там бе отседнал предния ден, когато пристигна в Хавана след няколко дни на мъчително пътуване. Можеше да избере някой от многобройните хотели в този пристанищен град, който ежедневно посрещаше и изпращаше тълпи от хора. Когато обаче му споменаха за един удобен и с чудесно местоположение пансион, той се спря на него. Щеше да му излезе по-евтино, ако престоят му се удължеше, а и щеше да усети по-добре пулса на града.

Рано сутринта в първия си ден на острова, желаейки да се освободи час по-скоро от поетите ангажименти, той бе изпратил Сантос Уесос на улица „Тениенте Рей“, в дома на Карола Горостиса, с кратко писъмце, в което я молеше да го приеме. Какво бе учудването му, когато слугата му донесе отказ, написан по всички правила на протокола, с красив почерк: Скъпи приятелю, дълбоко съжалявам, че не мога да ви приема тази сутрин… Към празнословните извинения обаче бе прикрепена покана. За бал, който щеше да се състои същата вечер. В жилището на вдовицата Барон, близка приятелка на долуподписаната, както се изясняваше в бележката. Една двуколка, собственост на домакинята, щеше да го вземе от пансиона в десет вечерта.

Препрочете бележката няколко пъти пред втората си чаша черно кафе, седнал между разкошните палми в двора, където сервираха закуската на гостите. Объркан, той се опита да я разтълкува. Това, което прочете между редовете, бе, че сестрата на бъдещия му сват Ернесто Горостиса иска на всяка цена да го държи далече от дома си. Не желаеше обаче да пропусне възможността да го види, за което предлагаше по-неутрално място.

Беше полунощ, когато най-после се срещнаха лице в лице в полумрака на градината.

— Искам да ви помоля за нещо — продължи тя. — За момента да задържите във вас това, което брат ми изпраща.

Въпреки тъмнината тя явно забеляза недоумението му.

— Най-много две-три седмици. Докато мъжът ми довърши едни проучвания. Обмисля… обмисля дали да предприеме едно пътуване. И предпочитам да не знае нищо, докато не вземе решение.

По дяволите — помисли си той. — Само това ми липсваше, семейни проблеми.

— В името на приятелството, което свързва семействата ни — продължи тя, — ви моля да не ми отказвате, господин Лареа. От писмото на Ернесто, което едва вчера получих, разбрах, че с брат ми ще се сродявате.

— Надявам се — каза той лаконично. И споменът за Николас и за бягството му отново го прободе като нож.

Тя се усмихна горчиво под пласта пудра от стрити на прах яйчени черупки.

— Спомням си годеницата на сина ви като новородена, увита в дантели в люлката си. Беше единственото същество, с което се сбогувах, когато напуснах Мексико. Никой в семейството не одобри решението ми да се омъжа за испанец и да замина за Куба.

Докато разказваше без свян подробности от личния си живот, които той вече знаеше от брат й Ернесто, Карола Горостиса няколко пъти обърна глава към къщата. Зад големите стъклени прозорци се виждаха фигурите на гостите под златистата светлина, разпръсквана от полилеите и свещниците. До тях достигаха гласове, смехове и мелодичният ритъм на танците.

— Мъжът ми в никакъв случай не трябва да знае, че имате връзка със семейството ми в Мексико. В противен случай проблемите ще се усложнят. Затова ви моля да не се опитвате да се доближавате до мен.

Каза го направо, без деликатните увъртания в бележката, която му бе изпратила сутринта. Най-безцеремонно му обясняваше как стоят нещата и какво иска от него.

— Като компенсация за неудобството, което молбата ми би могла да ви причини, предлагам да ви обезщетя щедро, да кажем, с една десета част от сумата, която ми носите.

За малко да избухне в смях. Както вървеше, ако приемеше всичко, което му предлагаха, отново щеше да забогатее, без да си мръдне пръста. Първо свекървата на дъщеря му, сега още една странна жена.

Взря се по-внимателно в нея сред сенките. Грациозна, несъмнено привлекателна с дръзкото си деколте и пищни форми. Нямаше вид на жена, жертва на тираничен съпруг, но той не притежаваше никакъв опит в областта на брачните свади. Единствената жена, която истински бе обичал през живота си, беше умряла в ръцете му едва двайсет и две годишна, след като бе родила второто им дете.

— Приемам.

Дори той се учуди на бързината, с която прие молбата й. Голям глупак си, как можа да го направиш? — упрекна се той, но вече беше късно да се отметне.

— Приемам да бъда дискретен и да се грижа за собствеността ви колкото време е нужно. Но не срещу парична компенсация.

Лицето й леко се смръщи.

— Кажете.

— Аз също се нуждая от помощ. Търся възможности за предприемачество, за нещо бързо, което не изисква големи вложения. Вие познавате добре тукашното общество, движите се сред заможни хора. Навярно бихте могли да ме насочите.

В отговор тя избухна в подигравателен смях. Черните й очи заблестяха в тъмнината.

— Ако беше толкова лесно човек да забогатее, мъжът ми вече щеше да е заминал и нямаше да бъда принудена да се крия от него.

Не знаеше къде мъжът й смяташе да замине, нито го интересуваше. Но този разговор го караше да се чувства все по-неудобно и му се искаше да свърши час по-скоро. С лекия бриз до тях достигна шепот на гласове и тя заговори по-тихо. Явно не бяха единствените, които се криеха от ушите и погледите в тъмната градина.

— Нека да проуча как стоят нещата — прошепна тя. — Но не ме търсете. Аз ще намеря начин да се срещна с вас. И запомнете: двамата изобщо не се познаваме.

Роклята й от моаре прошумоля и Карола Горостиса се отправи към светлините, оркестъра и тълпата. Той, застанал с ръце в джобовете сред гъстата растителност, я проследи с поглед, докато тя прекоси стъклената врата и множеството я погълна.

И тогава си даде ясна сметка, че вместо да се освободи от едно бреме, се беше нагърбил с още едно. Нямаше начин обаче да се върне назад. Ако беше приключил с този ангажимент, сега спокойно би могъл да покани на танц някоя красива жена от Хавана със стегната плът или да се отпусне в прегръдките на гореща мулатка с карамелена кожа, макар преди това да трябва да уточни цената на ласките й.

И въпреки това той най-безразсъдно и непредпазливо се бе съюзил с една невярна съпруга, която бе изгорила всички мостове между себе си и семейството си и която искаше да скрие от мъжа си наследените от нея пари, които Мауро Лареа държеше на дъното на сандъка. За бога, човече, да не си изгубил и малкото разсъдък, който ти е останал? — сякаш чу той гласа на Андраде.

Влезе в къщата, когато последните гости се разотиваха, а уморените музиканти прибираха инструментите си. По мраморния под, по който доскоро се носеха стъпките на танцуващите, сега бяха разпръснати смачкани недопушени пури, остатъци от размазани сладкиши и пера, откъснали се от ветрилата. Под високия таван на салона, застанали до стената, домашните роби се смееха и поглъщаха остатъците от шампанско.

От двойката Саяс — Горостиса нямаше следа.