Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (10)

10.

Тръгна си от дома на улица „Лас Капучинас“ с горчив вкус в устата. За това, че бе отхвърлил инициативата на Мариана. И че бе разочаровал майката на семейството, към което тя сега принадлежеше.

— Сантос!

Заповедта беше лаконична:

— Започни да стягаш багажа. Заминаваме.

Всичко беше решено и оповестено. Оставаше му само да реши въпроса с архива, но вече беше почти сигурен, че Фауста се е поддала на чара му. Трябваше да се случи нещо съвсем непредвидено, за да не постигне тази нощ целта си.

Междувременно беше по-добре да не се бави. Затвориха се с Андраде в кабинета, за да приключат последните най-важни дела. Работеха усилено, заобиколени от нотариални актове, папки, разтворени счетоводни книги, полупразни чаши с кафе.

— Има още няколко неуредени плащания — каза пълномощникът, докато преглеждаше един документ, пълен с цифри. — Всичките мебели и вещи от имението в Такубая ще бъдат продадени или заложени, за да получим пари в брой, с които да покрием тези плащания. Тук, на „Сан Фелипе Нери“, ще оставим най-необходимото, за да не оголим напълно двореца, но ще се освободим от най-ценното: най-хубавите картини, чешкия кристал, предметите от резбовано дърво и слонова кост. Същото се отнася и за личните вещи и дрехите, които ще оставиш тук; още средства за запушване на дупки. Отсега нататък, Мауро, единственото ти богатство ще бъде това, което ще носиш в багажа си.

— Действай дискретно, Елиас, моля те.

Андраде го погледна над очилата си.

— Не се тревожи, приятелю. Ще дам всичко на доверени хора, на лихвари и заложни къщи в малки градове. Ще ги разделя на части и ще ги разпръсна, и то винаги чрез посредник. Никой няма да заподозре произхода им. Ще заличим инициалите ти там, където са гравирани или бродирани, ще се постарая да не оставя и най-малката следа.

На затворената врата се почука. Още преди да даде разрешение, през нея надникна една глава.

— Току–що пристигна дон Ернесто Горостиса, господарю — съобщи Сантос Уесос.

Приятелите размениха мълниеносен поглед. Какъв лош късмет, само той им липсваше.

— Нека се качи, разбира се. Доведи го.

Пълномощникът започна да прибира набързо най-компрометиращите документи в чекмеджетата, а през това време той си оправи вратовръзката и излезе да посрещне новодошлия в галерията.

— Моля да ме извиниш, Ернесто, за хаоса в къщата — каза той, като му протегна ръка. — Не знам дали ти е известно, че заминавам, и точно възнамерявах в най-скоро време да ви посетя, за да се сбогувам с теб, с Клементина и с нашата скъпа Тересита.

Беше напълно искрен: не би могъл да напусне столицата, без преди това да се види с бъдещите си сватове и с момичето, което тъгуваше по разхайтения му син Николас. Само че би предпочел да го срещне в друг момент.

— Цяло Мексико вече знае, приятелю. Сватята ти се погрижи да го съобщи на входа на черквата рано сутринта, веднага щом дон Кристобал изрече Ite missa est^[1].

Едва ли е дошъл за добро, помисли си той. Пълномощникът, застанал зад гърба на новодошлия, постави показалеца си на слепоочието, все едно се прострелваше.

Дали са достигнали до него слухове за неплатежоспособността му? Може би бе дошъл, за да му съобщи за развалянето на годежа между децата им? Най-зловещи предположения преминаха през ума му като бесни кучета: Нико, отхвърлен от семейството на годеницата си и публично унижен; Нико, чукащ на врати, които никой не му отваря; Нико — беден и без бъдеще, превърнал се в един от онези безделници, които всяка вечер изхвърляха с ритници от кафенетата.

Външно обаче с нищо не показваше тревогата си. Тъкмо обратното: привидно сърдечен, както винаги, Мауро Лареа покани госта си да седне. Той прие, но отказа кафето, което му предложи. Сок от папая? Френски анасонов ликьор? Много благодаря, приятелю, но веднага си тръгвам. Зает си и не искам да те откъсвам от работата ти.

Андраде се извини и обяви, че трябва да ги напусне; излезе дискретно и затвори безшумно вратата. Когато останаха сами, Ернесто Горостиса каза:

— Виж, дошъл съм по един колкото финансов, толкова и личен въпрос.

Беше облечен безукорно и отронваше бавно думите, допирайки възглавничките на пръстите си, докато навързваше фразите. Пръсти, много различни от неговите: дълги и фини, които явно не бяха държали друг инструмент през живота си, освен нож за хартия или вилица.

— Не знам дали ти е известно, че имам сестра в Куба — продължи той. — Карола, по-малката. Омъжи се много млада за един новодошъл от полуострова испанец и заедно заминаха за Антилите. Оттогава получаваме рядко новини от тях. Така и не се видяхме отново. Но сега…

Идеше му да го прегърне от вълнение. Не си дошъл, за да пратиш по дяволите сина ми; няма да се откажеш от момчето ми, още го смяташ достойно за дъщеря ти. Благодаря, Ернесто; благодаря, приятелю; благодаря ти от все сърце.

— … сега, Мауро, имам нужда от услуга.

Въпреки огромното облекчение, което изпита, когато разбра, че притесненията на Горостиса нямат дори далечна връзка с Нико, думата „услуга“ го накара да застане нащрек. По дяволите, сега ще иска нещо.

— Преди няколко седмици продадохме имението, останало в наследство от майка ми в Ел Бахио; може би си спомняш, че майка ми се спомина преди няколко месеца.

Как да не си спомняше за това пищно погребение. Луксозната катафалка, теглена от четири коня с черни плюмажи, най-отбраното общество, отдаващо последна почит на родоначалничката на знатния род.

— И сега трябва да изпратя на Карола сумата, която й се полага от продажбата: една пета, тъй като сме петима наследници.

Започна да се досеща накъде бие, но не го прекъсна.

— Знаеш добре, че времената не са благоприятни за сключване на добри сделки, но дори и така сумата не е за подценяване. Мислех да й я изпратя чрез посредник, но когато узнах, че заминаваш, реших, че ако се съгласиш да й я предадеш, ще бъда много по-спокоен. Ти си вече почти част от семейството и се ползваш с пълното ни доверие.

— Смятай го за сторено.

Произнесе тези думи спокойно и убедително, но вътрешно изпитваше безпокойство. Неприятна задача. Още ангажименти. Още задължения. По-малко свобода на действие. Но ако с тази услуга щеше да затвърди положението на Нико в семейство Горостиса, нямаше нищо против.

— Не поддържаме редовна връзка с нея от години, омъжи се много млада за един испанец, казах ли ти вече?

Той кимна леко; не искаше да го поставя в неловко положение, като му каже, че малко се повтаря.

— Беше хубаво момче, дойде в Америка с доста солиден капитал. Необщителен, но изключително коректен; произхождаше от видно андалуско семейство, но по някаква причина, която не успяхме да разберем, беше прекъснал отношенията си с него. И не прояви особено желание да се сближи с нашето. Жалко, защото щяхме да го приемем с отворени обятия, както ще направим със сина ти, когато се ожени за Тересита.

Отново кимна утвърдително, този път в знак на благодарност. Дано Бог те чуе, братко. Дано Бог те чуе и те просветли, за да не съжаляваш никога за това, което току-що каза.

— Предлагахме им да се настанят в двореца ни на улица „Монеда“, но той предпочете да скъса всички връзки с нас и да се премести в Куба. Карола, разбира се, замина с него. Ще ти доверя нещо, което те моля да си остане между нас. Бракът им беше доста прибързан. Тя забременя, преди да се венчаят, така че се ожениха, за да се предотврати скандалът. И въпреки че бременността й така и не стигна до щастлив край, три месеца след като се бяха запознали, вече бяха женени. Седмица по-късно заминаха за Карибите. После научихме, че е купил кафеена плантация, че са се настанили в хубава къща и са се приобщили към светския живот в Хавана. Това е всичко.

— Разбирам — прошепна той. Не му хрумна какво друго да каже.

— Саяс.

— Моля?

— Густаво Саяс Монталво, така се казва съпругът. Ще ти дам адреса заедно с парите.

Горостиса потърка длани, смятайки въпроса за приключен.

— Значи, се разбрахме. Представа нямаш какъв товар се смъкна от гърба ми.

Докато слизаха по стълбата, се уговориха адвокатите им да уредят подробностите и връчването на парите. В двора размениха коментари за престоя на Нико в Европа. Ще се върне превърнат в истински мъж, ще имат щастлив брак, Тересита по цял ден се моли всичко да е наред. Той отново почувства как стомахът му се присвива.

Сбогуваха се на вратата със здрава прегръдка.

— Вечно ще съм ти благодарен, приятелю.

— Винаги може да разчитате на мен — отговори Мауро, потупвайки го по рамото.

Когато се увери, че каретата потегля, той се върна в двора и извика Сантос Уесос с толкова силен глас, че стъклата потрепериха.

Налагаше се да приключи с приготовленията възможно най-скоро. Трябваше час по-скоро да замине, да се отдалечи от всички, за да избегне още молби и искания, които щяха да затруднят плановете му.

Само че човек предполага, а Господ разполага, и този път поговорката се сбъдна с неочакваното посещение на старата графиня следобед. Вярна на навиците си, тя се появи без предупреждение, когато всичко беше обърнато наопаки. Когато съобщиха на Мауро Лареа, че графинята вече се качва по стълбите, той недоволно изпръхтя. Беше потънал сред вещи и документи, с разрешена коса и полуразкопчана риза. Проклета старица, сега пък какво ще иска.

— Знаеш, че трудно се отказвам.

Носеше двете обемисти кожени кесии, пълни с унции злато, които той бе отказал да вземе няколко часа по-рано. Тръшна ги върху писалището една след друга, при което металът вътре издрънча. После, без да изчака домакинът да я покани да седне, отмести документите от близкото кресло, разпери полата си и се настани.

Той я наблюдаваше, без да крие раздразнението си, прав, със скръстени ръце и смръщено изражение.

— Напомням ти, графиньо, че приключих с този въпрос сутринта.

— Точно така, драги. Ти реши, че е приключен. Но не и аз.

Той недоволно изсумтя. Вече не му пукаше за етикета, и без това къщата беше обърната наопаки, а той имаше вид на мърляв скитник.

— Моля те, Урсула, остави ме на мира.

— Трябва да ми помогнеш.

За пръв път в гласа на графинята не се долавяше надменност. Въоръжавайки се с търпение, той се видя принуден да потисне раздразнението си и да я изслуша.

— Ще бъда откровена, каквато не съм дори със собствения си син, Мауро. Страх ме е. Много ме е страх. Изпитвам дълбок, непреодолим страх.

Той я изгледа саркастично. Дръзката и високомерна аристократка, свикнала да гледа света в краката си, се страхува? Кой би предположил.

— Семейството ми винаги е било вярно на короната, израснах, мечтаейки да прекося Атлантика, да опозная Мадрид и кралския дворец, Толедо, Ескориал… Докато всичко рухна, когато се отделихме от Испания. Но се приспособихме, нямахме друг избор. А сега… Сега тази страна започва да ме плаши с безумните си правителства, с безчинствата на лидерите й…

— И с безбожника Хуарес и нападките му срещу църквата. Позната ми е тази песен, скъпа.

— Нямам доверие на никого, Мауро. Не знам как ще свърши тази лудост.

Сведе поглед и закърши дългите си костеливи пръсти. В продължение на няколко тягостни мига никой не пророни дума.

— Мариана те убеди, нали?

Старата жена мълчеше и той приклекна до нея. Представляваха странна двойка: възрастната знатна дама, облечена в черно, и предприемачът с разкопчана риза, навел се, за да застане на нейната височина.

— Кажи ми истината, Урсула.

Тя изцъка с език, сякаш казваше: „По дяволите, разкри ме“.

— Твоето момиче е голяма умница, Мауро. Не ме остави на мира, когато ти си тръгна, и успя да ме убеди да дойда.

Мауро Лареа се изсмя саркастично и като се опря на коленете си, се изправи. Мариана, винаги толкова изкусна и решителна. За малко да се хване в капана и да повярва, че графинята наистина се е превърнала в трепереща от страх старица. А всъщност неговата дъщеря дърпаше конците.

— В крайна сметка — продължи тя — всичко, което притежавам, ще остане на Алонсо и следователно и твое, когато умра. Твое и на детето, което чакат и което ще носи кръвта и на двамата.

Замълчаха. Всеки мислеше за Мариана по свой начин. Тя я преценяваше с прозорливостта на търговка, защото бе открила, че снаха й също би могла да се превърне в превъзходна сътрудничка за интересите на семейството. Той, от своя страна, го правеше с очите на бащата, който бе стоял до нея във всичките етапи от живота й — от мига, в който бе прегърнал телцето й на новородено, увито в груба кърпа, за да го стопли, до момента, в който я отведе под ръка до олтара под звуците на органа в катедралата.

Не пренебрегвай собствената си дъщеря, глупако — каза си той. — Тя е умна и прозорлива и най-вече — грижи се за теб. А ти се изолираш сред целия този потоп от бедствия, който те заля, и упорито я държиш настрана. Направи го заради нея. Довери й се.

— Добре. Ще се опитам да не те разочаровам.

Така и така вече бе поел поръчката на Горостиса. Където една, там и две.

Графинята се изправи с усилие.

— Проклет ревматизъм — промърмори. И за негово учудване и притеснение тя пристъпи към него и го прегърна, забивайки в тялото му острите си артритни кокали. Миришеше на лавандула и на още нещо, което не успя да определи. Може би просто на старост. — Бог да те възнагради, скъпи.

После, възвърнала обичайния си маниер, продължи:

— Знаеш ли, че доста познати също искаха да ти поверят капиталите си? Но бъди спокоен, разубедих ги всичките.

— Благодаря ти за загрижеността — отвърна той с едва прикрита ирония.

— Време е да си ходя, виждам, че ти преча.

Той се приготви да й отвори вратата.

— Няма нужда да ме изпращаш, Мануелита ме чака в двора, а кочияшът е на входа.

— Разбира се, Урсула.

Той не настоя. Фалшивата графиня бе влязла отново в собствената си кожа. Как изобщо бе могло да му мине през ума, че се е превърнала в боязлива и уязвима старица.

Вече беше излязла в галерията, когато внезапно спря, сякаш си беше спомнила нещо.

Огледа го от глава до пети, после леко се усмихна.

— Винаги съм се питала защо никога не се ожени отново, Мауро.

Можеше да отговори на този безочлив въпрос с няколко отговора: защото му беше добре да живее сам, защото суровите миньорски лагери не бяха място за една порядъчна съпруга, защото нямаше пространство за чужд човек в триъгълника, който формираха с Мариана и Николас. Или защото никоя от жените, които бяха минали пред живота му след Елвира, не бе породила в него желанието да направи тази стъпка. Образът на Фауста Калеха прелетя през стаята като тъмна сянка.

Не успя обаче да й каже нищо, защото още преди да си отвори устата, аристократичната, деспотична и носталгична бивша графиня Колима, изпружена в разкошния си тоалет от черна дантела, стисна дръжката от слонова кост на бастуна си и го вдигна във въздуха, като че ли размахваше рапира.

— Ако бях с трийсет години по-млада, Бог ми е свидетел, че нямаше да те изпусна.