Нора Робъртс
Стъкленият остров (22)

Епилог

Едно кралско празнуване изискваше фантазия, установи Райли. Установи още, че Аника беше неудържима, навиеше ли си нещо на русалския пръст.

Пропъди мъжете и заяви, че жените ще се обличат заедно.

— Това е специално — настоя тя, докато търпеливо закопчаваше половин милион копчета отзад на роклята на Райли. — Когато имаме специално празненство, сестрите ми и аз се приготвяме заедно. Вие сте ми сестри. — Тя притисна буза към ръката на Райли. — Толкова ще ми липсвате!

— Не плачи. — Смутена, Райли се извърна. — Ние победихме. Спасихме световете.

— И ще продължим да се виждаме. — Саша се приближи и трите се прегърнаха крепко. — Ние сме клан, забрави ли? Ще дойдем на вашия остров и Бран ще ти направи басейн, за да може да идваш при нас.

— Закълнете се!

— Клетвата на малкото пръстче. — Райли вдигна малкия си пръст. — Много сериозна клетва. — Уви го около този на Аника, Саша прибави нейния. — Готово. Обичам ви, момичета, от цялото си сърце!

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита Аника.

Саша я целуна по бузата.

— Само трябва да поискаш.

— Много съм развълнувана заради тържеството тук, но… Може ли да си направим и наше собствено? Само ние, когато се върнем в къщата на Бран? Една вечер за нас шестимата, без тревоги и оръжия, преди да се върна в морето?

— Това е прекрасна идея! — Райли погледна към Саша. — Съгласна ли си?

— Абсолютно! Нашето парти ще е най-голямото и най-хубавото.

— Добре, Ани, кога ще направиш „голямото откриване“? — Райли посочи към огледалото, което Аника бе покрила с гоблен.

— О, да. — Но тя първо изгледа продължително приятелките си, кимна одобрително. После смъкна гоблена с театрален жест. — Красиви сме!

— Леле! — Райли премигна.

Разбира се, беше видяла приятелките си: Аника в синьо-зелена рокля, искряща като опашката й на сирена, косата й — великолепие от лъскави плитки, спускащи се по гърба, и Саша, с дълга коса на плавни вълни, падаща върху ефирна сребристосиня рокля. Но едва позна себе си — беше облечена в рокля с цвят на стрити розови листенца и проблясваща златиста подплата.

Докосна косата си — Аника бе успяла да я направи по-бухнала и й бе придала известен стил.

— Ще ги разбием! — Тя плъзна ръка около талията на Саша, Аника направи същото от другата й страна. — Ние сме мацки.

— Мацки! — повтори Аника и се засмя. — Красиви мацки!

— Точно такива сме. — Райли размаха пръст към отражението им. — Да вървим да празнуваме!

Реши, че си е струвало да се кипрят толкова време, когато видя изражението върху лицето на Дойл. И напълно се увери в това, когато той пое ръката й, наведе глава и я целуна.

— Кралицата на войната! Моята кралица!

— И ти изглеждаш много добре. — Тя прокара пръсти по вталения му старинен жакет с цвят на потъмняло сребро.

— Готов ли си за партито?

Той й предложи ръката си. Тя се засмя, но положи своята върху нея, после и шестимата заизкачваха широкото стълбище.

Хора, облечени в красиви дрехи, се тълпяха в балната зала, където масите се гънеха под храната върху сребърни и златни плата. От тавана проблясваха светлини, горяха масивни свещи, искряха дървета от скъпоценни камъни, а въздухът бе изпълнен с уханието на цветя, които бяха навсякъде.

Вратите и прозорците бяха широко отворени, за да се чува музиката на празнуващите отвън.

Когато шестимата влязоха, разговорите спряха. По даден сигнал веселата гълчава отвън утихна. Мъжете паднаха на едно коляно. Жените направиха реверанси. А кралицата стана от трона си, приближи ги.

— Тази вечер почитаме герои. — Тя им се поклони дълбоко, с наведена глава. — Вашите имена, вашите дела ще се помнят вечно и ще се честват на този ден през вековете. Вие и всички, които произлизат от вас, ще са добре дошли тук — винаги.

Тя се изправи и взе ръката на Бран, ръката на Саша.

— Бран Килиан, Саша Ригс. Само трябва да поискате.

— Получих повече, отколкото смеех да се надявам. Намерих себе си — отвърна Саша. — Намерих любов. И семейство.

— Аз имам любимата си. — Бран допря другата ръка на Саша до сърцето си. — Моите братя и сестри. Това, което съм, което имам, е по-силно заради тях.

— Вие сте създадени един за друг. Дано намеря същата хармония, когато дойде и моето време да избирам партньор за цял живот. Имате благословията ни.

Тя се обърна към Сойер и Аника, хвана ги за ръцете.

— Сойер Кинг, Аника от водата, само трябва да поискате.

— Всичко, което искам, е тук с мен — отвърна Сойер. — Вече не пътувам сам.

— Исках да имам Сойер, с цялото си сърце, и желанието ми беше изпълнено. Удържах клетвата си и моят народ може да се гордее с мен. Имам ново семейство и сме си обещали пак да се съберем.

— Дете на морето, имаш много добро сърце. Няма ли да поискаш единственото, което все още се таи в него?

Аника сведе глава.

— Луната трябва да се променя, за да съществуват световете. Не мога да го поискам, кралице.

— Луната ще продължи да се променя, дори да го поискаш.

— Но аз… — Тя вдигна глава с разширени от надежда очи. — Краката? Мога да ги задържа, да вървя като Сойер?

— Ако това е желанието ти. Дъще на морето и на земята, искаш ли да си от двата свята?

— О, да! Сойер!

— Почакайте. Нали не трябва да се откаже от родителите си, сестрите си, народа си?

— Тя, също като теб, е дала всичко. Няма да се откаже от нищо. Да. — Егле се усмихна на Аника. — Ще може да имате деца.

Аника се засмя, очите й се напълниха със сълзи, прегърна пламенно кралицата. Райли се стегна, очаквайки да ги порази светкавица заради нарушаването на протокола. Но кралицата само се засмя в отговор.

— Ти си радост и заслужаваш да я имаш!

— Благодаря ви, благодаря ви! Сойер! — Аника се завъртя в кръг, хвърли се в обятията му. — Мога да ходя и да танцувам с теб. Можем да си направим деца!

Когато му прошепна нещо в ухото, той се прокашля.

— Да, ще го направим, веднага след партито. — С очи, преливащи от любов, той погледна през главата на Аника към кралицата. — Благодаря ви!

— Не бихте го поискали сами. Вие сте създадени един за друг. Имате благословията ни!

Тя се обърна към Дойл и Райли.

— Дойл Макклиъри, Райли Гуин, трябва само да поискате.

— Имам хиляди въпроси — започна Райли и накара Егле да се усмихне.

— Това не е желание, а проучване. Може да останеш или да идваш когато пожелаеш и да се учиш. Стъкленият остров винаги ще бъде отворен за теб. Ако останеш, тук времето е различно. Ще получиш повече.

— Не, не — намеси се твърдо Дойл. — Имаш си работата, имаш си глутницата. Добре ни е така — обърна се към Райли.

— Тя сама трябва да реши. Ще се откажеш ли от луната, Райли Гуин, от промяната и вълка?

— Аз… — Всичко в нея се напрегна. — Това е моята същност. Дойл…

— И тъкмо нея обичам. — Той я улови за ръцете. — Ти помисли, че искам да те впечатля онази нощ, по време на първата промяна след битката. Но аз бях впечатленият. И започнах да се променям. Тези очи, вълчице моя. Не, не се отказвай от нищо.

— Това е моята същност. — Доволна, Райли отново се обърна към кралицата. — Достатъчно е, че вратите на острова са отворени за мен. Благодаря ви.

— Щях да се натъжа, ако беше избрала друго.

Докато Егле говореше, Райли видя елена, който прескочи пътеката, кошутата, която излезе от гората, жената, която държеше малко момиченце на скута си, розовобузата прислужница, която й напълни ваната.

— Ти сменяш образа си.

— Аз съм във всички, от всички. Винаги бях с вас. А ти — обърна се тя към Дойл, — ще поискаш ли нещо?

— Отново имам семейство и с него направих нещо, в което се провалях три века. Имам и моята вълчица.

— Мракът те е белязал, дал ти е нещо — за което други копнеят — знаейки, че на теб то ще донесе мъка. Светлината може да вдигне проклятието. Отказваш ли се от безсмъртието?

— Невъзможно е. Дори Бран… — Дойл се обърна към него и видя нещо в погледа му. — Можеш ли?

— Поисках и ми беше показано. Възможно е.

— Чакай малко! Не го прави заради мен — настоя Райли. — Или по импулс. Умирането не е приятна работа и…

— Три века трудно могат да се нарекат импулс. — Надеждата, съвсем истинска, го накара да изпита болка. — Живот с теб? Истински? Наистина да живея, да знам, че всеки ден е безценен и мога да му се радвам като смъртен? Точно това искам!

— Тогава трябва да приемеш. — Егле протегна ръката си. Един прислужник се втурна напред, подаде й стъклен бокал. — От твоя брат.

Бран взе бокала, извади шишенце с прозрачна течност от джоба си.

— Това е водата на живота, сътворена от светлина. Нейната чистота побеждава мрака, отменя проклятието. — Той изля водата в бокала. — Ако избираш да си смъртен, пий!

Дойл погледна водата, помисли за живота си, за смъртта, битките, дългите пътища, по които бе пътувал сам.

Вдигна последователно бокала към Бран, Саша, Аника и Сойер. И накрая — към Райли.

Към любовта на истинския му живот.

— Искам цяла глутница деца — каза и отпи.

— К-к-к… какво?

— Чу ме. — Той изчака един миг. — Не се чувствам различен.

— Ще ми кажеш ли какво разбираш под „глутница“?

— После ще говорим за това. — Той се обърна към кралицата. — Първото момиче от глутницата ни ще носи вашето име. Ще ви бъда благодарен през всичките дни, които имам от сега нататък.

— Родени сте един за друг. Виждам доста интересен живот в бъдеще. Имате благословията ми. Една кралица може и да царува с доброта и грижа, с мъдрост и справедливост, хората й може и да благоденстват, но без онези, които биха рискували всичко, за да се изправят срещу злото, никой свят не процъфтява.

Имаше музика и празнуване, вино и радост. Пъстри шумолящи рокли, ярки светлини. Късно през нощта, в разгара на празненството, кралицата и нейните богини поведоха всички към брега.

Арианрод протегна ръка с меча си, поставен в семпла кожена ножница.

— Твой е.

— Наистина ли — изгледа я невярващо Райли. — Позволено ми е да го взема?

— Твой е.

— Тя беше наша сестра — каза Луна. — Ще скърбим заради онова, което можеше да бъде.

— И ще скърбим заради онова, което избра да бъде — добави Селена. — И ще ценим онова, което се завърна у дома. За Егле, сияйната, Огнената звезда!

— За Егле, сияйната, Водната звезда — продължи Луна.

— За Егле, сияйната, Ледената звезда. — Арианрод протегна длан като останалите богини. В тях се появиха и запулсираха звездите.

И полетяха, прорязвайки небето, оставяйки светла диря по пътя си към луната. Хората от Стъкления остров нададоха ликуващи викове, когато звездите се подредиха в съвършена извивка, за да светят.

— Там ще бъдат вовеки, за да ги виждат всички светове, да се дивят и надяват. — Егле отново протегна ръце. — Лек път, пазители на Стъкления остров. Вратите му винаги ще са отворени за вас.

— Вървете си с радост. — Селена скръсти ръце на сърцето си.

— С любов. — Луна положи ръка на своето.

— С мир. — Арианрод потупа с юмрук своето.

И Райли се озова застанала до приятелите си край морската стена пред къщата на Бран.

— Майчице! — успя само да каже Сойер. — Не мога да повярвам, че всичко това се случи!

Като се смееше, все още в балната си рокля, Аника се запремята по моравата.

— Отново у дома. — Бран притегли Саша в обятията си.

— Всичко е добре, когато свършва добре.

— Аз имам вълшебен меч!

Дойл погледна към Райли.

— Ще ти е нужно обучение.

— Да, да, но аз имам вълшебен меч! — Тя го извади, вдигна го към небето. — Погледнете!

Мечът заблестя, докато сочеше към трите звезди под луната.

— Ние направихме това! Какво според теб ще кажат астронавтите за тях?

— Само ти можеш да зададеш подобен въпрос — усмихна се Дойл и поклати глава. После обгърна лицето й с длани, взря се в очите, които обичаше. — Само ти.

— Може ли за момент! Съберете се за малко, ако обичате. — Сойер успя да хване премятащата се Аника.

— Важен момент. — Райли стисна ръката на Дойл, прегърна Саша през кръста. Изчака останалите си приятели да се присъединят към тях.

За да могат пазителите да застанат над морето, под Трите звезди.

Обединени.