Нора Робъртс
Стъкленият остров (2)

1

Човек, който не може да умре, не се бои от нищо. Безсмъртен, който през по-голямата част от живота си е бил войник, не се плаши от схватки с богини. Боецът, макар и самотник по природа, изпълнява дълга си и е предан на онези, които се бият редом с него.

Мъжът, боецът, самотникът, който бе видял как унищожават по-малкия му брат с черна магия, преобърнала и собствения му живот, който се бореше с лудостта и алчността на една богиня, познаваше разликата между мрака и светлината.

Прехвърлянето му на ново място от неговия другар с вълшебен компас, докато още кървяха от битката, не го уплаши — въпреки че би предпочел друг начин на транспортиране.

Усещаше присъствието на своите другари през свистящия въздух, проблясващите светлини и шеметната скорост (трябваше да признае, че изпита известна тръпка от скоростта). Вълшебникът, който притежаваше повече сила, отколкото Дойл бе срещал през всичките си години живот. Жената, която бе като спойка и ги свързваше с дарбата си на ясновидка. Русалката, която бе въплъщение на чар, кураж и доброта — и истинска наслада за очите. Мъжът, който владееше преместването през пространството и времето, верен приятел, храбър воин и точен стрелец. И женската — е, в момента беше вълк, тъй като луната се бе изпълнила тъкмо когато се приготвяха да напуснат красивия остров Капри.

Вълчицата зави — нямаше друга дума за това — и в този звук той не долови страх, а същото атавистично чувство за принадлежност, което пулсираше в собствената му кръв.

Щом трябваше да се бие в екип, да остави съдбата си в чужди ръце, нямаше по-добри от тези на сегашните му другари.

После усети мириса на Ирландия — влажния въздух, зеленината — и възбудата му от скоростта изчезна. Съдбата, коварна и студена, го връщаше отново там, където бяха разбили сърцето и живота му.

Докато събираше сили да се справи с това, да се овладее, всички паднаха като камъни.

Дори той, безсмъртният, бе разтърсен от удара в земята — толкова силен, че костите му изпукаха и дъхът му секна.

— Мътните да те вземат, Сойер!

— Съжалявам. — Гласът на Сойер, идващ от лявата му страна, беше задъхан. — Навигацията не е лесна работа. Има ли пострадали? Аника?

— Нищо ми няма. — Гласът й беше музика за ушите. — Но ти си ранен. Слаб си.

— Не е кой знае какво. Аника, ти кървиш!

Грейнала като слънце, тя се усмихна.

— Не е кой знае какво.

— Може би следващия път трябва да използваме парашути. — Саша простена леко.

— Ето, държа те.

Присвивайки очи заради светлината, Дойл видя как Бран се премести до Саша и я взе в прегръдките си.

— Ранена ли си?

— Не, не. — Тя поклати глава. — Драскотини и натъртвания. Но приземяването ми изкара въздуха. А мислех, че вече съм свикнала. Райли? Къде е Райли?

Дойл се претърколи, понечи да се изправи — и напипа козина. Тя изръмжа.

— Тук е. — Вдигна поглед, срещна жълтеникавокафявите й очи. Доктор Райли Гуин, известна археоложка — и ликан. — Да не си посмяла да ме ухапеш! — предупреди я той. — И е добре. Както сама ни обясни, бързо се лекува, когато е във вълча форма.

Той се изправи — трябваше да признае, че макар приземяването да бе доста рязко, Сойер се бе справил добре. Кутии с оръжия, багаж, запечатани кашони със специализирана литература, карти и други необходими неща лежаха в доста спретната купчина на няколко метра от тях върху хладната влажна трева.

И нещо много важно за него — зърна мотоциклета си, изправен и невредим.

Доволен, Дойл подаде ръка на Сойер, помогна му да стане.

— Не беше зле.

— Да. — Сойер прокара пръсти през гъстата си коса, разбъркана от вятъра и изсветляла от слънцето. Усмихна се широко, когато Аника направи серия от странични премятания. — Поне на един човек преместването му е харесало.

— Справи се добре. — Бран отпусна ръка върху рамото на Сойер. — Това си е цял подвиг — да прехвърлиш шестима души и всичко останало през морето и небето само за няколко минути.

— Само дето този подвиг ми докара ужасно главоболие.

— И още нещо.

Бран повдигна ръката на Сойер — същата, която бе сграбчила Нереза за развятата коса, за да я премести далеч от тях.

— Ще я оправим, както и всичко друго, което има нужда от оправяне. Трябва да внесем Саша вътре. Изглежда отпаднала.

— Добре съм. — Но тя продължи да седи на земята. — Просто съм леко замаяна. Моля те, не още — каза бързо и се надигна с усилие на колене. — Нека първо се ориентирам. Райли трябва да тича — напомни тя на другарите си.

— Не се безпокой за нея. Тук няма от какво да се бои. — Бран й помогна да се изправи. — Тези гори са мои — каза той на Райли. — А сега са и твои.

Вълкът се обърна, отдалечи се с едри скокове и изчезна между гъстите дървета.

— Може да се изгуби — притесни се Саша.

— Тя е вълк — напомни й Дойл. — Ориентира се по-добре от нас. Промени се в ликан, докато се премествахме, и се нуждае от усамотение.

Той обърна гръб на гората, където бе тичал като дете, където бе ловувал и се беше уединявал. Някога това бе неговата земя, неговият дом — а сега ги притежаваше Бран.

Да, понякога съдбата е коварна и сурова.

В къщата, построена от Бран върху дивия бряг на Клеър, Дойл разпозна своята собствена. Тази, в която семейството му бе живяло поколения наред.

Няма ги, напомни си той, от векове. Къщата и семейството — превърнали са се в прах.

На тяхно място се издигаше внушителна сграда, но той не бе и очаквал друго от Бран Килиан.

Великолепно имение, каза си, с причудливи орнаменти, каквито би очаквал човек от вълшебник. Камъните — може би част от тях бяха от стените на някогашния му дом — изграждаха цели три етажа, със същите причудливи орнаменти в двете обли кули от двете страни, и нещо като централна тераса, която сигурно предлагаше изумителни гледки към скалите, морето и околността.

Думата е „мекота“, реши Дойл, докато оглеждаше неопитомените приказни градини, изпълнили потрепващия въздух със свежи ухания.

За миг той се отдаде на удоволствието, позволи си да помисли за майка си и колко тя би харесала всяка частица от тази промяна.

После загърби тези мисли.

— Къщата е красива.

— Земята е хубава. И както казах на Райли — колкото е моя, толкова и твоя. Наистина — допълни Бран, когато Дойл поклати глава. — Ние сме екип — продължи той, докато вятърът развяваше тъмната му като нощта коса около скулестото лице. — Знаеш, че това не е случайно. Бихме се и преодолявахме трудностите заедно. И ето ни сега тук — на мястото, където си се родил ти, където аз изпитах нужда да построя къща. Което също не е случайно и ние ще се възползваме от това.

Доволна, Аника прокара длан по ръката на Дойл. Дългата й черна коса бе разрошена от преместването, но така изглеждаше още по-секси. Имаше синини по изваяното си лице.

— Тук е красиво. Подушвам морето. Чувам го.

— Малко е отдалечено — усмихна й се Бран. — Но бас държа, че ти лесно ще стигнеш до него. Утре сутринта ще разгледаш наоколо. Сега по-добре да вкараме багажа и да се настаним.

— Съгласен. — Сойер се пресегна, вдигна няколко кутии. — Господи, гладен съм като вълк!

— Ще приготвя храна! — Аника го прегърна през врата, целуна го ентусиазирано и вдигна чантата си. — Има ли продукти, Бран? Нещо, което да приготвя, докато ти лекуваш раните?

— Кухнята е заредена с всичко необходимо. — Той махна с пръсти към голямата арковидна двойна врата. — Вече е отключена.

— На мен ми стига и една бира. — Дойл вдигна два сандъка с оръжия — най-важното за него — и пое след Аника и Сойер.

— Боли го — каза тихо Саша на Бран. — Усещам болката в него, болката от спомените и загубите.

— Съжалявам за това. Но всички знаем, че има причина да сме тук — и тя е да намерим последната звезда.

— И всичко си има цена. — Като въздъхна, Саша се облегна на любимия си, притвори очи, сини като лятото и все още уморени от битката и преместването. — Но Аника е права. Къщата е красива, Бран. Направо е изумителна! Ще ми се да я нарисувам поне десетина пъти.

— Ще имаш време за десет пъти по десет. — Той я извъртя към себе си. — Казах, че тя е колкото моя, толкова и на Дойл и Райли. И на Сойер и Аника. Но на теб ти принадлежи, както ти принадлежи сърцето ми. Ще живееш ли с мен тук, поне през част от съвместния ни живот?

— Ще живея с теб навсякъде. Изгарям от нетърпение да видя дали и вътре е толкова прекрасно, колкото отвън.

— Сега, когато ти си тук, къщата е истински дом. — За да я впечатли, Бран махна с ръка. Всички прозорци грейнаха. Край градинските пътеки засияха меки светлини.

— Неотразим, както винаги. — Саша въздъхна доволно, вдигна кутията, съдържаща повечето от пособията й за рисуване — най-важното за нея.

Влязоха вътре, в просторно фоайе с висок таван и проблясващо дюшеме от широки дъски. Върху масивна маса с крака под формата на дракони имаше кристални топки и висока ваза, пълна с бели рози.

Оттам се минаваше в хол с дивани в наситени цветове, още масивни маси, лампи с приглушена светлина. След поредния вълшебен жест на Бран в облицована с дялан камък камина лумнаха златисточервени пламъци. Камината беше толкова голяма, че едрият Дойл би могъл да застане в нея изправен, с разперени ръце.

Когато влезе, Дойл вдигна впечатлено вежди и тост с бирата в ръката си.

— Не си пестил пари, братко!

— Така е.

— Ще донеса още бира, ако ти се погрижиш за Сойер. Главоболието го убива. Достатъчно е да го погледне човек. Има и няколко сериозни изгаряния. И Аника е пострадала повече, отколкото казва.

— Помогни на Сойер и Аника, Бран — подкани го Саша. — Аз ще помогна на Дойл.

— Сойер е в кухнята с Аника. — Дойл се обърна към Саша. — Аз ще внеса останалия багаж. Ти също си пострадала от битката, русокоске.

— Нищо сериозно. Добре съм. Този път замайването продължи само няколко минути, а останалото може да почака. Бих пийнала чаша вино, ако имаш — усмихна се тя на Бран.

— Разбира се, че имам. Ей сега ще донеса, после ще ви помогна с багажа.

Тя излезе с Дойл, понечи да вземе още чанти, но спря и впери поглед в гората.

— Ще се върне, щом изразходва енергията си с тичане. — Дойл отпи от бирата. — Знам, че искаш всички пилета да са в кокошарника.

Саша вдигна рамене, отпусна ги.

— Бих искала, да. Днешният ден беше… труден.

— В очите ти би трябвало да виждам радост, че открихме втората звезда — а не тъга.

— Преди година все още отричах това, което съм. Не знаех нищо за никого от вас, за никакви богини — добри или зли. И никога не съм наранявала някого, камо ли…

— Онова, с което се би и което уби, не беше просто някой. Това бяха твари, създадени от Нереза за разрушение.

— Но имаше и хора, Дойл. Човешки същества.

— Наемници, на които Малмон бе платил да ни убият. Забрави ли какво направиха на Сойер и Аника в пещерата?

— Не. — Саша обви тялото си с ръце, защото потрепери. — Никога няма да забравя. И никога няма да разбера как човешки същества могат да измъчват и убиват за пари. Или да рискуват живота си за печалба. Но Нереза е в основата на всичко. Тя познава този вид алчност, тази сляпа жажда за власт. Малмон се продаде заради нея. Тя му отне душата, човешкия облик, и сега той е просто някаква твар. Нейно творение. Би направила същото и с нас.

— Но няма да го направи, защото няма да й се дадем. Днес успяхме да я раним. Тя е тази, която е ранена и кърви. Търсил съм звездите, преследвал съм я повече години, отколкото можеш да си представиш. Бях близко до целта, или поне така си мислех. Но „близко“ не означава нищо.

Той отпи дълга глътка от бирата си.

— Не ми е присъщо да използвам съдбата като обяснение или извинение, но е неоспорим факт, че на шестимата ни е писано да сме заедно. Писано ни е да намерим Трите звезди и да унищожим Нереза. Ти усещаш нещата повече от останалите. Да си ясновидка е твоя дарба и твое проклятие. Без тази дарба нямаше да сме тук сега. А това, че можеш да стреляш с арбалет, сякаш си се родила с него в ръка, в случая е добре дошло.

— Кой би помислил? — Тя въздъхна — хубава жена с дълга, изсветляла от слънцето коса и дълбоки сини очи. Жена, която през последните седмици бе натрупала мускули и сила — вътрешна и външна. — Усещам главоболието ти. Съжалявам.

— Ще се справя.

— Знам, че ти е писано да си тук, отново да обикаляш тези земи, да съзерцаваш морето. И не само заради мисията да открием и спасим звездите, не само заради битката с Нереза. Може би — не съм съвсем сигурна — но може би това ще ти донесе утеха.

— Близките ми отдавна ги няма.

— Знам, че идването ни тук тази вечер е трудно за теб… — продължи Саша, — но е още по-трудно за Райли.

— Като се има предвид, че току-що надвихме богиня и кръвожадните й слуги, на никого от нас не му е било лесно. Е, добре де — отстъпи той под кроткия поглед на Саша. — Трудно й е.

Остави празната бирена бутилка в джоба на износения си кожен шлифер, вдигна куфарите.

— Ще изразходва енергията си в тичане и утре сутринта ще е тук. Вземи каквото можеш, аз ще пренеса останалото. И двамата знаем, че ще си по-полезна на Бран.

Саша не възрази и той забеляза, че леко накуцва. За да й помогне, остави торбите във фоайето и я вдигна на ръце.

— Хей!

— Не ми се спореше. Как мислиш, тази къща достатъчно голяма ли е за теб?

Двамата подминаха широки арки и стаите след тях. Наситени, богати цветове, буен огън в камините, ярки светлини, проблясващо дърво.

— Великолепна е! И огромна…

— Май ще трябва да си родите доста бебета, за да я напълните.

— Аз…

— Накарах те да се замислиш.

Тя още търсеше думи, когато той я внесе в кухнята. В нея Сойер, вече не толкова блед, седеше на високо столче край дълъг плот от сиви плочи, а Бран обработваше изгарянията върху ръцете му.

Аника, която изглеждаше великолепно, сякаш напук на драскотините и синините, енергично сотираше пиле в огромен тиган, поставен върху професионална печка с шест горелки.

— Добре, а сега… — Сойер изохка, тъй като Бран бе докоснал по-чувствително място.

— Изваждам пилето и слагам зеленчуците. Ще се справя — увери го Аника. — Остави Бран да си свърши работата.

— Аз ще ти помогна. — Саша побутна Дойл по рамото. — Свали ме долу.

Думите й накараха Бран да се обърне и да тръгне бързо към нея.

— Какво има? Къде е ранена?

— Не съм…

— Малко накуцва. Десният крак.

— Това е просто…

— Остави я долу, до Сойер.

— Това е просто една синина. Довърши си работата със Сойер. Аз ще помогна на Аника и…

— Мога и сама! — Леко раздразнена, Аника остави пилето в голяма чиния. — Обичам да се уча. Вече се научих: овкусявам пилето с чесъна и олиото, добавям и подправките. Задушавам зеленчуците. Приготвям ориза.

— Ето, ядоса русалката — пошегува се Дойл и остави Саша върху високо столче. — Ухае великолепно, красавице.

— Благодаря ти. Саша, ти можеш да се погрижиш за раните на Бран, докато той лекува твоите и тези на Сойер. После ще погледне моите. И трябва да хапнем, защото Сойер има нужда от храна. Ранен е и е слаб, защото…

Очите й се наляха със сълзи и заблестяха като зелени езера, преди да се обърне отново към печката.

— Ани, недей! Добре съм!

Когато тя само поклати глава, Сойер понечи да стане. Дойл го натисна обратно на стола.

— Аз ще се погрижа.

Прекоси покрития с килим дървен под, дръпна лекичко косата на Аника.

Тя се обърна, сгуши се в обятията му.

— Вярвах! Вярвах, но се боях. Страхувах се, че тя ще ни отнеме Сойер.

— Но не успя. Нашето Точно око я надхитри. Запрати я надалеч и сега всички сме пак заедно.

— Изпълнена съм с любов. — Като въздъхна, Аника отпусна глава върху гърдите на Дойл, погледна в очите на Сойер. — Изпитвам толкова много любов…

— Тъкмо затова сме тук — каза Сойер. — Вярвам в това.

— Ще му е нужно известно време да се възстанови — отбеляза Бран. — Лекарството е силна храна и почивка.

— И бира — добави Сойер.

— Това се разбира от само себе си. А сега ти. — Бран се обърна към Саша.

— Не виждам чашата с вино.

— Ще я получиш. — Дойл притисна устни към челото на Аника, побутна я обратно към печката. — Готвѝ.

— Ще го направя. И ще е много вкусно.

Докато Дойл наливаше вино, Бран нави крачола на Саша. Избълва куп ругатни при вида на възпалените следи от нокти върху глезена й.

— Синини и драскотини, а!

— Не знаех, че е толкова зле, честно. — Тя пое предложеното от Дойл вино, отпи бързо. — Сега, като го видях, ме заболя повече.

Бран взе чашата от нея, прибави няколко капки от едно шишенце от своето сандъче с лекове.

— Изпий го бавно и дишай дълбоко — нареди й. — Ще щипе.

Саша започна да отпива бавно, да диша дълбоко и когато усети щипането — сякаш я ужилиха рояк гневни оси — сграбчи ръката на Дойл.

— Съжалявам. Съжалявам, скъпа. Още минутка. Раната се е инфектирала.

— Тя е добре. Добре си, нали? — Дойл примами погледа й към себе си, докато Сойер я галеше по гърба. — Страхотна кухня имаш, русокоске. Готвачка като теб трябва да подскача от радост.

— Да. Харесва ми… ох, божичко!… Особено шкафовете. Цял километър са, а и тези витрини от оловно стъкло… Също и прозорците. Сигурно влиза много светлина.

— Тя трябва да пийне още — процеди Бран през зъби. — Сойер!

— Изпий го. — Сойер поднесе чашата към устните й. — После ще си направим състезание по готвене — ти, аз и Аника — добави той.

— Дадено. — Тя изпусна дълъг, треперлив стон. — Най-после! — въздъхна облекчено, когато Бран покри раната с хладния, успокояващ балсам.

— Ти си герой. — Дойл я потупа по рамото.

— Твой ред е — обърна се Саша към Бран.

— Дай си минутка почивка — и на мен. — Бран седна до нея. — После ще се лекуваме взаимно. А докато хапваме, мисля, че Сойер има какво да ни разкаже.

— Повярвайте ми — отвърна Сойер, — историята си я бива!

В кухнята имаше дълга маса — от задната страна с пейки, от предната със стъклени столове, подредени дъгообразно. Седнаха един до друг, за да хапнат от ястието на Аника, със самун пълнозърнест хляб и прясно масло, с бира и вино. И с историята на Сойер.

— Когато я приближих — впрочем трябваше да форсирам компаса — обърна се Сойер към Бран, — тя се опитваше да управлява триглавото куче, което бе яхнала.

— Същото, което ти застреля и в трите глави — уточни Саша.

— С три изстрела. — Сойер изобрази пистолет с пръстите си, каза „бум!“. — Нейното внимание бе насочено към Бран.

— Решила е, че надвие ли магьосника, ще надвие всички ни. — Дойл загреба от пилето. — Не е вкусно, Аника.

— О!

— Невероятно вкусно е!

Тя се засмя, размърда се доволно върху пейката, докато Дойл си сипваше още. После облегна глава върху рамото на Сойер.

— Моят храбрец!

— Защото не мислех за това — там е номерът. Тя ви следеше с очи, опитваше се да обуздае звяра си. Не видя, че я приближавам.

Той погледна надолу, сви ръката си, вече почти излекувана.

— Сграбчих кучката за косата — тя се развяваше във въздуха и ми беше удобно. После Нереза ме съзря и се изплаши. Прочетох го в очите й — добре е да го знаем. Изненадах я и видях страх. Не се задържа дълго, но го имаше.

— И преди сме я надвивали — в Корфу. — Бран кимна, тъмните му очи бяха сериозни. — Отблъснахме я, взехме Огнената звезда и я ранихме. Би трябвало да се бои.

— Този път се беше подготвила добре, не е глупава. И удря жестоко. Ти си имаш твоите мълнии — обърна се Сойер към Бран, — а тя — своите. — Той потърка гърдите си при спомена за изгарящия удар. — Не ми оставаше друго, освен да се държа. Нереза реши, че ме е победила, и за миг си помислих, че наистина е така. Само че тя атакува там, където ни нямаше, защото вече бях започнал преместването. То беше рисковано, абсолютно лудешко, но се справих. Знам как да овладея енергиите, а Нереза — не. И взе да се променя.

— Да се променя? — повтори Саша.

— Нали я бях сграбчил за косата. Цялата тая развяваща се грива. Започна да посивява. А лицето на Нереза стана като на Дориан Грей.

— Състарила се е? — попита Саша.

Той кимна.

— За секунда си помислих, че си въобразявам — вятърът и светлините изгаряха очите ми — но лицето й взе да увисва и тя се състари буквално пред очите ми. Състаряваше се и мълниите й едва ме докосваха. Отслабваше и аз я пуснах. Тя едва не ме завлече със себе си — останали й бяха сили само за това. Но успях да й се изплъзна и тя падна. Не знам къде, мамка й, но падна. Не можех да я взема на прицел, защото вече бях свършил мунициите. И много исках да се върна…

Той извърна глава, целуна Аника.

— Много исках да се върна.

Саша го хвана за ръката.

— Това щеше ли да я убие?

— Не знам, но я нараних — това падане ще остави следа.

— Според легендата меч ще сложи край на живота й. — Бран сви рамене. — Но понякога легендите грешат. И в двата случая, въпреки драскотините и синините… — Той хвърли многозначителен поглед към Саша. — … ние я наранихме повече, отколкото тя нас. Ако е оцеляла, ще й е нужно време да се възстанови, което ни дава преимущество.

— Знаем, че се бои — вметна Дойл, — и този страх е още едно оръжие срещу нея. Но не вярвам всичко да приключи, преди да открием последната звезда.

— Значи ще я търсим и ще я намерим. — Бран се облегна свойски назад, беше си у дома. — А мисията ни доведе тук.

— Вярвам, че ще намерим Ледената звезда — каза твърдо Аника. — Открихме останалите. Само че не ми е ясно какво ще правим, когато имаме и трите.

— Ще отидем, където ни се каже. — Бран погледна към Саша, която побърза да си налее още вино.

— Но без натиск — промърмори тя.

— Вяра — поправи я Бран. — Всичко е въпрос на вяра. Но тази вечер сме тук, в безопасност, а и вечерята беше много вкусна.

Доволна, Аника се усмихна.

— Сготвих достатъчно, за да има и за Райли, ако е много гладна и не може да изчака закуската. Ще ми се вече да се беше върнала.

— Ще го направи, и то скоро.

— Усещам я наблизо — успокои ги Саша. — Не е далеч, но още не е готова да се върне.

— Тогава, както казах, всички сме в безопасност. И макар Сойер да изглежда по-добре, сега му е нужна почивка. Ще ви покажа спалните, за да си изберете.

За Дойл нямаше значение къде ще спи, затова избра стая напосоки — една, която гледаше към морето, а не към гората. Леглото може и да беше достойно за кралска особа със своите струговани колони, но той не бе готов да го използва.

Отвори вратата към широката каменна тераса, опасваща къщата откъм морето, остави влажния въздух да нахлуе в стаята, грохота от разбиващите се в брега вълни да заглуши мислите му.

Неспокоен, очаквайки спомените да нахлуят в сънищата му, той преметна меча през гърба си и излезе навън в нощта.

Въпреки че бяха в безопасност — Дойл вярваше, че е така, поне засега — не биваше да изоставя патрулирането, да пренебрегва нуждата от бдителност.

Бран бе построил дома си на същото място, където беше живял Дойл — но къщата му бе пет пъти по-голяма. Дойл не можеше да пренебрегне този факт — не можеше да се престори, че няма причини за това.

Къщата беше разположена върху скала край морето, около която се виеше морска стена, изградена от камъни без спойка от хоросан. И тук имаше градини, забеляза Дойл, а край стената на кухнята се носеше ароматът на розмарин, лавандула и градински чай.

Той се упъти към скалата, остави вятъра да роши косата му, да охлажда лицето му, докато очите му, пронизващи и зелени, оглеждаха бурното море, мъгливото небе, пълната бяла луна, която плаваше зад сиви перести облаци.

Нищо нямаше да дойде тази вечер, от морето или небето, помисли си той. Но ако виденията на Саша бяха верни — а досега винаги се оказваха такива — те щяха да намерят последната звезда тук, в родната му земя. Ще я намерят, а после ще намерят начин да унищожат Нереза.

Мисията му, продължила векове, ще приключи.

И после какво?

И после какво? — запита се той отново, докато войникът в него оглеждаше наоколо.

Да се присъедини към нова армия? Да участва в поредната война? Не, никакви войни повече, каза си, докато обикаляше. До гуша му беше дошло от кръвопролития и смърт. Колкото и да бе уморен от живота след три века безсмъртие, бе дваж по-уморен от смъртта.

Би могъл да прави каквото поиска — стига да знае какво иска. Да си намери някое място и да се установи там за известно време? Да си построи собствена къща? Мъж, живял дълго като него, с ум в главата, разполагаше и със завидно състояние.

Но защо да се установява някъде? За какво? Толкова дълго бе водил номадски живот, че не виждаше как ще пусне корени. Би могъл да пътува, помисли си, ала бог му е свидетел, че вече го е правил до втръсване.

Но защо да мисли за това сега? Дългът му, мисията му, неговата задача още не бяха приключили. По-добре да се съсредоточи върху следващата стъпка и да не се занимава с останалото.

Спря пред къщата, погледна нагоре. Видя в спомените си хубавата масивна сграда, построена някога от семейството му. Видя как Бран се бе отнасял към нея с нужното уважение, докато я е разширявал и превръщал в своя.

За момент чу гласовете, отдавна замлъкнали. Майка му, баща му, сестрите, братята му. Бяха обработвали тази земя, бяха градили живота си, отдавали сърцата си.

Бяха остарели, заболели, починали. Останал беше само той.

Това, тъкмо това го изпълваше с най-много страдание.

— Глупости! — промърмори и се извърна.

Вълкът го наблюдаваше, очите му проблясваха на процеждащата се лунна светлина.

Стоеше съвсем неподвижно в края на гората — красив и кръвожаден.

Дойл свали ръката, която бе посегнала инстинктивно към меча в ножницата на гърба му. Застана, вперил поглед в наблюдателя си, а вятърът развяваше шлифера му.

— Върна се значи. Саша и Аника се безпокояха за теб. Знам, че ме разбираш — добави той, когато вълкът не помръдна. — В случай че те интересува, Сойер се възстановява и си почива. Саша се оказа по-сериозно ранена, отколкото мислехме. А, най-после привлякох вниманието ти — усмихна се той, когато вълкът пристъпи напред. — Тя също си почива, Бран се погрижи за всички. Приятелката ти е добре — добави той. — Една от гадините е одраскала крака й и той е започнал да се инфектира. Но тя вече е добре.

Вълкът изви тяло към къщата и я огледа с хитри златистокафяви очи.

— Мястото е пълно със стаи и има достатъчно легла, дори да бяхме двойно повече. Сигурно вече искаш да влезеш, да видиш сама.

Вълкът пристъпи към голямата входна врата и зачака.

— Ясно. — Дойл отиде до него, отвори вратата.

Вътре нещата на Райли стояха в подредена купчина.

— Не ги прибрахме, защото никой не искаше да избира вместо теб. Имаш голям избор.

Вълкът спря и огледа хола, огъня в камината — после пое към стълбите, извърна глава назад.

— Искаш да ти кача нещата горе, така ли?

Вълкът загледа Дойл, без да мига.

— Вече станах и хамалин — промърмори той и вдигна платнената й пътническа чанта. — Утре ще си прибереш останалото. — Той заизкачва стълбите, вълкът го следваше.

— Бран и Саша са в онзи край, в кръглата кула. Сойер и Аника — на първия етаж, стаята им гледа към морето.

Той посочи в другия край на площадката.

— Аз съм тук и също имам изглед към морето.

Вълкът тръгна по коридора, спря пред една врата, продължи към следващата, по-следващата, зави и влезе в стая, която гледаше към гората и имаше легло с открит балдахин, голямо бюро и камина с рамка от малахит.

Дойл стовари чантата й вътре и понечи да излезе.

Но тя отиде до камината, погледна го, погледна нея.

— Какво? Искаш да ти запаля и огън, така ли? Господи!

Като не спираше да мърмори, той взе торфени блокчета от една медна кофа, подреди ги в камината, както беше правил като момче.

Не беше сложно, отне му няколко минути и ако мирисът накара сърцето му да се свие, той се престори, че не го забелязва.

— Сега, ако няма нищо друго…

Вълчицата отиде до вратата, която водеше към малък балкон.

— Пак ли ще излизаш? Господи! Тук няма стълби. — Той отиде, отвори вратата, която малко заяждаше. — Ако искаш да слезеш долу, ще трябва да скочиш.

Но тя само подуши въздуха, върна се, седна край огъня.

— Искаш вратата да остане отворена? — Тъй като бе направил същото в своята стая, едва ли можеше да я упрекне.

Понечи да излезе, но се спря.

— Аника сготви достатъчно, за да има и за теб, ако огладнееш преди закуската.

Поколеба се и остави вратата отворена, тръгна към своята стая. Когато стигна до нея, чу, че вратата й се затвори.

Сега вече Саша можеше да е спокойна — всичките й пилета бяха в кокошарника.