Нора Робъртс
Стъкленият остров (21)

20

Когато излязоха от тронната зала, минаха покрай прислужници, придворни дами, благородници — доколкото можеше да прецени Райли. Всеки спираше и се покланяше. Стори й се странно, като роклята.

— И така, побъбрихме си с кралица.

— Красива е, нали?

— Признавам й го. — Райли кимна към Аника. — Отговаря на името си. И изглеждаше… на колко? На шестнайсет? И тази дълга червена коса.

— Беше като на Саша — не се съгласи Аника. — Като слънчева светлина в много плитки.

— Черна. — Сойер завъртя пръсти — На букли.

Райли спря на стълбите.

— Червена — тицианско червено, дълга и пусната свободно. Изумруденозелени очи. Саша?

— Черна, но вдигната нагоре. Очите й бяха като твоите, Райли, но малко по-дълбоки.

— Всеки я е видял, както си я е представял — кимна Райли, когато чу всички, — или донякъде. Ти й говореше на ирландски — обърна се тя към Дойл.

— И тя говореше на ирландски.

— На английски и руски — обади се Сойер.

— На мен ми говореше наум, на езика на морските хора.

— Странно е, но пък тук всичко е такова — отбеляза Райли.

— И не беше само бъбрене. Тя ни даде нещо. — Саша погледна към ръката си. — Даде ни светлина. Не я ли усетихте?

— Почувствах нещо — призна Райли. — Дано ни свърши работа.

— От нас зависи. Днес приключваме — с Нереза и всичко останало.

Райли се обърна към Дойл.

— Господин Песимизъм поема по пътя на оптимизма.

— Тя приличаше на теб — каза той кратко.

— Какво?

— Видях теб. За мен тя беше ти. Каквото и да означава това, ще го използваме. Няма да го изгубим. Няма да изгубя теб. Затова ще сложим край. Пригответе се! Време е да действаме!

Той се отдалечи с твърди стъпки.

— Дойл е щастлив — отбеляза Аника. — Той обича Райли. Ще й намери пръстен.

— Ще мислим за това, след като унищожим кучката. И проклета да съм, ако го направя в тази рокля!

Тя се отдели от тях, последва Дойл.

Той стоеше и разглеждаше новите дрехи в гардероба.

— Това ще ти хареса повече.

— Значи тя приличаше на мен, така ли?

Той извади колана с оръжията на Райли, остави го на една маса.

— Не съм те познавал, когато си била на шестнайсет, но да. Твоето лице, твоята коса, твоите очи. Очите, на които се доверявам. Затова знам, че няма да загубим.

— Хубаво. — Райли постави ръце на хълбоците си, огледа дрехите в гардероба. — Сега по̀ ги бива.

Облечена в панталон от груб плат и кожен елек с джобове за резервни пълнители, тя се върна в дневната с Дойл. Вдигна един кожен мях, подуши съдържанието му.

— Вода. — И го преметна през гърдите си. — По-добре да имаме.

Саша и Бран също дойдоха. Бран потупа кожена чанта.

— Спасена от лодката. Няколко леки бомби.

— Вода. — Райли предложи на Саша да пийне. — Знаеш ли колко ще вървим?

— Не. — Тя се извърна, когато влязоха Аника и Сойер. — Но трябва да продължим. Мислех си — струваше ми се — че сме се събрали само да намерим звездите, да ги донесем тук. Но трябва да продължим.

— Ние ще ви отведем до пътеката.

Трите богини стояха пред отворените врати на терасата, огрени от топлите слънчеви лъчи.

Тръгнаха заедно, двама по двама, към един двор, от чийто фонтан бликаха пъстроцветни дъги, носеше се ухание на цветя, а от дърветата капеха плодове като лъскави диаманти.

Хората заставаха в мълчалив поздрав. Децата тичаха към тях и им махаха.

Минаха през една порта, покрай малка горичка, и се озоваха сред зелено поле, където един мъж и момчето, което работеше с него, спряха, свалиха почтително шапки.

Райли чу крякането на кокошки, гукането на гълъби, глухото бръмчене на пчели. Жена с малко момиченце на скута се усмихна на Райли, направи лек реверанс. Момиченцето им изпрати въздушни целувки. Други хора стояха пред спретнатите си, като излезли от пощенска картичка къщи, с шапки в ръцете или ръце на сърцата.

В едно заливче рибарите спряха да мятат мрежите си и ги приветстваха.

— Хората на Стъкления остров са с вас — каза Луна, докато прекосяваха ивица бял пясък и се насочваха към пътеката. В началото й бяха струпани цветя и кошници с плодове, искрящи скъпоценни камъни, мидени черупки с перли в тях. — Дарове за Пазителите и пожелания за лек път.

— На този ден, в този момент, пътеката е само ваша. — Селена и сестрите й спряха. — Единствено вие може да вървите по нея. Онова, което ви очаква в края й, е само ваше.

— Смели сърца — продължи Луна, — вървете в светлина!

Арианрод постави ръка върху дръжката на меча си.

— И победете мрака!

После трите богини изчезнаха.

— Май току-що ни съобщиха, че можем да разчитаме единствено на себе си. — Като каза това, Райли стъпи върху пътеката, пое по нея.

Първата четвърт миля беше павирана с камъни, оградена от двете страни с дървета, не много стръмна. После камъните отстъпиха на отъпкана пръст, дърветата оредяха, пътеката стана по-стръмна.

Колко ли километри бяха извървели заедно от началото на мисията? — зачуди се Райли. Жалко, че не си беше водила дневник.

На места пътеката се стесняваше и те се движеха в редичка. Или пък ставаше по-неравна и трябваше да заобикалят изровените места, да се катерят по камъни. На един по-висок Райли спря, обърна се да погледне назад.

Островът под нея изглеждаше абсолютно неподвижен, като уловен в стъклено кълбо. Само цветове и форма, без движение.

Птица, уловена в полет, вълна, застинала над брега.

Когато световете не помръдват, припомни си тя. Сега беше точно така.

После един елен прескочи пътеката, излетя птичка. Знамето на замъка се развя на вятъра.

В края на пътеката, помисли си Райли, лежи краят на пътуването им.

Слезе от камъка, продължи да се изкачва.

Пътеката лъкатушеше, край нея ромолеше поточе. Водата се стичаше по камъните и се спускаше в малко езерце, където беше спрял на водопой еленът.

— Снощи тичах дотук — призна тя на приятелите си. — Искаше ми се да продължа, но нещо ми подсказваше да не го правя. Спрях край това езерце, водата беше толкова прозрачна, че виждах отражението си и това на луната.

— Дано си свършим работата, преди ти да видиш отново луната и да се покриеш с косми.

Райли обърна глава към Сойер.

— Снощи беше третата ни нощ тук. Но предпочитам да приключим, преди да се е стъмнило.

Тя тръгна редом с него.

— Мислех си за Малмон.

— Мъртъв е и не съжалявам.

— Тъкмо върху това размишлявах. Тя избра него, подмами го, прелъсти го и го превърна в демон. Демон, който я боготвореше. Той не просто убиваше за нея, вероятно е спасил живота й, или поне се е грижел за нея, докато се възстанови.

— Да, и?

— Нереза не направи нищо да го спаси. Защото той не означаваше нищо за нея. Виж, бил е гадняр като човек, зъл и ненормален, колкото си иска, но тя сложи край на човешки живот. Знам какво е промяна и ти казвам, че тази е била равносилна на агония.

— Защо ли не му съчувствам?

— Ти, да — съгласи се Райли. — Работата е там, че тя не е трябвало да го променя, за да получи каквото иска.

Сойер спря, присви очи.

— Не съм мислил за това, но си права. На сто процента.

— Направила го е за удоволствие. А когато той се провали, започна да й пречи, нищо че преди това бе спасил жалката й кожа. Да, Малмон се опита да ме убие, но тя го изпрати, за да й проправи пътя. И след всичко това — бум, мъртъв си! Благодаря ти много. Вероятно тя е можела да го дари с безсмъртие като Дойл, но вместо това за него всичко приключи с едно щракване на пръстите. И на нея не й пука.

— Мислиш, че е трябвало?

— Казвам само, че ако не я е грижа за него — някой, който я е хранил, грижил се е за нея, изпълнявал е заповедите й, боготворял я е и накрая е умрял за нея — значи не дава пет пари за никого.

— Щях да го убия, дори да беше още човек, но не и по начина, по който го направих. Просто нямаше да… не и ако беше човек.

— Знам. — Райли го побутна дружески с лакът. — Затова ние сме добрите.

Няколко крачки пред тях по неравната пътека Аника запя.

— И заради това — усмихна се Сойер.

— И заради това.

Изкачваха се, докато стана обяд, потокът все така ромолеше край пътеката. Бързи, пенливи водопади се спускаха над скални козирки, но никакви животни не идваха на водопой. Никаква птица не летеше над главите им, нито се шмугваше в дърветата.

Райли не подушваше нищо освен водата, пръстта, дърветата, другарите си.

Когато световете притихнат — помисли си отново.

После долови… нещо. Нещо древно, мощно, живо. Но не идваше от човек, звяр, птица, не идваше от земята.

— Има нещо…

Ала Саша вече беше спряла и посягаше към ръката на Бран, а той към нейната.

— Усещате ли го? — Думите на Саша едва се чуваха над музиката на водата.

— Някаква сила — каза Бран. — Изчакване. — Той хвърли бърз поглед към другарите си. — Ще отида да погледна.

Но Сойер поклати глава.

— Един за всички, всички за един, приятелю.

Мечът на Дойл се подаде от ножницата.

— Заедно.

И те изкачиха заедно високия хълм.

Там пътеката свършваше и стояха камъните — в съвършен кръг, подредени по големина. Първият от всяка страна стигаше едва до кръста на Райли, а този с кралския размер беше два човешки боя.

Стояха сиви, смълчани под силното следобедно слънце, плуващи в плитко море от мараня.

— Не е голям колкото Стоунхендж, но е по-симетричен — отбеляза Райли. — Сигурна съм, че ако измеря двойките, всяка ще се окаже абсолютно същата на височина и ширина и с точно съотношение.

Археоложката поведе групата, движеше се право нагоре, постави ръка върху един камък. Отдръпна я.

— Чухте ли това?

— Май… изръмжа — предположи Сойер.

— Не, пееше!

— Аника е по-близо. Повече прилича на бръмчене, нали? — попита Райли. — И нещо премина през ръката ми. Не беше болезнено, по-скоро сякаш ме предупреди да внимавам.

— Ето ги пазителите, призовани тук от първите. — Саша протегна ръце към кръга. — Кръгът, танцът, източникът. Светлина и мрак, защото човек се нуждае и от двете. Утринното слънце и мракът на луната. Радост и тъга, живот и смърт. Това е истината. И от нея изскача дървото, а под дървото е мечът. Влезте и разбудете меча.

Тя вдигна нагоре лице.

— О, едва мога да си поема дъх! Толкова е мощно, толкова е красиво! Влезте вътре!

Бран влезе между камъните. Те бръмчаха тихо и нежно, звукът се усилваше с влизането на всеки следващ пазител. Всички се наредиха до Бран.

От небето се спусна лъч, огря двата най-малки камъка. Светлината се уви като огнена верига около кръга, огря кралския камък. Надигнаха се гласове, като вятър, сляха се в един мощен, висок тон. Камъните запулсираха, заблестяха в сребристо. Мъглата се стопи, разкри стъклена земя.

Когато камъните притихнаха, слънцето обля стотиците голи клони на огромно самотно дърво. Под него се бе приютил сив продълговат камък с изобразен на него гол меч.

— Прилича на стъпка номер „две“. — Тъй като кожата й още беше настръхнала, Райли се прокашля, пое си дълбоко дъх и прекоси кръга.

— От камъка… — Райли го обиколи и клекна пред него. — Някой сеща ли се как да го измъкнем?

— Посегни към него! Разбуди го! Освободи го! Само толкова знам — отвърна Саша.

Райли се изправи, отстъпи назад.

— Най-добре да го направи Дойл. Съгласни ли сте?

Думите й получиха одобрително кимване от всички.

Дойл разгледа гравираното изображение. Малко по-късо и по-тънко от неговото, но красиво острие със семпла, неукрасена дръжка. Той събра цялата си вяра, убеденост, надежда и посегна към него. Докосна твърд камък.

— Не усещам нищо. Само че не съм този, който трябва да го вземе.

— Тогава Бран. Извинявай ме — каза бързо Аника.

— Няма за какво. — Дойл отстъпи назад. — Опитай ти, братко.

Бран положи ръка върху камъка, впрегна цялата си същност, за да усети нещо. Поклати глава.

— Като заключена врата е — промърмори, плъзна длан надолу, постави я върху каменната дръжка. — Или спяща сила.

— Е, значи, време й е да се събуди! Може да има код или модел. Или някакъв вид заклинание. Просто трябва да го открием. Дайте ми минутка да…

Райли прокара ръка по изображението, пръстите й проследиха очертанията му за някаква следа.

Камъкът потрепери, запя, звукът наподобяваше ликуване. Когато тя шокирано отдръпна ръка, държеше меча.

— Мамка му!

Тутакси се извъртя към Дойл, протегна меча към него.

— Не е мой. — Той се зачуди дали тя усеща светлината, която пулсираше около нея. — Твой е.

— И какво се очаква да…

Мечът едва не подскочи в ръката й. Под свития й юмрук грубата каменна дръжка започна да се променя, да става по-гладка. Острието заблестя и Райли инстинктивно го вдигна нагоре, за да предпази другарите си.

Слънцето го огря и пред изумените й очи камъкът се превърна в прозрачно полирано стъкло.

— Видяхте ли това? — Сърцето й затуптя по-силно, ушите й звънтяха, докато сваляше меча. — Стъклен е.

— Като замъка. — Сойер се пресегна, прокара пръст по плоската част на острието. — Ти се сдоби с вълшебен стъклен меч, Райли.

— Той искри — промълви Аника. — И прави дъги.

— И съдържа сила. Усещаш ли я, Райли? — попита Бран.

— И още как! Като звездите е! Сякаш пулсира. И… наистина стои добре в ръката ми, но нека бъдем разумни. Аз не умея да въртя меч. Знам основните положения, но това е всичко. С удоволствие бих промушила Нереза с него, но ми трябват много тренировки.

Саша я сграбчи за рамото.

— Тя идва!

Дойл застана до Райли.

— Учи се бързо! — извика и изтегли меча си.

Тя дойде с орляк, превърна деня в нощ.

Райли прехвърли меча в лявата си ръка — трябваше да е много по-близо до Нереза, за да може изобщо да го използва — и извади пистолета си.

Изсипаха се от небето, изпълзяха от дърветата — тъмни, грозни създания с остри зъби и режещи нокти.

Мълнии, лъчи и куршуми прорязваха мрака. Писъци раздираха въздуха, когато светлинните бомби експлодираха.

Яхнала обезобразения от Дойл звяр, Нереза вече беше самата лудост; красотата й си беше отишла, косата й бе плетеница от съскащи сиви змии, хлътналите й очи горяха.

Мълнията й се блъсна в тази на Бран и ударната вълна повали Райли. Нещо запълзя по ботуша й, тя усети парене. Преди да успее да се обърне, Аника превърна нещото в пепел. Като не спираше да стреля, Райли отново скочи на крака. Почти без да мисли, размаха меча. Създанието, което разсече, изпищя, изчезна в пламъци.

Тя изведнъж почувства прилив на сили, особена тръпка — втурна се да сече, да удря, да пронизва, проправяйки си път през един от орляците.

— Трябва да я приближа още. Мога да го направя, мога да я убия с меча. Можеш ли да ме преместиш точно зад нея?

Сойер поклати глава.

— Опитвам се да улуча звяра, но тварите й го блокират. Непрекъснато извират.

Той изстреля поредния пълнител и Райли видя, че от ръката му капе кръв.

— Някой трябва да ни покрива! Трябва да…

— Сега ще умрете! — изкрещя Нереза. — Вашата сила ще ме зареди! Вие ми принадлежите! Този свят и всичко в него ще умре с вас!

Тя изстреля огнени кълба. Аника избягна първото, но второто експлодира пред нея и тя полетя във въздуха. Сойер се втурна към нея, а Саша уби едно създание, преди острото му крило да пореже лицето на Аника.

— В кръга! Примамете я в кръга! — извика Саша. — Мисля, че… Бран!

— Да, да! Силата! Ще я вкарам там.

— Оставете на мен! Какво ще ми направи? — изкрещя Дойл. — Ще ме убие? Само я дръжте далеч от Райли! — Той си проби път по-близо до кръга, успя да се обърне и срещна очите на Райли. — Това не е Малмон. Цели се в сърцето. Хайде, подгонете я към мен! Не е зле да използвате и малко магия.

— Имаш я. — Бран метна мълния към фланга на Нереза. — Не спирайте да я атакувате!

— Тя ще нападне Дойл. — Стиснала зъби, Райли стреля. — Веднага щом види, че е сам.

— Той не е сам — напомни й Саша.

Бран скочи на един от камъните, метна шишенце със светлина. Когато то експлодира, Цербер изпищя от болка. Размаха опашка и едва не улучи Бран, който успя да отскочи невредим. Но маневрата насочи Нереза към Дойл в сърцето на каменния кръг.

— Безсмъртни! Горѝ и кървѝ!

Той се претърколи и избегна огъня, отскочи от ужасната опашка. По-близо, помисли си. Малко по-близо.

— Кучка! — извика в отговор. — Този път ще ти прережа гърлото! Меч срещу меч! Бог срещу бог!

— Ти не си бог! — Когато тя се спусна към него, Дойл замахна, но тя бързо се извърна и мечът му попадна върху хълбока на звяра. Мечът, който той бе носил от векове, се пречупи на две като играчка. — И това не е меч!

Бран метна светкавица, за да отклони вниманието й и Дойл да може да извади ножа си. Докато той се извърташе, Цербер заби нокти в гърба му, повали го на земята.

Другарите му се втурнаха към кръга. Докато кръвта на безсмъртен, на пазител шуртеше по тревата, избухна светлинна бомба. Райли се строполи на земята, ушите й бучаха, не можеше да диша. През дима видя как Бран с мъка се изправя на крака, чу Сойер да ругае. И зърна Дойл невъоръжен, сам.

Някъде над главата й Нереза се изсмя.

— Дали главата ти ще порасне пак, безсмъртни?

Спусна се към него с вдигнат над главата меч.

Също като Бран, и Райли се надигна с усилие, знаеше, че няма да успее.

— Дойл!

Когато той извърна глава, тя видя болката в очите му, съжалението.

— Виж й сметката! Дръж!

Хвърли му меча — заедно с цялата си вяра.

Той вдигна ръка, стисна дръжката. С боен вик отскочи от меча на Нереза. Прониза я със Стъкления меч право в сърцето.

Тя не изписка. Звярът под нея, всичките й твари, които летяха и пълзяха наоколо, се стопиха като вода на слънцето.

Отново стана светло.

Тя се строполи в кръга, майката на лъжите, очите й бяха замъглени от страх и лудост.

— Аз съм богиня! — успя да изграчи, докато косата й оредяваше, а плътта й се сбръчкваше.

Дойл стисна меча с две ръце.

— Ти си едно нищо! — И отново заби меча в сърцето й.

Кръвта шурна черна. Пръстите й се превърнаха в кости и затракаха.

— Искам… искам… — Черните й очи се завъртяха в орбитите си, плътта се засвлича от лицето й.

Дойл хвана Райли за ръката, когато тя докуцука до него. Огледа се наоколо, а през това време другарите им, натъртени, обгорени, кървящи, дойдоха при тях.

— Довършихме те!

Без да издаде звук, Нереза се превърна в скелет, скелетът се разпадна на пепел.

— Няма ли да се върне? — Аника се сгуши до Сойер. — Унищожихме ли я?

— Погледни — посочи Бран.

Стотиците клони на дървото се покриха със зелени листа, плодове и цветове. Във въздуха, допреди малко изпълнен от шума на битката, запяха птички, лъхна ги нежен бриз. От гората се появи кошута и започна да пасе тревата.

Камъните се възправяха сребристи и блеснали на хълма на Стъкления остров. Кралският камък носеше герба на пазителите.

— Добър отговор. — Сойер се свлече на колене. — Съжалявам. Ох!

— Дай да погледна. Ще се опитам да направя нещо — предложи Бран, — а после…

— Трябва само да поискаме — припомни си Саша. — Искам да ни върнат обратно. Ако сме изпълнили мисията си.

— Нима наистина мислиш, че те ще… О! — възкликна Райли, когато се озова заедно с другарите си в началото на пътеката. — Отлично!

Закуцукаха с гримаси от болка към двореца.

— Можем ли да поискаме да ни излекуват? — зачуди се Аника.

— Хората трябва да видят воините си. Трябва да видят какво им е струвало да се борят за светлината — обясни й Дойл и я прегърна през рамо, за да я подкрепя. — Да сторят каквото е необходимо.

Жителите на острова плачеха от радост и надаваха приветствени викове, докато шестимата минаваха край тях. И това продължи по целия път до портите на двореца, където ги очакваха богините.

— Сега ние ще се погрижим за вас. — Селена пристъпи напред, извиси глас: — Тази вечер ще има празненство! Тази вечер е отредена за музика и танци, за вино, за радост. Тази вечер е сега и завинаги, това е Вечерта на пазителите!

— Ще изцапам целия под с кръвта си — промърмори Сойер.

Луна погали ранената му ръка.

— Няма. Сега елате да се погрижим за вас, да се нахраните и изкъпете, да си починете. Днес ние ще ви прислужваме.

Не беше зле да имаш богиня за прислуга. Поне не и когато това означава да се отпуснеш в пълна с гореща вода вана, която красива млада прислужница бе ароматизирала с жасмин. Или да премахнат всички болки в тялото ти, като ги намажат с лековито масло.

Райли дори не се подразни — твърде много — че трябва отново да облече роклята. Не и когато получи разрешение да проучва, да взема мостри. Малко камъни, малко пръст, малко пясък. Няколко растения, които не беше виждала никога досега.

Когато се втурна в дневната, за да се похвали на приятелите си, буквално летеше.

— Няма да повярвате какво видях! Имат кокошки, които снасят цветни яйца! Видях едно бебе дракон — възрастните предпочитат пещерите. Истинско бебе дракон — няма лъжа, няма измама!

Тя взе една бутилка, наля в чаша от съдържанието й, без да се интересува какво е.

— Ами тукашната библиотека? В сравнение с нея твоята прилича на въртящата се стойка с книги в бензиностанциите, Бран. Всички книги, написани някога, на всички езици. Дори в Хогуортс няма каквото имат тук.

Тя изгълта течността, която се оказа вино.

— А обществото им? Никакви войни, не и след онова въстание и Залива на въздишките — който, между другото, се е върнал. Хората обичат работата си, каквото и да изберат. Фермерите — фермите, тъкачите — тъкането, пекарите — печенето. Ако се наложи да отрежат дърво, на негово място веднага засаждат друго. Винаги. И… Какво?

— И ние пообиколихме — осведоми я Сойер. — Аника поплува с морските хора в Залива на въздишките. Саша е направила половин милион скици. Бран се беше скатал някъде и изучаваше тукашните магии.

— Изкачихме се горе на хълма — продължи Бран, — осветихме земята в кръга.

— И Дойл беше зает. — Саша продължи да рисува.

— Така ли? С какво?

— Нищо особено.

Саша вдигна глава, прониза го с поглед.

— Добре де, добре. — Той се изправи и извади нещо от джоба си. — Сдобих се с това.

Райли се вторачи изумено в пръстена. Чистият бял камък беше инкрустиран в семпла халка. Блясъкът му нямаше нужда от украса.

— Не си падаш по показността — каза той.

— Да, така е. Но ти откъде…

— Само трябва да поискаме, помниш ли? Попитах ги дали имат бижутери и те ми извадиха около сто пръстена.

— Наложи се Саша и аз да му помогнем — обясни Аника. — Защото му беше трудно да избере.

— За жалост нямам пари, които да вървят тук. Но те и не поискаха. Обаче…

— Дойл имаше една свирка в джоба си — направил я е като момче — продължи вместо него Аника. — Размени я за пръстена.

— Но това е… Господи, толкова е сладко!

— И става още по-сладко — усмихна се Саша. — Той помоли Бран да го гравира.

— Гравиран! — Райли грабна пръстена от ръката на Дойл, обърна го, за да види вътрешната страна на халката. — Ma Faol. — Беше неспособна да говори, защото сърцето й се качи в гърлото. Можеше единствено да гледа към Дойл.

Той взе пръстена.

— Ще ми дадеш ли ръката си?

— И още как!

— Нарича се „камъкът на Стъкления остров“. Не знам какъв е всъщност.

— Скоро ще разбера. — Тя се изненада от себе си, когато усети, че очите й щипят, че трябва да сдържа сълзите си. — И ще те издам на всички, ако си стиснато копеле и това е стъкло.

— Знам, че не си поплюваш, Райли. — Той го плъзна на пръста й. — Вече няма мърдане!

Аника изръкопляска.

— Целуни я, Дойл! Сега трябва да я целунеш.

— Да, направи го, Дойл. — Въпреки роклята, Райли подскочи, уви крака около кръста му. — И то добре!

Той го направи много добре.