Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Templanza, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3гласа)

Информация

Сканиране
strahotna(2017)
Разпознаване и корекция
egesihora(2017)

Издание:

Автор: Мария Дуеняс

Заглавие: Под слънцето на Андалусия

Преводач: Марияна Китипова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: испански

Издание: Първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: испанска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 10.03.2016

Отговорен редактор: Вера Янчелова

Художник: Марияна Кръстева Станкова

Коректор: Здравка Петрова

ISBN: 978-954-26-1552-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3680

История

  1. —Добавяне

11.

Измина с широки крачки улица „Бетлемитас“ и изкачи стъпалата две по две. Вече нямаше време за предпазни мерки и угризения: или щеше да постигне целта си тази вечер, или щеше да се наложи да замине, оставяйки черна дупка след себе си. Тогава щеше да е въпрос на дни Калеха да позволи на Асенсио и на англичаните да се проврат през тази пролука. И скоро грандиозният проект на живота му щеше да остане в миналото.

— Взехте ли ключовете?

Зададе въпроса рязко, подтикван от неотложната нужда.

— Нима се съмнявахте в думата ми, дон Мауро?

Фауста, осветена този път от газена лампа, отново му бе заговорила на „вие“, но той не си направи труда да я поправи. В момента единственото важно нещо за него бе да влезе колкото може по-бързо в проклетия архив.

— По-добре да не губим време.

Тя го поведе по лабиринт от странични коридори, заобикаляйки централните галерии. Вървяха тихо, прилепени до стената и почти без да разменят дума. Най-после стигнаха до другия край на сградата. Дъщерята на Калеха извади някъде измежду гънките на полата си желязна халка с два еднакви по размер ключа. Мауро Лареа изпита яростно желание да ги изтръгне от ръцете й, но се сдържа. Тя ги вдигна пред очите му и ги разлюля.

— Виждате ли?

— Браво на вас. Надявам се доня Илария да не забележи отсъствието ви. На вас и на ключовете.

Тя се усмихна в полумрака с леко непохватна дяволитост. Може би цял следобед се бе упражнявала пред огледалото.

— Не вярвам. Сложих й няколко капки в чая.

Мауро Лареа предпочете да не пита какви точно капки.

— Искате ли аз да отворя?

Тя направи отрицателен жест с глава и постави първия ключ в горната ключалка. През това време той държеше лампата. Ключът обаче не пасваше.

— Опитайте с другия — нареди той.

Без да иска, гласът му прозвуча грубо. Внимавай, глупако. Току-виж точно сега, когато си в преддверието, провалиш всичко. Вторият опит излезе сполучлив и той сякаш чу ангелски хор. Едната ключалка беше готова, оставаше втората.

Фауста тъкмо се готвеше да пъхне ключа, когато внезапно застина.

— Какво има? — попита той тихо.

Откъм лабиринта от коридори се чу подсвиркване. Някой се приближаваше, подсвирквайки си мелодията на стар популярен танц.

— Себастиан — прошепна тя. — Нощният пазач.

— Хайде, отключете.

Фауста обаче се бе паникьосала и не успя да пъхне ключа в ключалката.

— За бога, побързайте.

Подсвиркванията звучаха все по-близо.

— Дайте на мен.

— Не, почакайте…

— Не, позволете…

— Момент, вече почти…

И точно тогава обръчът с ключовете падна на плочките. Иззвънтяването на метала ги накара да се вцепенят. Подсвиркването секна.

Сдържайки дишането си, Мауро Лареа свали лампата почти до пода. Фауста понечи да се наведе, за да ги потърси.

— Не мърдайте! — прошепна той, като я хвана за ръката. Прокара светлината около тях. Пламъкът освети ботушите му, обръча на полата й, фугите между плочките. Ключовете все така не се виждаха.

Подсвиркването се поднови, подобно на зловещо предзнаменование.

— Вдигнете полата си — прошепна той.

— За бога, дон Мауро.

— Вдигнете полата си, Фауста, умолявам ви.

Ръцете на момичето затрепериха на светлината на лампата. Мауро Лареа — в някакъв миг на просветление — разбра, че тя е готова да закрещи.

Бяха му необходими само три бързи движения. С първото й затисна устата, с второто остави лампата на земята. С третото сграбчи полата й и я вдигна безцеремонно до коляното. Ужасена, тя затвори очи.

Ключовете бяха там, между сатенените пантофки.

— Само исках да ги намеря — прошепна той на ухото й, без да махне ръката от устата й. — А сега ви моля да не вдигате шум. Ще влезем. Нали?

Треперейки, тя кимна утвърдително с глава. Междувременно подсвиркването се засилваше с всяка секунда. Все така фалшиво, но по-настойчиво. По-близко.

Опита се да пъхне един от ключовете във втората ключалка, но безуспешно и изруга. Фалшивата мелодия се приближаваше неумолимо, вторият ключ пасна. Завъртя веднъж, втори път, отвори. Бутна Фауста вътре и почти залепен до гърба й, влезе след нея. Подсвиркващият пазач всеки момент щеше да се появи на ъгъла, когато той затвори вратата. В тъмното, опрян върху дървото до треперещата дъщеря на Калеха, той стаи дъх.

Вътре беше тъмно като в рог, през прозорците не проникваше лъч светлина. Изминаха няколко мъчителни мига, пазачът и зловещата му мелодия минаха край вратата и продължиха пътя си, докато накрая затихнаха.

— Много съжалявам, че упражних насилие върху вас — беше първото, което каза.

Стояха все така рамо до рамо, облегнати на вратата. Тя продължаваше да трепери.

— Интересът ви не беше искрен, нали?

Намираше се на крачка от успеха, трябваше само да си възвърне доверието на дъщерята. Отново да му повярва, да възроди в нея наивната илюзия. Хубавият и преуспял вдовец в краката на старата мома в момент, в който е загубила всякаква надежда за брак — с няколко милувки и още толкова лъжи може би отново щеше да я приласкае. Нещо обаче го възпря.

— Целта ми беше да стигна дотук.

При този безразсъден изблик на откровеност съвестта му мигновено го обсипа с въпроси: Сега какво смяташ да правиш, глупако? Да я вържеш за някой стол, докато търсиш каквото ти трябва? Да й запушиш устата, да я сплашиш? Или устрои този безумен спектакъл, за да се превърнеш накрая в добър самарянин?

— Признавам, че в началото наистина повярвах — каза момичето. — Но после, като размислих, осъзнах, че не е възможно. Че мъже като вас никога не ухажват жени като мен.

Не отрони дума, но усети горчилка в устата си.

— И аз имах кандидати, знаете ли, дон Мауро?

Гласът звучеше спокойно, само все още леко трепереше.

— Един млад шивач, когато бях на шестнайсет. С него си размених само бележници — продължи тя. — Години по-късно — един капитан от милицията, първи братовчед на моя приятелка от детството. И накрая, когато щях да навърша трийсет и вече ме смятаха за стара мома, един чертожник. Но нито един не се стори достатъчно подходящ на родителите ми.

Тя се отдели от вратата, на която се опираше, и се заразхожда между мебелите. Очите им вече бяха привикнали към тъмнината, поне можеха да различават контурите.

— Малки заплати, семейства без блясък… Винаги имаше причина, за да ги отхвърлят. Последният, чертожникът, живееше дори в тази сграда и се виждахме скришом при него. Докато един ден се осмели да поиска разрешение от баща ми да ме изведе на разходка в Аламеда. Седмица по-късно го изпратиха в Тамаулипас.

Беше стигнала до писалището на баща си. През това време Мауро стоеше неподвижен, слушаше я и се опитваше да разгадае реакциите й.

Фауста затършува из чекмеджетата; малко след това пламъкът на кибритена клечка раздра мрака. Тя запали светилника, който се намираше в единия край на голямата маса.

— Така че вие не сте първият, но бяхте най-подходящият. Поне за майка ми. На баща ми нямаше да се понрави, но тя щеше да го склони.

— Съжалявам за държането си.

— Престанете да се преструвате, дон Мауро — прекъсна го остро тя. — Изобщо не съжалявате. Вече успяхте да влезете където искахте. Сега ми кажете какво точно ви интересува от този архив?

— Едно досие — призна той. Нямаше смисъл да лъже повече.

— Знаете ли къде се намира?

— Приблизително.

— Може би в някой от тези шкафове?

Държейки лампата на височината на гърдите си, Фауста се бе приближила до дългата редица рафтове с врати от дърво и стъкло. От по-близката маса — тази на служителя с тъмните очила — взе със свободната си ръка нещо, което той не успя да различи. После го стовари върху стъклото и на пода се посипа лавина от парчета.

— Фауста, за бога!

— А може би това, което търсите, се намира в този шкаф?

Нов удар, нов дъжд от стъкла върху плочките. Това, което използваше, беше преспапие от яспис. Главата на петел, спомни си той. Или на лисица. Какво значение имаше, когато тя отново се канеше да замахне с него.

С два скока се озова до нея, опита се да я спре, но тя му се изплъзна.

— Спрете, моля ви!

Третият удар имаше същия ефект.

— Ще ви чуе пазачът, всички ще ви чуят!

Тя най-после се укроти и се обърна към него:

— Търсете каквото ви трябва, драги. Заповядайте.

Какво, по дяволите, ставаше?

— Шумотевицата си струваше дори само за да видя физиономията на баща ми. — Смехът й прозвуча кисело, като лимон. — А на майка ми? Представяте ли си лицето на майка ми, когато й кажа, че съм прекарала нощта в архива с вас?

Спокойно, човече. Спокойно.

— Не е нужно да научават.

— За вас може би не. Но за мен да.

Той вдиша дълбоко.

— Сигурна ли сте?

— Напълно. Ще бъде моето малко отмъщение. За това, че не ми позволиха да имам живот като всяко нормално момиче, че отхвърлиха мъжете, които проявиха истински интерес към мен.

— А аз… Как аз ще се вместя в тази история? Как ще обясните на родителите си присъствието ми тук?

Тя вдигна лампата към лицето му и го изгледа с цинично изражение. Най-после забеляза в очите й някакъв блясък.

— Нямам ни най-малка представа, дон Мауро. Ще измисля нещо. Сега вземете каквото ви трябва, и си вървете, преди да съм променила решението си.

Не се забави нито секунда; взе кибритената кутия, която тя бе оставила върху писалището и се втурна като обезумял да търси.

Имаше някаква представа къде биха могли да са документите му, но не беше сигурен. Навярно в дъното, където бяха по-новите преписки. Той започна да оглежда рафтовете, като се движеше от ляво надясно, палеше клечка след клечка и си светеше с тях, докато не опареха възглавничките на пръстите му. Много документи бяха архивирани заедно. На широката лента, увита около тях, се четеше за какъв въпрос се отнасят или датата, която ги свързваше.

Мозъкът и очите му работеха трескаво. Март, беше март. Или април? Април миналата година, със сигурност. Накрая, светейки си с една почти изгоряла клечка, намери рафта, на който бяха документите от този месец. Вратичката обаче беше затворена. Може би трябваше да поиска от Фауста преспапието. Или не, по-добре да не я дразни точно сега, когато, изглежда, се беше успокоила.

Счупи безцеремонно стъклото с лакът. Тя се разсмя зад гърба му.

— Дори не искам да си представя ужаса, който ще изпита баща ми.

Измъкна една купчина, остави я върху масата на младия служител. С нетърпеливи ръце затърси документите си. Това не, това също не, това също не. Докато за малко не извика. Там бяха, с името и подписа му.

Усещаше я, че стои зад гърба му и диша учестено.

— Доволен?

Обърна се. От кока й се бяха измъкнали няколко кичура.

— Фауста, не знам как…

— Има един капак на пода, откъдето се слиза в мазето, оттам ще излезете на уличката пред болницата. Скоро ще дойде някой, навярно пазачът е събудил половината сграда.

— Бог да ви възнагради.

— Знаете ли, дон Мауро? Не съжалявам за наивността си. Поне за миг бях щастлива.

Той нави на руло документите и бързо ги пъхна под сюртука си.

После, с вече свободни ръце и стъпвайки върху парчетата стъкло, обгърна лицето й и положи върху устните й страстна целувка, сякаш тя беше най-голямата любов в живота му.