Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Templanza, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3гласа)

Информация

Сканиране
strahotna(2017)
Разпознаване и корекция
egesihora(2017)

Издание:

Автор: Мария Дуеняс

Заглавие: Под слънцето на Андалусия

Преводач: Марияна Китипова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: испански

Издание: Първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: испанска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 10.03.2016

Отговорен редактор: Вера Янчелова

Художник: Марияна Кръстева Станкова

Коректор: Здравка Петрова

ISBN: 978-954-26-1552-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3680

История

  1. —Добавяне

12.

Заминаването на Мауро Лареа към едно неизвестно бъдеще беше бляскаво, какъвто беше и животът му през последните години, сякаш светът му не се бе разцепил на две като гигантска диня. Потегли със собствената си карета с Андраде, Сантос Уесос и два сандъка, с ескорт от дванайсет въоръжени до зъби чинакоси[1], които да ги защитят при евентуално нападение на бандити. Всички бяха на коне, с преметнати през седлата карабини и с пистолети на кръста; бяха закалени в Реформистката война и наети и платени изцяло от Ернесто Горостиса.

Най-малкото, което мога да направя, скъпи приятелю — пишеше бъдещият му сват в бележката, която му изпрати, — е да ти предложа в знак на благодарност ескорт за моя сметка до Веракрус. Бандитските нападения днес са ежедневие, а нито ти, нито аз искаме да поемаме повече рискове от необходимите.

След като призори се върна от Минната палата с документацията на „Три луни“, той вдигна къщата на крак.

— Хайде, Сантос, заминаваме! Кажи на момчетата да побързат, не можем да чакаме.

Сандъците, пътническите наметала, вода и храна за първите етапи — всичко беше приготвено. После — цвилене на коне, силен шепот, стъпки по плочника на двора и сънените очи на многобройната прислуга, която с изумление установяваше, че господарят наистина заминава.

Тъкмо напомняше на икономката да заключи горните етажи, когато чу някой зад него да произнася името му. Кръвта нахлу в главата му, целият се напрегна.

Не се наложи да се обърне, за да разбере чий е гласът.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Мъжът, който сега го гледаше мрачно, бе чакал този момент от ден и половина — притулен до някоя близка стена, полускрит под дрипаво одеяло, с нахлупена до очите широкопола шапка. Бе се топлил на слабия пламък на някой огън и бе засищал глада си от някоя улична сергия, както правеха толкова други хора без дом и господар в многолюдния град.

Димас Карус, синът на лихваря, с вечния си вид на бито от баща си и от живота куче, пристъпи към него.

— Дойдох в столицата с една заръка.

Мауро Лареа го изгледа със смръщени вежди. Мускулите на тялото му се напрегнаха. Сега той пристъпи към него.

— Каква заръка, негоднико?

— Да измеря къщата ти. Да преброя отворите и прозорците; балконите и индианците, които работят за теб.

— Вече направи ли го?

— Дори заповядах на един писар да ги запише, в случай че ми изхвръкнат от главата.

— Тогава се махай.

— Заръчаха ми също да ти напомня нещо.

— Сантос!

Слугата вече беше зад гърба му — напрегнат и нащрек.

— Че от четирите месеца, които имаш, за да извършиш първото плащане…

— Изхвърли го!

— … вече изминаха…

— С ритници, ако се наложи!

Този полуохтичав нещастник с безпомощно увиснала ръка не притежаваше извънмерната амбиция, нито избухливия характер на баща си. Мауро Лареа знаеше обаче, че в това хилаво тяло се крие също толкова подла душа. Крушата не пада далеч от дървото. И ако Тадео Карус издъхнеше, преди да получи уговореното, синът му Димас щеше да се погрижи по един или друг начин да си го вземе.

Когато копитата на конете зачаткаха по плочките, той подаде глава през прозореца на купето и погледна за последен път дома си: великолепния дворец, който век по-рано бе издигнал граф Регла, най-богатият минен предприемач в колонията. Очите му обходиха бароковата фасада от червен обработен камък с грандиозната входна врата, която в момента бе широко отворена. Може би беше нищожна част от величието на някогашното вицекралство, жилището на представител на най-отбраното общество. За него и за съдбата му обаче криеше много по-дълбоко значение.

От двете страни на входа имаше два големи железни фенера, чиято светлина се изкривяваше причудливо през мътното стъкло на каретата. Въпреки това го видя. Опрян на стената, наблюдавайки втренчено заминаването му, Димас Карус галеше муцуната на едно краставо куче.

Спряха на улица „Лас Капучинас“. Мариана и Алонсо бяха предупредени. Чакаха ги в покрития вход, загърнати с наметала над дрехите за спане, докато на горния етаж графинята спеше дълбоко, доволна, че е успяла да постигне целта си.

Мариана се хвърли на врата му веднага щом го видя, и той за кой ли път се учуди от твърдата изпъкналост на корема й.

— Всичко ще бъде наред — прошепна на ухото му.

Не особено убеден, той кимна утвърдително, докато я прегръщаше.

— Ще ти пиша веднага щом се устроя.

Отделиха се един от друг и размениха последни думи на мътната светлина на свещите. За Нико, за къщата и за безброй дребни неща, за които тя щеше да се погрижи. Докато не чуха покашлянето на Андраде отвън. Време бе да тръгва.

— Пази това като очите си — помоли я той, като извади от вътрешния си джоб документите на „Три луни“. Щяха да бъдат на сигурно място при дъщеря му.

Тя не поиска обяснения. Щом баща й искаше така, нямаше нужда да пита каквото и да е. После хвана ръцете му и ги постави върху корема си. Закръглен и твърд, все още висок. Ще те чакаме, каза тя. Той опита да се усмихне, но не успя. За пръв път докосваше с пръсти пулсиращия в утробата й живот. Затвори за миг очи, за да го усети. Нещо, което не можеше да назове, сви гърлото му.

Вече излизаше на улицата, когато Мариана отново го прегърна и му прошепна нещо, което само той чу. Качи се в каретата, стискайки устни. В ушите му още отекваха последните думи на дъщеря му: „Използвай капитала на Урсула, ако се наложи. Без угризения“.

Подредените под прав ъгъл централни улици постепенно се превърнаха в по-мръсни, по-тесни и непредставителни улички. Имената им също се промениха: вече не бяха „Бижутерска“, „Дон Хуан Мануел“, „Пажовете“ или „Архиепископска“, а „Сладкарска“, „Смокиня“, „Камите“, „Луковична“. Докато накрая имената и светлините изчезнаха и те излязоха от града с дворците, за да изминат осемдесет и деветте кастилски левги[2] по стария главен път, които ги разделяха от целта им.

Предстояха им цели три дни на тръскане и клатушкане по каменисти пътища, на затънали в дупките колела и на безпощаден пек. Пред тях се ширнаха безкрайни пусти земи, пропасти и дълбоки долове, докато конете изкачваха скалистите хълмове, обрасли с преплетени храсталаци. От време на време съзираха имения, самотни колиби и царевични ниви, села и църкви, опустошени от десетките години гражданска война. Тук-там се виждаше градче, селянин на кон, индианец, от когото купуваха нарове, за да освежат устата си, или мизерна кирпичена колиба със сламен покрив, пред която старица с унесен поглед милваше кокошка в скута си.

Почиваха само колкото беше необходимо, за да могат изтощените и жадни коне да възстановят силите си, а мъжете от ескорта да си отдъхнат. Ако зависеше от него, щяха да продължат до края, без да спират за минутка. Би могъл спокойно да отседне през нощта в имението на някой приятел земевладелец — там щяха да му предложат вълнени дюшеци и чисти чаршафи, вкусна храна, бели восъчни свещи и прясна вода, с която да отмие праха и мръсотията от себе си. Предпочете обаче да продължи напред, да яде питки със сол и чили там, където имаше жаравник и индианка, готова да му ги продаде, да пие вода от рекичките и потоците и да спи върху рогозките, проснати върху голата земя.

— По-лошо беше, когато работехме нощна смяна в Реал де Каторсе, спомняш ли си?

Лежеше с гръб към Андраде, покрил се с твърде малко за тялото му одеяло. Под главата — кожена торба с парите на графинята и на Горостиса. С ботуши, пистолет на кръста и нож в ръката. За всеки случай. Около тях имаше няколко запалени факли, за да пропъждат койотите.

— Трябваше да отседнем в имението Сан Габриел, само на няколко левги е оттук — изръмжа недоволно пълномощникът.

— Много си се изнежил, Елиас. Не е зле да си припомняш от време на време откъде идваме.

Защо този човек винаги го изненадваше, помисли си Андраде, преди умората да го потопи в дълбок сън. И беше напълно прав. Въпреки че го познаваше толкова добре, самият той беше учуден от начина, по който Мауро Лареа бе посрещнал сполетелия го чудовищен удар. В променливия свят, в който двамата се движеха от години, те бяха ставали свидетели на безброй трагедии: могъщи мъже, които в падението си губеха разсъдъка си и вършеха какви ли не безумия; хора, чиято решителност се огъваше като тръстика, когато се видеха лишени от богатството си.

Можеше да преброи на пръсти онези, които се бяха държали като него, когато съдбата им нанасяше толкова жесток и неочакван удар. В изпълненото с обрати миннодобивно предприемачество никога не бе виждал друг да губи толкова и да го губи с такъв кураж, както мъжът, който в този момент спеше до него на земята, лишен от всякакво удобство. Като орачите, като животните, като самите чиканоси, които ги ескортираха, тези селяни, превърнали се спонтанно в партизани. Колкото храбри, толкова и недисциплинирани; колкото жестоки, толкова и лоялни.

Още с влизането си във Веракрус станаха свидетели на опустошенията, причинени от жълтата треска. Непоносима смрад се носеше във въздуха, имаше полуразложени трупове на мулета и коне и вечните лешояди — черни, големи, грозни — бяха накацали по стълбовете и стрехите на къщите, готови да се нахвърлят върху животинските остатъци.

Сякаш бягайки от самия дявол, кочияшът спря едва когато стигна до хотел „Дилихенсиас“.

— Господи, каква жега — бяха думите на пълномощника, когато стъпи на земята.

Мауро Лареа свали кърпата, която покриваше долната част на лицето му, и изтри с нея челото си, като в същото време огледа внимателно улицата и скришом се увери, че револверът му си е на мястото. После стисна здраво кожената торба с парите и протегна ръка на чинакосите, сбогувайки се с тях.

Андраде и Сантос Уесос останаха, за да свалят багажа и да преместят каретата, докато той, след като опита да пооправи смачканите си дрехи и да приглади с пръсти косата си, влезе в хотела.

Час по-късно чакаше пълномощника си под великолепните колонади на входа. Седнал на плетено кресло, пиеше жадно вода от голяма кана. Беше изсипал цял бидон върху тялото си малко преди това, търкайки яростно наслоилата се мръсотия по време на тридневното тежко пътуване. После бе облякъл бяла батистена риза и най-лекия от костюмите си, за да понесе по-леко последните жарки лъчи на слънцето. С влажната си, укротена най-после коса и с тези небрежно-елегантни дрехи вече не приличаше на закоравял бандит, нито на ексцентрик от голям град.

Беше оставил торбата под леглото, а Сантос Уесос — да пази пред вратата с пистолет на кръста, и изпитваше както физическо, така и душевно облекчение. За това може би допринасяше и обстоятелството, че бе напуснал най-сетне град Мексико. Никой не го притискаше, не му досаждаше, не му се налагаше да лъже.

Бяха предвидили да свършат някои неща преди заминаването. Смятаха да продадат кобилите и каретата, както и някои вещи, като запазят пълна анонимност. Освен това възнамеряваха да проучат по-обстойно положението в Куба, с която Веракрус поддържаше оживени контакти, както и да се осведомят за хода на войната в северната съседка, в случай че имаше някакви новости. Дори си мислеха на сбогуване да спретнат грандиозен гуляй в чест на старите времена и с пожелание за благоприятни ветрове в едно повече от несигурно бъдеще.

Само че чакането се оказа много по-кратко от предвиденото.

— Корабът отплава утре, идвам от кея.

Андраде вървеше с обичайната си решителна крачка. Още не се беше измил и преоблякъл, но въпреки мръсотията, измачканите дрехи и умората, маниерите му си оставаха все така елегантни.

Отпусна се на съседното кресло, избърса с една недотам чиста кърпичка лъскавия си плешив череп, грабна чашата на приятеля си, както винаги, без да го пита, и я изпразни на един дъх.

— Проверих също дали имаме някаква поща. Всичките превози от Европа минават оттук. Срещу малка сума пари утре ще ми кажат какво има.

Мауро Лареа кимна с глава и направи знак на един сервитьор да ги обслужи. А после зачакаха мълчаливо, всеки потънал в мислите си, които може би бяха еднакви, като се имаше предвид колко добре се познаваха един друг.

Какво бе станало с обаятелния минен предприемач и с неговия енергичен пълномощник, как беше възможно богатството да изтече измежду пръстите им като вода? Сега, седнали мълчаливо един срещу друг в този пристанищен град, който беше входът към Новия свят, те бяха само двама уморени мъже, които изтърсваха праха след падането и пипнешком търсеха начин да си изградят едно ново бъдеще. И тъй като може би единственото, което двамата бяха запазили почти непокътнато, беше ясният разсъдък, преглътнаха желанието си да отправят яростни проклятия към небето, запазиха приличие и приеха двете чаши с царевично уиски, което в този момент един сервитьор сложи пред тях.

— От окръг Бърбън, най-доброто в заведението за изисканите новопристигнали гости от столицата — подчерта момчето без нотка присмех в гласа. После им донесе вечерята и те се оттеглиха рано, за да предъвкват мрачните си мисли в леглото.

Спа лошо, както почти всичките нощи през последните месеци. Закуси сам, чакайки пълномощникът му да благоволи да слезе. Най-после Андраде се появи, но не откъм стълбата, която водеше към стаите, а откъм главния вход на хотела.

— Най-после взех пощата — обяви той, без да седне.

— Е?

— Новини от Европа.

— Лоши?

— Ужасни.

Той отлепи гръб от креслото, студени тръпки пробягаха по тялото му.

— Нико?

Пълномощникът кимна мрачно с глава. После седна до него.

— Напуснал е жилището на Кристоф Русе в Ланс. Оставил е бележка, в която пише, че се задушава в този малък град, че изобщо не го интересуват въгледобивните мини и че той сам ще се погрижи да обсъди с теб това, което ще прави отсега нататък.

Мауро Лареа не знаеше дали да избухне в най-горчивия и нечовешки смях в живота си, или да проклина като осъден на смърт пред стената за разстрел; дали да преобърне масата заедно с чашите и чиниите на нея, или да стовари юмрука си върху някого от гостите, които в този ранен час пиеха, все още сънени, първия си шоколад.

При все това направи усилия да запази спокойствие.

— Къде е отишъл?

— Смятат, че е заминал с влак от Лил за Париж. Един служител на Русе го видял на гарата.

Хайде, братле — искаше му се да каже на приятеля си. — Хайде, макар да е само осем часът сутринта, да се напием до безсъзнание. Сигурно има някоя отворена от нощес кръчма. Да изиграем последната си партия билярд, да се повъргаляме с проститутки в някой пристанищен бардак, да заложим в бой с петли малкото пари, които са ни останали. Да забравим, че светът съществува и заедно с него проблемите, които ме задушават.

С неимоверни усилия успя да запази присъствие на духа. И докато слепоочията му бумтяха като обезумели барабани, той се зае да прецени положението.

— Кога за последен път му изпратихме пари?

— Шест хиляди песо по Панчо Пратс, когато заведе жена си на бани във Виши. Сигурно ги е получил преди няколко седмици.

Сви юмруци и заби нокти в дланите си до побеляване.

— И веднага щом ги е получил, негодникът е офейкал.

Андраде кимна утвърдително. Сигурно.

— Веднага щом прочетох писмото, говорих с данъчния агент на пристанището, в случай че на Нико му скимне да се върне в Мексико, когато остане без пукната пара. Човекът контролира всички товари и билети, които пристигат от Европа. Ще ни струва скъпо, но в замяна ме увери, че ще си отваря очите на четири.

— И ако го открие?

— Ще го задържи и ще ми изпрати вест.

Горостиса и дъщеря им, молещи се на Всемогъщия за безразсъдния му син, полуизоставената му къща, Тадео Карус — всички изплуваха в ума му като призраци от някой зловещ кошмар.

— Не го оставяй сам, моля те, приятелю. Никой не трябва да го вижда, да не говори с никого, да не се забърква в никакви неприятности. Предупреди Мариана веднага щом се върнеш. Да бъде нащрек, в случай че до нея стигнат приказки, разпространявани от някого, който е пристигнал от Франция.

Андраде, който обичаше Нико като свой собствен син, кимна с глава.

На обяд гъстата пелена от сиви облаци, спуснала се над пристанището, не позволяваше да се види къде свършва небето и къде започва морето.

Всичко беше обагрено в тъжен сивкав цвят — лицата и ръцете, които му помагаха, платната на закотвените кораби, вързопите и мрежите, душевното му състояние. Дори във виковете на товарачите, в плясъка на вълните и скърцането на веслата в лодките сякаш имаше някаква сивота. Дъските на кея се издигаха и се снишаваха под краката му, докато той се отдалечаваше от скъпия си приятел и се приближаваше до лодката, която щеше да го отведе до „Цветето на Лянес“ — брига със знамето на Испания, която вече му бе станала толкова чужда.

От палубата погледна за последен път Веракрус с нейните лешояди и песъчливи местности, пристан за хора и богатства по време на вицекралството, ням свидетел на мечтите на онези, които през вековете бяха пристигнали отвъд океана, тласкани от извънмерна амбиция, копнеж за по-достойно бъдеще или просто преследвайки една химера.

Наблизо се издигаше легендарната и полуизоставена крепост „Сан Хуан де Улуа“, последният бастион на метрополията, от който — болни, гладни, дрипави и отчаяни — бяха заминали години след обявяването на независимостта на Мексико последните испански войници, сражавали се напразно за запазването на старото вицекралство.

Когато се качи в лодката, в ушите му още звучаха думите на Елиас Андраде:

— Пази се, приятелю. За проблемите, които оставяш зад себе си, ще се погрижа аз. Ти само трябва да се опиташ да повториш собствената си история. Едва трийсетгодишен слезе в мини, които никой не смееше да разработи, и спечели уважението на хората си и на истинските миньори. Беше честен, когато трябваше да бъдеш такъв, и поемаше рискове, когато се налагаше. Превърна се в легенда, Мауро Лареа, не забравяй това. Сега обаче не е нужно да трупаш богатство. Просто трябва да започнеш наново.

Бележки

[1] Чинако — въстаник по време на Реформистката война. — Б.пр.

[2] Мярка за дължина, равна на 5572 м. — Б.пр.